- Мисля, че ислямистките атентати в Париж ни освободиха от някои илюзии. Когато започна Арабската пролет, мнозина предпочитаха да не говорят за исляма, убедени, че демократичните промени в арабските общества също са възможни и религията не играе кой знае каква роля в тези чисто политически и модернизационни процеси. На практика обаче днес страни като Либия, Ирак, Сирия, са без държавност, в тях, а също и в много страни от Сомалия до Нигерия, има граждански войни и противоборства, породени до голяма степен от радикалния ислям.

Говорейки най-общо за фанатизъм и фундаментализъм, мнозина анализатори днес предпочитат да не свързват с религията дори атентатите в Париж и твърдят, че ислямът е първата жертва. Уви, безспорно е, че терористите убиваха в името на исляма, викайки: "Аллах е велик". При това жертвите бяха избити от родени и израснали във Франция младежи, чиито терористични действия съвсем не бяха породени от мизерия, маргинализация и социално отчаяние. Всъщност те са се ползвали обилно от френската социална система и са били вдъхновени единствено от радикалния ислям. И не е ислямофобия, не е антимюсюлманска позиция да кажем това. Тъкмо обратното.

Разбира се, огромното мнозинство мюсюлмани по света са мирни хора, които искат да живеят в разбирателство и мир с останалите. В това няма никакво съмнение. Но е факт също така, че 99% от мюсюлманите по света, включително тяхната умерена и просветена интелигенция, предпочита да замълчи по отношение на тези събития, предпочита да не ги осъжда. Поразителното в този случай са реакциите на атентатите в самия ислямски свят. Виждаме изключително бурните и многобройни, изпълнени с палежи, насилия и убийства протести, които последваха след излизането на новия брой на "Шарли ебдо" след атентатите – в Пакистан, в Нигерия и други мюсюлмански страни. Ислямската общност по света днес включва значим брой вярващи, които подкрепят насилието и реагират с насилие и тяхната мотивация е чисто религиозна. Виждаме също така и реакцията на най-видните представители на мюсюлманската интелигенция, на някои професори в големи европейски и американски университети като Тарик Рамадан, например, който от години представя на Запад "исляма с човешко лице". Когато говорят в европейското публично пространство, те обикновено казват: "Не ни бъркайте, не ни смесвайте с тези фанатици, ние нямаме нищо общо с тях", когато обаче застанат пред мюсюлманска общност, те внушават, че ислямът няма нищо общо с това и дават ясно да се разбере, че атентатът е организиран от ЦРУ, от ционистите и пр. Убеден съм, че Рамадан и другите интелектуалци не само нямат нищо общо с подобни атентати, но, като всички нас, са ужасени и потресени от тях. Ала тук идва и големият проблем, голямото предизвикателство пред самата мюсюлманска общност.

Луксът на мълчанието свърши. Очевидно е необходимо усилие за съзнателно реформиране отвътре в света на исляма, за да стане невъзможно насилието в името на религията и Бог и да бъде заклеймена всяка форма на джихадизъм именно като реално богохулство и вероотстъпничество.

- На пръв поглед изглежда, че се разминават, но действително ли е така? Това е голямото предизвикателство, пред което ни изправя и последният роман на Мишел Уелбек – "Подчинение". Уелбек рисува съвсем ясно една ислямизирана Франция с президент мюсюлманин, описва един "сполучлив" опит за възстановяването на Римската империя, този път не от Византия, нито от Свещената империя на Карл Велики, а от един хуманизиран и европеизиран ислям: сценарий, който макар да ни се струва просто поредната антиутопия, според автора, иронично заел ролята на адвокат на дявола, става възможен в епоха, когато изворът на трансцендентното в европейската култура и политика сякаш е пресъхнал, а жаждата е всеобща. Оттук идва и привлекателността на исляма, тъй жизнен и активен днес, даващ просто и ясно решение на тревогите и депресиите на "последния европеец". Не по-малко стряскащо, лично за мен е, че Бен Абес, новият френски президент, въобразен от Уелбек, взема своята програма не отдругаде, а от социалните и политически идеи на големите консервативни християнски мислители от началото на XX век като Честъртън и Белок. При това той ги прилага съвсем успешно и решава най-накрая проблемите с безработицата, бюджетния дефицит, социалната криза и пр.

Разбира се, това е съзнателно карикатурно заострен, антиутопичен сценарий, който ни кара не толкова да търсим сходствата между исляма и Европа, колкото да осъзнаем, че когато Европа отстъпва от исконните си начала, свързани с разума, индивидуалната свобода и толерантността, тя лесно пада плячка на насилието и тоталитаризма.

Горчивият урок на ХХ век бе, че щом това веднъж се е случило, то нищо не изключва то отново да се повтори. Благородната задача и мисия на Европа е да помогне и на исляма най-накрая да се срещне с модерността и Просвещението. Тъкмо това бе истинското предизвикателство, което папа Бенедикт XVI отправи, когато каза в Регенсбург, че срещата на исляма с Просвещението, с разума и модерността все още предстои.

- Европа несъмнено има проблем с религията. Виждаме до какво води опита да се изгради общото европейско пространство, без каквото и да е позоваване на религията. В резултат на отказа да бъде включено позоваване на християнските корени на Европа в преамбюла на Европейската конституция, френските католици я отхвърлиха при референдума, тя не влезе в сила и днес никой не говори повече за нея. Не бива да забравяме, че самата идея за обединяване на европейските народи дойде от Жан Моне и Конрад Аденауер, двама християндемократи, а от самото начало на своя понтификат папа Йоан Павел II призоваваше Европа да задиша с двата си бели дроба – Запад и Изток – и това доведе до падането на Берлинската стена. Накратко, излизането на исляма на световната сцена днес е предизвикателство за европейците, защото ги кара да осъзнаят, че не може да се постигне силна и сплотена Европа само и единствено с политически и икономически средства.

- Действително това е сериозен демографски и поколенчески проблем. Само през последния половин век населението в арабския свят и страни като Нигерия нарасна  десет пъти. Огромни маси младежи са без работа и нямат никаква възможност за реализация. Достъпът до националните богатства в арабски свят – дори в по-богатите страни – се държи от общо взето 200 семейства. За тези тесни олигархични кръгове е изключително удобно и изгодно да използват идеологията на фундаментализма и радикалния ислям, за да насочват в друга посока свободната социална енергия на тези огромни маси младежи, които се шляят по улиците на големите градове. За младежите, които живеят в перифериите на градове като Париж, Берлин, Лондон и др, проблемът е по-различен и не се свежда само до безработицата и лошата социална интеграция – тези младежи са родени на Запад, има млади французи, англичани, италианци, които се обръщат в исляма и отиват доброволци в Сирия.

У младите хора често се наблюдава склонност към неконтролируема агресия, има вкус към насилието, в това отношение ислямистите не са по-различни от skinheads или налитащите на бой футболни запалянковци. Често тази агресия няма идеологическа основа, но идеологиите са способни да я канализират и радикализират, особено у младежи, на които това дава шанс за изява и чувство за собствена значимост.

Така навремето комунизмът и фашизмът успяха тотално да мобилизират най-вече младежите и да вземат властта. Факт е, че 90% от младите британци-мюсюлмани на въпрос в една скорошна анкета дали се чувстват по-привързани към ислямската общност или към британското си гражданство, отговарят, че за тях принадлежността към уммата стои на първо място. И това е тяхно право. Но също тъй естествено и легитимно ще бъде, ако избралите да заминат за т. нар. Ислямска държава в Сирия и Ирак или отишлите да се обучават в лагерите на Ал Кайда някъде по света, бъдат лишени от своето европейско гражданство и им се отнеме възможността да се връщат в Европа и да носят със себе си терор. Европейският съюз следва да вземе такива мерки.

- Този процес, разбира се, не е лесен и прост. Но трябва ясно да се осъзнае от огромното мнозинство мюсюлмани, че фундаменталистите са против живата традиция на самата мюсюлманска общност, че те я разкъсват отвътре. Искрено се надявам, че това измъчва съвестта на всички мюсюлмани с добра воля. Та нима могат да се молят редом в джамията с фанатици и терористи, нима могат да бъдат заедно с тях на поклонничеството в Мека, нима могат да допуснат, че Аллах ще приеме извършените в Негово име зверства, преследвания и терор като нещо добро, че няма да ги накаже, че няма да укори и тях, задето са оставили тези разбеснели се фанатици да изродят донесеното от Мухаммад послание, което е послание за мир, за отказ от принуждение, за зачитане на вярата, свободата и отговорността на всеки човек.

Разбира се, факт е, че в Корана са налице т. нар. стихове на сабята, има и хадиси, които подтикват фундаменталистите към радикални действия. Но факт е също, че подобни фрази съществуват и в Стария завет. Религиозната традиция обаче и в юдейството, и в християнството, а и в исляма, отдавна се е научила да ги интерпретира и да търси техния исконен духовен смисъл, който би трябвало ясно да бъде разкрит на всички мюсюлмани днес. Това е другото голямо усилие, към което са призвани учените мюсюлмани днес, да дадат такова тълкуване на Корана, което забранява насилието, което осъжда джихадизма като неприемлив и отвратителен начин за служене на Бог.

- Това е възможно единствено в нашия диалог. Диалогът трябва да продължи, става дума за диалога с мюсюлманите, които имат добра воля и желание за това. Що се отнася до фанатиците, там сме изправени пред стена, с тях не може да се говори.

Единственото, което можем да направим е да се обръщаме към тяхната съвест – те сами трябва да осъдят подобни актове. Самият изпит на съвестта не е автоматичен, изисква усилие, а често и външен подтик – само допреди няколко години изглеждаше трудно и едва ли не невъзможно мнението на миряните в Българската православна църква да окаже някакво влияние върху решенията на Светия синод. Сега това е факт, Светият синод вече се вслушва в гласа на християните. Само допреди 10-15 години темата за педофилството бе табу в Католическата църква, а свещениците, макар и педофили, изглеждаха недосегаеми. Днес виждаме, че това е нетърпим скандал за цялата Католическа църква и тя вече не се бои от този изпит на съвестта.

С други думи, нашата задача е да помогнем на мюсюлманите с добра воля и истинска вяра да се вслушат в гласа на своята съвест, за да може един ден техните духовни водачи, дай Боже, да започнат да издават фатви не срещу Салман Рушди и "Шарли ебдо", а срещу петнящите с насилие Божието име и лика на исляма богохулци и вероотстъпници.

- Европейската култура е диалогична, при това ислямът присъства от векове в Европа: тук на Балканите, преди това в Сицилия, в Испания. Освен християни в Европа има мюсюлмани, атеисти, агностици, а днес, с глобализацията, и хора от всички световни религии.

Наред с диалога ние се нуждаем, разбира се, и от някои прагматични решения. Бих направил аналогия между днешната ситуация и ситуацията при спускането на Желязната завеса и началото на Студената война. Тогава Джордж Кенън, американският посланик в Москва, изпраща прословутата дълга телеграма, в която пише, че с Ялта е свършено, че възможността за разбирателство с комунистическата система е изчерпана и призовава своето правителство да изследва съветската система безпристрастно и обективно и да се отнася с нея като с неуправляем пациент, който трябва да бъде диагностициран, за да бъде удържан. Намирам, че тъкмо от такъв ясен поглед и трезв реализъм се нуждаем отново днес.

Това, което трябва да направим на първо място, е да започнем да разбираме и познаваме повече ислямския свят. Оказа се, че съвсем не е достатъчно – както мислеше администрацията на Буш – да отидеш в Ирак, да премахнеш диктатора, след това да проведеш избори и да очакваш да възтържествува либералната демокрация. Това, въпреки предвижданията на Фукуяма, се оказа фатална илюзия. Администрацията на Буш не направи никакво усилие – макар че САЩ разполагат с най-големите центрове за изследване на исляма – да разбере арабите, афганците, изобщо света на исляма. Съвсем различно от присъствието на американските войски в Ирак и Афганистан, е присъствието на американците в Япония след 1945 г. Тогава всеки войник е носел в своята раница книгата на Рут Бенедикт "Сабята и хризантемата", в която на ясен и достъпен език е обяснен кодът на японското общество, обяснено е как трябва да се държат войниците с японците, за да не ги оскърбят и да им покажат, че искрено ги уважават, че иска да бъдат техни приятели. Резултатът е, че японското общество, въпреки Хирошима, Нагасаки и безкрайно жестоката и кървава Втора световна война, възприема модела на модерната демокрация.

- Това означава, че от една страна другият трябва да бъде разбран, но същевременно трябва да се изисква универсалните ценности и норми на човешкото общество да бъдат спазвани. Например, в ЕС действат абсолютно безпроблемно саудитски фондации, които финансират дейностите на радикалния и фундаменталистки ислям – строят джамии, отварят училища и пр. Същевременно в Саудитска Арабия не могат да се строят синагоги, църкви, пагоди, забранена е не само всяка религиозна дейност, но дори личния израз на собствената вяра, ако тя се различава от исляма. Смятам, че и в областта на религията и морала, трябва да се въведе същата реципрочност, която съществува в митнически спогодби, дипломатически договори и пр.

Можем и трябва да сме толерантни към всичко и всичко, не можем да бъдем толерантни единствено към нетолерантността. Щом дадена държава не толерира други религии и други общности на своята територия, би трябвало да й бъде забранено да осъществява износ на нетолерантност в нашите страни, където толерантността е основен демократичен принцип.

- Смятам, че основният принцип, който трябва да удържим, е това, че законодателството в нашите страни е светско. Това, което и за християнството, и за всяка друга религия е грях или нарушение – да кажем неспазването на поста или неспазването на някоя от Божиите заповеди – за светската държава не е престъпление. За светската държава престъпление е единствено насилието и принуждението върху личността на другия против собствената му воля. По същия начин може да се отнесем и към шериата, и към християнството.

Ние не можем да забраним на ислямската общност да прилага своите норми, ако те остават в границите на съществуващия закон. Както християнският свещеник може да наложи религиозно наказание на съгрешилия, така и мюсюлманинът може да получи порицание, ако примерно не е спазвал поста през месец Рамадан или не е ходил в джамията на петъчната молитва. Но това наказание в никакъв случай не може да бъде физическо. За никакъв религиозен грях не можем да допуснем някой да бъде убит с камъни, налаган с камшик или затварян. Трябва да направим ясна разлика между религиозния път и юридическата норма. Самата дума шериат означава път. Това е пътят, който приближава верния мюсюлманин до Бога. А щом е път, по него човек върви и се развива, това не е сляпото подчинение на един застинал юридически кодекс, плод на определен социален и исторически контекст от една отдавна отминала епоха. Шериатът, следователно, може и трябва да бъде разбран не като сума от неизменни юридически предписания, а като морално напътствие и отговор на конкретните проблеми и предизвикателства на деня. Убеден съм, че в такъв случай и той, както това се случи с далеч по-стриктния юдейски закон, би могъл да бъде съвместим с модерното светско законодателство.

- Мисля, че трябва да имаме трезвостта и зрелостта да допуснем и да не се боим от подобни неща. Ето в Русия момичетата от "Пуси Райът" бяха осъдени за богохулство и публична подигравка с религиозните ценности на две години затвор. Това е несъвместимо с демокрацията, в която всеки има право свободно да изразява публично всяко мнение стига да не подклажда с него насилие. Толератността е не друго, а да оставиш свободно да бъдат изразени неща, които лично ти намираш за морално осъдими и отблъскващи. Ако разтворим броеве на сатиричния седмичник "Шарли ебдо", ще открием много циничност и вулгарност. Ала никой не е задължен да разгръща тези страници и ако ислямистите не го бяха взели на прицел, вестникът вървеше към своя край поради липсата на читателски интерес.

Сега като реакция във Франция, а и в други страни, се въвеждат поредица от забрани и заповеди, които на практика ограничават свободата на изразяване под претекст, че не трябва да се допускат хомофобски, ксенофобски, ислямофобски и пр. изказвания.  Въвеждат се все повече и повече изключения, които фактически обезсмислят свободата на съвестта. Едно общество, което действително е толерантно, трябва да има зрелостта да приеме свободното изразяване на всяко мнение. Днес ние можем да си купим от площад "Славейков" съчиненията на Хитлер и Сталин, те не са забранени, колкото и да ни е неприятно, че някой може да ги чете. Ала там където някой със словата си подтиква към конкретно действие, трябва да сме безкомпромисни, както и към всяка форма на насилие. Наложително е да се наказва много по-строго притежаването и продажбата на оръжие, например. Още по-строго трябва да се наказва всяко участие в терористични групи. Всяко минаване към насилие трябва да бъде възпирано. Що се отнася до свободата на словото обаче, тя не може да бъде ограничавана.

- Да, разбира се, че е възможна реакция. Тя може да бъде на тяхното ниво – всеки може да изкаже публично своето презрение и отвращение, всеки може да направи остроумно опровержение. За това няма никаква пречка. При това в самите мюсюлмански страни всеки ден излизат антихристиянски и антисемитски карикатури в повечето вестници. Така че съответен отговор на същото равнище е възможен, което прави насилието още по-нетърпимо и недопустимо.