Като оставим настрана, че България продължава да е най-бедната страна в Европейския съюз, пред обществото стоят проблеми, които са всъщност по-големи от нефункциониращата икономика. Неслучайно преди години консервативно-либералният The Economist озаглави коментара си върху изследванията върху връзката между богатството и щастието така: The rich, the poor and Bulgaria. Това ще рече, че от всички изследвани страни по света единствено българите са значително по-нещастни, отколкото богатството им предполага. И по-важното, не ставаме по-щастливи, когато забогатяваме.

И докато учените, занимаващи се с темата, и The Economist нямаха много точно обяснение за "българския парадокс", всеки средно интелигентен българин може да даде недвусмислен отговор – нещастни сме, защото държавата не функционира. И колкото и материални капитали да трупаме, ако заедно с това не се натрупва и институционален капитал, не ставаме по-щастливи. Докато в други страни икономиката се развива и богатството се използва, за да стават услугите на държавата по-качествени, тук такава връзка липсва. Затова реформите в най-ключовите сектори на държавна отговорност могат да се проведат независимо от икономическата политика и нейните успехи или неуспехи.

От правителствената програма по отношение на правосъдието ясно личи, че то застава зад предложената от министър Христо Иванов стратегия за реформа. Програмният документ на правителството сам по себе си не може да е гарант за това, че реформата ще се осъществи. Както в по-общ план отбеляза Борисов, само Библията и Коранът не могат да се редактират. Същински важното не е и че след парламентарни обсъждания стратегията беше приета със значително мнозинство. Същинският пробив е в това, което министърът отбеляза, стори ми се, с искрено учудване, че да си за съдебната реформа е станало модерно. Другото положително събитие от тези дни е, че Висшият съдебен съвет се активизира и най-малкото временно отстрани съдия Ченалова. Това ще рече, че някак парадоксално и съдебният съвет застана на страната на реформаторството. С подобен темп може и някои ключови лица в системата да започнат да усещат вътрешен порив към катарзис и да се отрекат от предишното си аз.

Казано накратко, първата и най-трудна битка – тази за моралния хай граунд, е спечелена. Сега важното е да се отграничат тези, които само на думи са за реформа, а в действията си ще я саботират, и да се намери точният баланс между исканията на различните парламентарни групи за това как да се случи. Казано по друг начин, няма нищо лошо в това да се приемат някои искания на опозиционни партии, например на БСП, стига зад това да не прозира някакъв задкулисен интерес.

Нататък програмата на правителството в тази част продължава с набор от повече или по-малко емпирични показатели, които пряко да влияят на системата, включително за натовареността на съдиите и прозрачност при принципа на случайно разпределение на делата. Ако всички мерки бъдат своевременно изпълнени, това ще реши поне частта с най-наболелите проблеми в системата и ще даде възможност тя да се изчисти от "гнилите ябълки" в бъдеще.

Програмният документ и изказванията на Христо Иванов намекват, че ключът към съдебна реформа не е промяна в конституцията, а прозрачност и отчетност. Подобна е и логиката на въпросът как да се изчисти системата от гнили ябълки – не чрез слагане на нашите негнили хора за сметка на чуждите гнили, а чрез създаване на пречки пред това гнилите да се развиват. При наличието на правила, публичност и отчетност системата сама ще се справи с проблемите си.

По принцип обществата, в които корупцията не вилнее, отговарят на поне две от следните три условия: да притежават някаква културна характеристика, която прави създаването на корупционни практики малко вероятна; разполагат с работеща съдебна система и институции, чиято дейност е борбата с корупцията; имат ясни и смислени правила за извършване на дейности, които иначе биха могли да доведат до корупция. Явно е, че в първото не сме много добре. Второто, да се надяваме, ще се подобри с изпълнението на стратегията за съдебната реформа. Остава да ги има институциите, които се борят с корупция, и третото – да има правила, които ясно да регламентират работата на държавните служители, които могат да бъдат корумпирани.

Стратегията за реформа, последните изказвания на министър Христо Иванов и правителствената програма дават сравнително ясни и кохерентни отговори за това как може да се намали корупцията. На първо място, ако идеята на министъра за създаване на централизирана служба за борба с корупцията по високите етажи на политическата власт се изпълни, така както е планирана – липса на предварителна политическа обвързаност, компетентност по системни проблеми и независимост - това би подействало възпиращо на сегашните корупционни практики. Очевидно идеята за подобна институция е импортирана от успешната румънска кампания против корупцията по високите етажи на властта и не би трябвало да има обективно обстоятелство, поради което да не може да проработи на родна почва.

По-бързо ще се усети от обикновените граждани и бизнеса другата генерална идея за борба с корупцията от програмата на правителството – ясно установяване на сроковете, в които администрацията и институциите са длъжни да свършат определена работа. Ако към това се добави и засилена публичност и отчетност, както програмата предполага, би следвало най-честите корупционни практики, с които хората ежедневно се сблъскват, видимо да намалеят.

И тук могат лесно да откроят начини и критерии, по които обществеността да следи дали реформата върви:

- Дали министър Христо Иванов ще се задържи на поста си – тук ситуацията е малко като Сергей Игнатов в предния кабинет на Борисов. Имаш реформатор, въпросът е дали си готов да платиш цялата цена за това, което той ще свърши, или не. В правосъдното министерство ситуацията е "всичко или нищо". Ако реформата започне да буксува, защото например срещне твърде силна резистентност, със сигурност Борисов ще се върне към начина си на функциониране от предния кабинет – имам министър, който работи, трябва да го махна, за да спрат негативите. В този смисъл министърът лично е гарант за реформата;

- Съществуват куп емпирични критерии и нормативни поправки, които лесно могат да бъдат проследени – сменяеми ли са прокурорите, проследява ли се съдийската натовареност, има ли ясни критерии за заемане на длъжности, продължават ли назначенията на "наши хора", гарантирана ли е случайността при разпределението на делата и други;

- Да се видят оценките на институциите, занимаващи се с борба с корупцията, да се види как ще заработи новият център за борба с политическата корупция и да се проследи във времето как се развиват те. Да се види дали различните институции имат ясно определени правомощия и отговорности в различните сфери;

- Да се проследи във времето как специализираните и медиите, които редовно следят съдебната практика, (Петя Владимирова и други автори в "Дневник") отразяват процесите;

- Да се проследи как страната се движи в Corruption Perception Index-а на Transparency International. Въпреки че той не измерва реалната корупция, а това как тя се възприема от обществата, индексът се влияе бързо от сериозни стъпки в борбата с корупцията.

От всички държавни системи здравеопазването е вероятно най-нереформираната от промените насам. От това следва, че действията, които трябва да се извършат там, са сравнително по-ясни и безспорни и същевременно изискват най-много политическа воля и работа. В това отношение министър Москов започна с летящ старт – ако иска да реформира, ще му трябва преди всичко капитал сред собствената му общност. По начина, по който защити медиците от спешната помощ, той до голяма степен спечели доверието, което му е необходимо.

Правителствената програма в сферата на здравето повтаря казаното от министъра през първите му месеци на поста. Прави впечатление, че за разлика от повечето други сектори здравният изглежда подреден по ред на важност – на челни места стоят оптимизация на работата на Националната здравноосигурителна каса, въвеждане на електронното здравеопазване и подобряване на работата на спешната помощ. Във финансовата част са отчетени като приоритети събираемостта на здравните вноски, при която със сигурност могат да се намерят ефективни механизми за повишаване, и честното заплащане на работещите в системата.

Както написах по-горе, в системата на здравеопазването е ясно какво трябва да се направи. Въпросът е дали министър Москов ще се справи с една от най-трудните политически задачи. За това можем да следим, като:

- Видим какви ще са мерките за увеличаване на събираемостта на здравните вноски и доколко ще проработят;

- Проследим реформата в НЗОК – ще започне ли касата да функционира както трябва;

- Да видим кога ще има електронно здравеопазване – и тук първите резултати могат да дойдат за една година, а по-късно системата да се разшири, така че да покрива цялата здравна дейност, извършвана от държавни и частни здравни институции;

- Да видим дали има рязко намаляване на случаите на агресия срещу здравни работници;

- Да видим дали има по-малко болници, работещи на червено;

- Също в рамките на година може да се проследи дали спешната помощ и телефон 112 работят във времеви диапазон, който да подхожда на имената им (спешно).

Дебатът за образователната реформа по принцип по нищо не прилича на този за здравната. Докато е сравнително ясно и обективно какво значи за един пациент да се извърши добра и евтина здравна услуга, потребителят да е доволен от отношението и болниците да не фалират, и докторите да взимат добри пари, то как образователната система да произвежда качествен продукт е значително по-свободно за интерпретация. Това на практика се видя покрай станалото скандално видео на министър Танев, в което той споделя своята интерпретация за значимостта на някои физици и химици за развитието на съответните научни области. Тук явно има сблъсък между визията за това каква е функцията на образованието според министъра и неговите опоненти – за Танев образованието трябва да учи преди всичко на критично мислене, докато за много българи основната му функция е да индоктринира. Затова и образователната реформа изисква много повече финес, отколкото воля.

Основните акценти от програмата в частта за образованието падат върху законодателната подготовка за ново законодателна рамка за различните степени на образование, сближаване на връзката между образованието и икономиката и въвеждане на дуалната система на обучение. Допълнително се прокрадват идеите за възможност за домашно обучение и следване на принципа държавната субсидия да следва ученика, без значение дали той се обучава в държавно или частно учебно заведение.

Видимо в частта с образованието програмата на правителството не залага на толкова конкретни измерители и по-скоро дава генералните насоки и философия на развитие на системата. Предполагам, че това е нарочно решение с цел да не се саботира бъдещото търсене на баланс между различните заинтересовани страни в системата. Повечето от генералните насоки в документа са безспорни – цялостно модернизиране на системата, увеличаване на парите за наука и свързване на бизнеса с образованието. По-спорните моменти като субсидията за частните училища и осъществяването на повече външен контрол върху образователните институции би трябвало да минат през широк обществен дебат, за който министърът да е винаги няколко хода преди критиците си.

Как ще разберем дали образователната реформа върви:

- Да видим дали системата за оценяване на висшите училища продължава да поставя акцент на това колко квадратни метра университетска площ има на студент, или е започнала да взима повече предвид колко и какви научни публикации правят учените, колко лесно си намират работа студентите и най-вече колко чуждестранни студенти и чуждоезични програми имат университетите;

- Ще се подобри ли връзката между образованието и бизнеса;

- Да видим дали ще спре тормозът върху родители, които искат да обучават децата си у дома, и върху децата, които отсъстват от училище, защото са на престижни международни състезания, олимпиади и спортни прояви;

- Големият тест за реформата е дали министърът ще успее да прокара необходимите му законодателни промени, или ще бъде стопиран от собственото си мнозинство.