Владимир Градев: Европа има проблем с религията

Излизането на исляма на световната сцена днес е предизвикателство за европейците, защото ги кара да осъзнаят, че не може да се постигне силна и сплотена Европа само и единствено с политически и икономически средства.Тома казва проф. Владимир Градев пред Портал "Култура".
Проф. доктор на философските науки Владимир Градев преподава теория на религията в специалност "Културология" на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и философия на религията в Новия български университет. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите "Прекъсването на пътя" (2000), "Политика и спасение" (2005), "Между абсолютното тайнство и нищото" (2007), "Това не е религия" (2013).
Събитията от януари 2015 г. в Париж като че ли затвориха скобата, отворена от Арабската пролет през 2010 г., която породи немалко надежди за бъдещето на ислямския свят. Сега споровете са за друго – дали радикалният ислям не започва да се припокрива с исляма?
- Мисля, че ислямистките атентати в Париж ни освободиха от някои илюзии. Когато започна Арабската пролет, мнозина предпочитаха да не говорят за исляма, убедени, че демократичните промени в арабските общества също са възможни и религията не играе кой знае каква роля в тези чисто политически и модернизационни процеси. На практика обаче днес страни като Либия, Ирак, Сирия, са без държавност, в тях, а също и в много страни от Сомалия до Нигерия, има граждански войни и противоборства, породени до голяма степен от радикалния ислям.
Говорейки най-общо за фанатизъм и фундаментализъм, мнозина анализатори днес предпочитат да не свързват с религията дори атентатите в Париж и твърдят, че ислямът е първата жертва. Уви, безспорно е, че терористите убиваха в името на исляма, викайки: "Аллах е велик". При това жертвите бяха избити от родени и израснали във Франция младежи, чиито терористични действия съвсем не бяха породени от мизерия, маргинализация и социално отчаяние. Всъщност те са се ползвали обилно от френската социална система и са били вдъхновени единствено от радикалния ислям. И не е ислямофобия, не е антимюсюлманска позиция да кажем това. Тъкмо обратното.
Разбира се, огромното мнозинство мюсюлмани по света са мирни хора, които искат да живеят в разбирателство и мир с останалите. В това няма никакво съмнение. Но е факт също така, че 99% от мюсюлманите по света, включително тяхната умерена и просветена интелигенция, предпочита да замълчи по отношение на тези събития, предпочита да не ги осъжда. Поразителното в този случай са реакциите на атентатите в самия ислямски свят. Виждаме изключително бурните и многобройни, изпълнени с палежи, насилия и убийства протести, които последваха след излизането на новия брой на "Шарли ебдо" след атентатите – в Пакистан, в Нигерия и други мюсюлмански страни. Ислямската общност по света днес включва значим брой вярващи, които подкрепят насилието и реагират с насилие и тяхната мотивация е чисто религиозна. Виждаме също така и реакцията на най-видните представители на мюсюлманската интелигенция, на някои професори в големи европейски и американски университети като Тарик Рамадан, например, който от години представя на Запад "исляма с човешко лице". Когато говорят в европейското публично пространство, те обикновено казват: "Не ни бъркайте, не ни смесвайте с тези фанатици, ние нямаме нищо общо с тях", когато обаче застанат пред мюсюлманска общност, те внушават, че ислямът няма нищо общо с това и дават ясно да се разбере, че атентатът е организиран от ЦРУ, от ционистите и пр. Убеден съм, че Рамадан и другите интелектуалци не само нямат нищо общо с подобни атентати, но, като всички нас, са ужасени и потресени от тях. Ала тук идва и големият проблем, голямото предизвикателство пред самата мюсюлманска общност.
Луксът на мълчанието свърши. Очевидно е необходимо усилие за съзнателно реформиране отвътре в света на исляма, за да стане невъзможно насилието в името на религията и Бог и да бъде заклеймена всяка форма на джихадизъм именно като реално богохулство и вероотстъпничество.
Разминава ли се радикално Eвропа с исляма е въпрос, който мнозина си задават. Ислямологът Оливие Роа настоява, че проблемът е социален, че няма пряка връзка между насилието и исляма. Как вие виждате тази връзка?
- На пръв поглед изглежда, че се разминават, но действително ли е така? Това е голямото предизвикателство, пред което ни изправя и последният роман на Мишел Уелбек – "Подчинение". Уелбек рисува съвсем ясно една ислямизирана Франция с президент мюсюлманин, описва един "сполучлив" опит за възстановяването на Римската империя, този път не от Византия, нито от Свещената империя на Карл Велики, а от един хуманизиран и европеизиран ислям: сценарий, който макар да ни се струва просто поредната антиутопия, според автора, иронично заел ролята на адвокат на дявола, става възможен в епоха, когато изворът на трансцендентното в европейската култура и политика сякаш е пресъхнал, а жаждата е всеобща. Оттук идва и привлекателността на исляма, тъй жизнен и активен днес, даващ просто и ясно решение на тревогите и депресиите на "последния европеец". Не по-малко стряскащо, лично за мен е, че Бен Абес, новият френски президент, въобразен от Уелбек, взема своята програма не отдругаде, а от социалните и политически идеи на големите консервативни християнски мислители от началото на XX век като Честъртън и Белок. При това той ги прилага съвсем успешно и решава най-накрая проблемите с безработицата, бюджетния дефицит, социалната криза и пр.
Разбира се, това е съзнателно карикатурно заострен, антиутопичен сценарий, който ни кара не толкова да търсим сходствата между исляма и Европа, колкото да осъзнаем, че когато Европа отстъпва от исконните си начала, свързани с разума, индивидуалната свобода и толерантността, тя лесно пада плячка на насилието и тоталитаризма.
Горчивият урок на ХХ век бе, че щом това веднъж се е случило, то нищо не изключва то отново да се повтори. Благородната задача и мисия на Европа е да помогне и на исляма най-накрая да се срещне с модерността и Просвещението. Тъкмо това бе истинското предизвикателство, което папа Бенедикт XVI отправи, когато каза в Регенсбург, че срещата на исляма с Просвещението, с разума и модерността все още предстои.
Да не би Европа да има проблем с религията? Християнството отдавна някак се прибра в себе си, влизайки в диалог с Просвещението, а ислямът не иска да направи това. Може би Европа има проблем с исляма и като религия, и като секуларност?
- Европа несъмнено има проблем с религията. Виждаме до какво води опита да се изгради общото европейско пространство, без каквото и да е позоваване на религията. В резултат на отказа да бъде включено позоваване на християнските корени на Европа в преамбюла на Европейската конституция, френските католици я отхвърлиха при референдума, тя не влезе в сила и днес никой не говори повече за нея. Не бива да забравяме, че самата идея за обединяване на европейските народи дойде от Жан Моне и Конрад Аденауер, двама християндемократи, а от самото начало на своя понтификат папа Йоан Павел II призоваваше Европа да задиша с двата си бели дроба – Запад и Изток – и това доведе до падането на Берлинската стена. Накратко, излизането на исляма на световната сцена днес е предизвикателство за европейците, защото ги кара да осъзнаят, че не може да се постигне силна и сплотена Европа само и единствено с политически и икономически средства.
А не е ли проблемът с радикалния ислям и поколенчески проблем? Вече се говори за "поп-джихадизъм", за една младежка салафитска култура, която чрез социалните мрежи намира много бързо своята публика.
- Действително това е сериозен демографски и поколенчески проблем. Само през последния половин век населението в арабския свят и страни като Нигерия нарасна десет пъти. Огромни маси младежи са без работа и нямат никаква възможност за реализация. Достъпът до националните богатства в арабски свят – дори в по-богатите страни – се държи от общо взето 200 семейства. За тези тесни олигархични кръгове е изключително удобно и изгодно да използват идеологията на фундаментализма и радикалния ислям, за да насочват в друга посока свободната социална енергия на тези огромни маси младежи, които се шляят по улиците на големите градове. За младежите, които живеят в перифериите на градове като Париж, Берлин, Лондон и др, проблемът е по-различен и не се свежда само до безработицата и лошата социална интеграция – тези младежи са родени на Запад, има млади французи, англичани, италианци, които се обръщат в исляма и отиват доброволци в Сирия.
У младите хора често се наблюдава склонност към неконтролируема агресия, има вкус към насилието, в това отношение ислямистите не са по-различни от skinheads или налитащите на бой футболни запалянковци. Често тази агресия няма идеологическа основа, но идеологиите са способни да я канализират и радикализират, особено у младежи, на които това дава шанс за изява и чувство за собствена значимост.
Така навремето комунизмът и фашизмът успяха тотално да мобилизират най-вече младежите и да вземат властта. Факт е, че 90% от младите британци-мюсюлмани на въпрос в една скорошна анкета дали се чувстват по-привързани към ислямската общност или към британското си гражданство, отговарят, че за тях принадлежността към уммата стои на първо място. И това е тяхно право. Но също тъй естествено и легитимно ще бъде, ако избралите да заминат за т. нар. Ислямска държава в Сирия и Ирак или отишлите да се обучават в лагерите на Ал Кайда някъде по света, бъдат лишени от своето европейско гражданство и им се отнеме възможността да се връщат в Европа и да носят със себе си терор. Европейският съюз следва да вземе такива мерки.
Споменахте, че мюсюлманският свят се нуждае от съзнателно реформиране отвътре, че мисията на Европа е да помогне на исляма да се срещне с модерността. Доколко възможно е това, като се има предвид спецификата на ислямския монотеизъм, разбирането, че Бог е сам и единствен по рода си, че между Него и човека липсва посредник, че съществува безкрайна пропаст между Създателя и творението, че верността към ислямската общност, уммата, е винаги по-важна от верността към която и да е друга група – включително род, нация и държава, че самата умма не е църква и не може да се очаква нейното разделяне от държавата?
- Този процес, разбира се, не е лесен и прост. Но трябва ясно да се осъзнае от огромното мнозинство мюсюлмани, че фундаменталистите са против живата традиция на самата мюсюлманска общност, че те я разкъсват отвътре. Искрено се надявам, че това измъчва съвестта на всички мюсюлмани с добра воля. Та нима могат да се молят редом в джамията с фанатици и терористи, нима могат да бъдат заедно с тях на поклонничеството в Мека, нима могат да допуснат, че Аллах ще приеме извършените в Негово име зверства, преследвания и терор като нещо добро, че няма да ги накаже, че няма да укори и тях, задето са оставили тези разбеснели се фанатици да изродят донесеното от Мухаммад послание, което е послание за мир, за отказ от принуждение, за зачитане на вярата, свободата и отговорността на всеки човек.
Разбира се, факт е, че в Корана са налице т. нар. стихове на сабята, има и хадиси, които подтикват фундаменталистите към радикални действия. Но факт е също, че подобни фрази съществуват и в Стария завет. Религиозната традиция обаче и в юдейството, и в християнството, а и в исляма, отдавна се е научила да ги интерпретира и да търси техния исконен духовен смисъл, който би трябвало ясно да бъде разкрит на всички мюсюлмани днес. Това е другото голямо усилие, към което са призвани учените мюсюлмани днес, да дадат такова тълкуване на Корана, което забранява насилието, което осъжда джихадизма като неприемлив и отвратителен начин за служене на Бог.
Как Европа и християнството могат да подпомогнат това усилие?
- Това е възможно единствено в нашия диалог. Диалогът трябва да продължи, става дума за диалога с мюсюлманите, които имат добра воля и желание за това. Що се отнася до фанатиците, там сме изправени пред стена, с тях не може да се говори.
Единственото, което можем да направим е да се обръщаме към тяхната съвест – те сами трябва да осъдят подобни актове. Самият изпит на съвестта не е автоматичен, изисква усилие, а често и външен подтик – само допреди няколко години изглеждаше трудно и едва ли не невъзможно мнението на миряните в Българската православна църква да окаже някакво влияние върху решенията на Светия синод. Сега това е факт, Светият синод вече се вслушва в гласа на християните. Само допреди 10-15 години темата за педофилството бе табу в Католическата църква, а свещениците, макар и педофили, изглеждаха недосегаеми. Днес виждаме, че това е нетърпим скандал за цялата Католическа църква и тя вече не се бои от този изпит на съвестта.
С други думи, нашата задача е да помогнем на мюсюлманите с добра воля и истинска вяра да се вслушат в гласа на своята съвест, за да може един ден техните духовни водачи, дай Боже, да започнат да издават фатви не срещу Салман Рушди и "Шарли ебдо", а срещу петнящите с насилие Божието име и лика на исляма богохулци и вероотстъпници.
Смятате, че диалогът е възможен и отсрещната страна би била склонна да участва в него?
- Европейската култура е диалогична, при това ислямът присъства от векове в Европа: тук на Балканите, преди това в Сицилия, в Испания. Освен християни в Европа има мюсюлмани, атеисти, агностици, а днес, с глобализацията, и хора от всички световни религии.
Наред с диалога ние се нуждаем, разбира се, и от някои прагматични решения. Бих направил аналогия между днешната ситуация и ситуацията при спускането на Желязната завеса и началото на Студената война. Тогава Джордж Кенън, американският посланик в Москва, изпраща прословутата дълга телеграма, в която пише, че с Ялта е свършено, че възможността за разбирателство с комунистическата система е изчерпана и призовава своето правителство да изследва съветската система безпристрастно и обективно и да се отнася с нея като с неуправляем пациент, който трябва да бъде диагностициран, за да бъде удържан. Намирам, че тъкмо от такъв ясен поглед и трезв реализъм се нуждаем отново днес.
Това, което трябва да направим на първо място, е да започнем да разбираме и познаваме повече ислямския свят. Оказа се, че съвсем не е достатъчно – както мислеше администрацията на Буш – да отидеш в Ирак, да премахнеш диктатора, след това да проведеш избори и да очакваш да възтържествува либералната демокрация. Това, въпреки предвижданията на Фукуяма, се оказа фатална илюзия. Администрацията на Буш не направи никакво усилие – макар че САЩ разполагат с най-големите центрове за изследване на исляма – да разбере арабите, афганците, изобщо света на исляма. Съвсем различно от присъствието на американските войски в Ирак и Афганистан, е присъствието на американците в Япония след 1945 г. Тогава всеки войник е носел в своята раница книгата на Рут Бенедикт "Сабята и хризантемата", в която на ясен и достъпен език е обяснен кодът на японското общество, обяснено е как трябва да се държат войниците с японците, за да не ги оскърбят и да им покажат, че искрено ги уважават, че иска да бъдат техни приятели. Резултатът е, че японското общество, въпреки Хирошима, Нагасаки и безкрайно жестоката и кървава Втора световна война, възприема модела на модерната демокрация.
Това означава ли, че карикатурите на "Шарли ебдо", подиграващи се със сакралните чувства на мюсюлманите, са феномен, свързан не толкова със свободата на словото, колкото с неразбирането на другия?
- Това означава, че от една страна другият трябва да бъде разбран, но същевременно трябва да се изисква универсалните ценности и норми на човешкото общество да бъдат спазвани. Например, в ЕС действат абсолютно безпроблемно саудитски фондации, които финансират дейностите на радикалния и фундаменталистки ислям – строят джамии, отварят училища и пр. Същевременно в Саудитска Арабия не могат да се строят синагоги, църкви, пагоди, забранена е не само всяка религиозна дейност, но дори личния израз на собствената вяра, ако тя се различава от исляма. Смятам, че и в областта на религията и морала, трябва да се въведе същата реципрочност, която съществува в митнически спогодби, дипломатически договори и пр.
Можем и трябва да сме толерантни към всичко и всичко, не можем да бъдем толерантни единствено към нетолерантността. Щом дадена държава не толерира други религии и други общности на своята територия, би трябвало да й бъде забранено да осъществява износ на нетолерантност в нашите страни, където толерантността е основен демократичен принцип.
В ислямските общности и квартали във Великобритания, например, са въведени елементи от шериата. Това означава ли, че Европа отменя своите закони в името на някаква толерантност?
- Смятам, че основният принцип, който трябва да удържим, е това, че законодателството в нашите страни е светско. Това, което и за християнството, и за всяка друга религия е грях или нарушение – да кажем неспазването на поста или неспазването на някоя от Божиите заповеди – за светската държава не е престъпление. За светската държава престъпление е единствено насилието и принуждението върху личността на другия против собствената му воля. По същия начин може да се отнесем и към шериата, и към християнството.
Ние не можем да забраним на ислямската общност да прилага своите норми, ако те остават в границите на съществуващия закон. Както християнският свещеник може да наложи религиозно наказание на съгрешилия, така и мюсюлманинът може да получи порицание, ако примерно не е спазвал поста през месец Рамадан или не е ходил в джамията на петъчната молитва. Но това наказание в никакъв случай не може да бъде физическо. За никакъв религиозен грях не можем да допуснем някой да бъде убит с камъни, налаган с камшик или затварян. Трябва да направим ясна разлика между религиозния път и юридическата норма. Самата дума шериат означава път. Това е пътят, който приближава верния мюсюлманин до Бога. А щом е път, по него човек върви и се развива, това не е сляпото подчинение на един застинал юридически кодекс, плод на определен социален и исторически контекст от една отдавна отминала епоха. Шериатът, следователно, може и трябва да бъде разбран не като сума от неизменни юридически предписания, а като морално напътствие и отговор на конкретните проблеми и предизвикателства на деня. Убеден съм, че в такъв случай и той, както това се случи с далеч по-стриктния юдейски закон, би могъл да бъде съвместим с модерното светско законодателство.
Трябва ли все пак светското законодателство да постави някаква бариера пред атаките срещу сакралността. В Европа има различни модели. Това, което във Франция е възможно, в някои други страни е невъзможно.
- Мисля, че трябва да имаме трезвостта и зрелостта да допуснем и да не се боим от подобни неща. Ето в Русия момичетата от "Пуси Райът" бяха осъдени за богохулство и публична подигравка с религиозните ценности на две години затвор. Това е несъвместимо с демокрацията, в която всеки има право свободно да изразява публично всяко мнение стига да не подклажда с него насилие. Толератността е не друго, а да оставиш свободно да бъдат изразени неща, които лично ти намираш за морално осъдими и отблъскващи. Ако разтворим броеве на сатиричния седмичник "Шарли ебдо", ще открием много циничност и вулгарност. Ала никой не е задължен да разгръща тези страници и ако ислямистите не го бяха взели на прицел, вестникът вървеше към своя край поради липсата на читателски интерес.
Сега като реакция във Франция, а и в други страни, се въвеждат поредица от забрани и заповеди, които на практика ограничават свободата на изразяване под претекст, че не трябва да се допускат хомофобски, ксенофобски, ислямофобски и пр. изказвания. Въвеждат се все повече и повече изключения, които фактически обезсмислят свободата на съвестта. Едно общество, което действително е толерантно, трябва да има зрелостта да приеме свободното изразяване на всяко мнение. Днес ние можем да си купим от площад "Славейков" съчиненията на Хитлер и Сталин, те не са забранени, колкото и да ни е неприятно, че някой може да ги чете. Ала там където някой със словата си подтиква към конкретно действие, трябва да сме безкомпромисни, както и към всяка форма на насилие. Наложително е да се наказва много по-строго притежаването и продажбата на оръжие, например. Още по-строго трябва да се наказва всяко участие в терористични групи. Всяко минаване към насилие трябва да бъде възпирано. Що се отнася до свободата на словото обаче, тя не може да бъде ограничавана.
Необходима ли е все пак някаква реакция срещу това, което нарекохте циничност и вулгарност? Освен юридическа каква може да бъде тя?
- Да, разбира се, че е възможна реакция. Тя може да бъде на тяхното ниво – всеки може да изкаже публично своето презрение и отвращение, всеки може да направи остроумно опровержение. За това няма никаква пречка. При това в самите мюсюлмански страни всеки ден излизат антихристиянски и антисемитски карикатури в повечето вестници. Така че съответен отговор на същото равнище е възможен, което прави насилието още по-нетърпимо и недопустимо.