Дочетох автобиографията на Роналд Рейгън – удивително мъдър текст. Прочетох интелигентна и дълбока руска статия, която дава отговор на въпроса, защо руското общество реагира на убийството на френските карикатуристи така, все едно е ислямско общество?

След което прочетох текста на Теодора Димова "Свобода на автопилот" и се смаях. След поредица от чудесни статии по темата "солидарност", останах с лош вкус в устата и гняв в главата.

Бих могъл да приключа казуса с кратък коментар във форума на "Дневник", нещо като: "Класически обскурантизъм, зачеркващ основите на светската цивилизация, на която се радваме от Декарт насам. Поредната камбанка, приветстваща идването на някакво ново Средновековие".

Тъй като обаче подобни текстове – и отляво, и отдясно – наистина нанасят

(затова всички подобни позиции от льо Пен до Путин и от "новите леви" до "младите консерватори" звучат толкова еднакво), те изискват по-подробни отговори.

Да направим това, следвайки диалектичния принцип на Сократ, който е подлагал всичко на съмнение; и така открехнал онази врата, през която в крайна сметка се е промъкнала, за да излезе на бял свят, съвременната цивилизация.

Димова започва с нещо неоспоримо:

Това наистина е така; но само там, където универсалните принципи, успели да се развият в рамките на европейската цивилизация, определят начина на живот. Не е така там, където хората се идентифицират с нещо по-голямо от тях – с държава или с религия. Там животът на отделния човек е ценен, колкото – на мравка. За справка – Русия, Иран и пр.

След постановката за живота като върховна ценност, читателят очаква следващото изречение да е: "Затова Je suis Charlie – защото бяха разстреляни 12 художника, чието единствено оръжие беше моливът". Нищо подобно, обаче, не следва. Следва пледоария, според която Волински и неговите колеги са "от лошите"; и не само са от лошите, но са и виновни за всичко.

Как се стига до този неочакван извод от заявеното положение за цената на човешкия живот? Чрез поредица от "предавки", всяка от които насочва енергията на заявената в първото изречение позиция в посока, точно обратна на очакваната. Да ги огледаме.

Започва се с насочването на дебата към терена, на който Димова има неоспорими постижения – на братството, солидарността, на живеенето в общност. Тя ни напомня, че хората живеят в общности и следователно, трябва да избягват да си нанасят рани:

Веднага след това следва саблен удар по карикатуристите:

Опа... От това следва, че карикатуристът Волински (все него споменавам, защото веднъж пихме заедно кафе в Париж) НЕ е имал готовността той самият да бъде окарикатурен в някое списание, издавано в Медина (заради карикатурите си по повод Мохамед) или в Севиля (заради карикатурите си по повод Христос).

Разбира се, че Волински е очаквал това, както е очаквал и непрекъснато да бъде влачен из съдилищата. Онова, което най-вероятно го е изненадало, е да получи в главата 7.62-милимитров куршум от автомат Калашников.

– това е буквално фундаментът, върху който се гради цивилизованият начин на живот. Никъде в текста си обаче Димова не се фокусира върху тази разлика. Защото, след като обвинява френските карикатуристи, че са нарушили принципа, който "знаят и децата", авторът продължава:

Аха... Не стига, че си го получиха, но не си взеха поука...

Може ли такова нещо? Откъде в Европа може да се появи подобно съждение, сякаш нахлуло без виза от Великата азиатска степ? Та нали още Моисей се е опитал да се оправи с такива безобразия, като е въвел принципа: Ако Моше ти извади окото, не го изкормвай – имаш единствено правото и ти да му извадиш окото?

Следва директно приравняване между хумористи и убийци:

И тук читателят очаква едно Je suis Charlie, но отново не го получава. Напротив, разликата между молива и пушката е само в някаква степен на "безконтролност". Пещо е по-безконтролен от Иванчо, защото Иванчо само псува, а Пешо си показва и задника...

Оттук нататък единствените виновници са художниците. Терористите изчезват от картинката, като някакъв колективен Отело.

Да започнем с последното изречение. В онази Европа, в която фундаментът е достойнството на отделния, обикновен човек, а не някаква религиозна тоталност,

Това е нейният смисъл. Сатирата винаги е била такава гавра, като се започне от Рабле, Суифт и Дефо и се стигне до Майкъл Мур, Monty Python и Spitting Image.

Продължаваме в обратен ред. Поради съображения за сигурност, според Димова, целият свят губи свободата си – и виновни са троцкистите от "Шарли". Ще рече: ако тия троцкисти ги нямаше, ако бяха рисували пейзажи, нямаше да имаме проблеми и щяхме да сме си свободни.

Наистина ли? А взривяването на Близнаците в Ню Йорк? А атентатите в Мадрид и Лондон? А ИДИЛ? Нямаше да ги има, ако Волински беше рисувал еленчета на водопой?

Оттук нататък текстът постепенно преминава в жанра "пропаганда"; и като такъв има все по-проблемен досег с реалността. Да вземем това:

По този въпрос Роналд Рейгън е доста по-напред с материала, когато пише, че всяко ново поколение трябва наново да дефинира свободата си и наново да се бори за нея. Това не е някаква катастрофа, а е факт от живота – снегът е студен, слънцето е жежко и пр.

Да видим този топовен изстрел, към края на вече развихрилата се проповед:

Това е един френски чичко, в доста сложни отношения с църквата, който веднъж казал, че не е съгласен със събеседника си, но е готов да умре за правото му да казва онова, което казва.

Елементарно е – стига, разбира се, човек да остава в светлината на европейското Просвещение (създадено от подобни на Волтер чичковци, например Декарт и някои негови приятели). Аз поддържам правото на Шарли да публикува каквито си иска гаври, без да ги намирам, самите тях, за привлекателни. Нека се гаврят със светините на всички, защото не е добре човек да е обсебен от свръхчовешки същества.

Аз, например, съм привърженик на Батман. Колкото и гаври с Батман да публикуват "шарлитата" обаче, аз няма да им отнема правото да се гаврят с мен. Имам ответното право да се гавря с тях и с онова, в което те вярват (Астерикс, например) – но толкоз. Нямам правото в пристъп на праведна ярост да защитавам честта на Батман с откоси от 7.62 микимитрови куршуми.

Да приключваме. Преди да стигнем до най-важното – що е "Европа", т.е. онова нещо, в защита на което се е изправила Димова, да видим някои по-забавни твърдения:

Ако качеството привличаше огромните тълпи, то в Арена Армеец щяха да се правят представления на втория концерт за пиано и оркестър на Рахманинов, а не – на Ивана. И оттук: малкият тираж на списанието Е един възможен признак за качество.

По-сериозно е следното твърдение:

Още от ученическата скамейка европейчетата (и американчетата) знаят, че свободата на словото е в основата на всички свободи. Защото, ако нямаш свобода на словото, няма как нито да формулираш, нито да отстояваш своето достойнство.

Представете си свят без свобода, но с декларирана привързаност към достойнството. Чука се посред нощ на вратата, влизат в дома ви униформените и ви отвеждат към конския вагон с думите: "Пазим ти достойнството, момче, от собствените ти глупости..."

Към края на текста става ясно, за какво иде реч и откъде идва този огромен гняв на писателя Димова към разстреляния художник Волински:

Аха... Да се върнем към Христос и всичко ще се оправи.

Къде, моля другарко, е разликата с основната теза на убийците на Волински – да се върнем към Мохамед и всичко ще се оправи? И не е ли близо до акъла, че ако утре Европа обяви себе си за християнска, то на секундата ще се окаже в състояние на световна война "на цивилизациите"?

От разсъждения, подобни на Димовите, извират

Защото: Европа НЕ е Христос. В темелите на Европа са вградени християни (Августин, Тома), езичници (Сократ, Аристотел), еретици (Галилео, Хобс), както и поне един файтон видни атеисти, постоянно гаврещи се с Христос.

Тази комбинация създава първичната супа, от която се появява днешна Европа. Но тя се появява едва в момента, в който престава да си казва: "Знам, че съществувам, защото живея през моя Пастир", а заявява:

Тази Европа, която е атакувана с бомби и куршуми, и която пазим, е онази, в която всичко минава през оценката на трезвия, отстранен и критичен разум на отделния, равен на останалите в своята свобода на мислене индивид – а не обскурантистката, християнска Европа, съществувала преди Декарт, в която във войната между две интерпретации на онова, какво ни е съобщил въпросният Пастир, е изтребена над една-трета от цялото население.

Европа не е на Христос. Европа е на Разума, в който участват всички човеци – като равни. А не – като някакво стадо, оргиастично отдадено на Пастир и изключило критиката си.

Нямате право, Димова, да се страхувате, щом пишете текстове (или рисувате картинки, или композирате музика) за пред публика. Лишили сте се от това право в момента, в който сте публикували първия си текст. Защото Европа е най-вече това – готовността на всеки свободен човек да отстоява свободата на останалите, ако трябва – и с цената на живота си.

Или, както казваше разстреляният от дълбоко религиозни убийци Стефан Шарбоние, главен редактор на "Шарли:

Той не се страхуваше.