В България рядко проявяваме особен интерес, когато в съседни държави се провеждат избори. Почти никой не забеляза миналогодишния успех на Александър Вучич в Сърбия, отдалечена буквално петдесетина километра от София, да не говорим за преизбирането на македонския президент Георге Иванов. Гърция май е изключение. Социалните мрежи и телевизионните студия преливат от коментари за СИРИЗА и Алексис Ципрас, бушуват страсти.

Доколкото мога да проследя, реакциите са от два типа. Мнозинството злорадства, че, както се казва в популярната шега,

Вещаят апокалипсис, ако не в цялата Еврозона, както се опасявахме през 2011-12 г., то със сигурност в южната ни съседка. Наред с тях една немалобройна група е изпълнена с чувство на триумфализъм. Победата на радикално лявата коалиция е едва ли не повратен момент в съвременната европейска история. На политиката на строги ограничения, налагана от Берлин и Брюксел, е поставен кръст. Народът е надделял над капиталистите, а омразният неолиберален модел е в предсмъртен гърч.

И двете позиции са, по моему, необосновани.

На първо място, предизборната програма на СИРИЗА, oбявена от Ципрас миналия септември на международния панаир в Солун, е преди всичко преговорна позиция. В политиката, както и в търговията, винаги искаш максималното, за да извлечеш колкото се може повече отстъпки от отсрещната страна. Привличането в на партията "Независими гърци" в управлението може и да шокира романтиците-революционери с оглед на нейните дясно-популистки и ксенофобски й възгледи (лидерът ѝ Панос Каменос обича да говори за борбата против "Четвъртия райх" на Ангела Меркел). Но в подобен ход има логика: това е единствената политическа сила, която отхвърля меморандума, подписан с Международния валутен фонд, и същевременно е приемлива за СИРИЗА – за разлика от фашистите от Златна зора и сталинистката Комунистическа партия на Гърция (ККЕ), конкурент за крайнолевия вот. Бракът по сметка с Каменос, вместо с центристите от Потами или с (остатъците от) ПАСОК, е втвърдяване на първоначалната позиция и заявка, че пазарлъкът ще се води с твърд тон.

На второ място,

(МВФ, Еврокомисията и ЕЦБ), представляваща кредиторите. Ако не отписване на една трета от дълга възлизащ на 300 млрд. евро (над 170% от гръцкия БВП към днешна дата), то поне мълчаливо съгласие за някои от мерките, предвидени в предизборната програма като повишаването на минималната работна заплата и замразяване на приватизационната програма. Нищо чудно финансовият министър Янис Варуфакис да иска разсрочване на част от дълга. Това е добър сценарий, постепенното обезценяване на парите облекчава тежестта от задлъжнялостта с течение на времето – особено имайки предвид мерките на ЕЦБ да даде тласък на инфлацията и да пребори сегашния тренд към дефлация.

Това няма да е лесно и със сигурност ще се случи след период на конфронтация. Страните-кредитори в ЕС – най-вече Германия - вече заявиха, че поетите ангажименти трябва да се спазват. Инак щял да се създаде прецедент за останалите длъжници. Ципрас няма да намери подкрепа дори във Франция, управлявана в момента от социалистите. Отношението на Еврокомисаря по финансови въпроси Пиер Московиси е ясно - той настоява Атина да спази задълженията си, произтичащи от Меморандума от 2011. Спасителният пакет, договорен с ЕС и МВФ, изтича в края на февруари. Гърция ще има нужда от свежи пари, а без ново споразумение с кредиторите тя ще бъде изключена и от плана за изкупуване на държавни облигации, обявен от ЕЦБ миналата седмица. Частните инвеститори също ще обърнат гръб на гръцките държавни ценни книги, което ще покачи лихвените проценти.

Сметката на Ципрас и неговите колеги е, че

Най-вече поради опасността от ефект на доминото, което може да засегне други страни-членки като Испания или дори Италия. Донякъде тези разчети имат основание. Германия, Холадия, Финландия и т.н. са "за" запазването на стабилността в Еврозоната. Въпросът обаче е дали в един момент градусът на напрежение няма да се покачи до такава степен, че излизането на Гърция от общата валута да стане неизбежно. В края на миналата година публикации в германската преса загатнаха, че Берлин вече обмисля такъв вариант, въпреки че действащите договори в ЕС не го позволяват. Завръщането на драхмата ще има негативен ефект, но той ще се усети предимно в Гърция. Ще спечелят заетите в бюджетния сектор и тези, които дължат пари на банките. Ще загубят спестителите с депозити в евро. Гръцката икономика отговаря едва на 2% от общия БВП на Еврозоната, а пазарите отдавна са калкулирали риска от т.нар. GREXIT.

С други думи, да видим

Недалечното минало помни подобни моменти. Андреас Папандреу дойде на власт през 1981 г. с бомбастични обещания за излизане на Гърция от НАТО и тогавашната Европейска икономическа общност (ЕИО). А после направи завой, без разбира се, да прекъсне и за миг с антизападната си риторика. Ципрас, който обещава да запази членството в Еврозоната, може да постъпи по същия начин. И да насочи обществения гняв не само към Германия, партиите на старото статукво (Нова демокрация и ПАСОК), а също така и към олигархичните фамилии, властващи от край време в гръцката икономика, като Лацис, Вардиноянис, Копелузос и т.н. С малко умение и късмет, новият гръцки министър председател може да си осигури дълголетна и успешна политическа кариера като тази на Андреас Папандреу.

Влизането на СИРИЗА във властта е в крайна сметка добра новина. Тя дава шанс на гръцкото общество да потърси алтернативен сценарий за справяне с кризата. Също така доказва, че правото на демократичен избор е не само фундаментална ценност в ЕС, но и реалност. От неделя насам всички критики, че Еврокомисията, ЕЦБ или пък Ангела Меркел имат превес над волята на избирателя в Лариса, Навплио или Пирея. Разбира се, за да бъде реализирано напълно това право, на Гърция трябва да се даде възможност да избира дали да остане в Еврозоната или да потърси спасение в драхмата. Днес това не е на дневен ред нито в Атина, нито пък в Брюксел и Франкфурт. Да видим как ще стоят нещата утре.

така както вече успя да стори с политическата сцена. Упадъкът на старата клиентелистка левица в лицето на ПАСОК и преливането на нейните избиратели към СИРИЗА е напълно естествен процес. Новите леви могат да се поддадат на изкушението да овладеят държавния апарат и да изградят и култивират свои клиентелни и бизнес мрежи за търговия с публични ресурси и влияние. Все в името на социалния идеал и солидарността. Но остава открит и другият път: политиките на новото управление предефинират обществения договор, пресъздадат и укрепят скъсаната връзка между управляващи и избиратели, внесат повече прозрачност и отчетност в политическия живот и управлението. От това ще спечели както Гърция, така и всички ние в Европа.