Вълна от политически спомени нахлу тези дни и заля медиите едновременно с придошлите води, донесли бедствия в Южна и Източна България.

Случи се така, че в неделя, в деня за прощаване с първия демократично избран президент на България – д-р Желю Желев – телевизионният екран бе разполовен на две: между траура (и осмислянето на миналото) и бедствията (скърбите в настоящето).

Паралелно от интернет пространството се надигна

над която си струва да се поразсъждава, колкото и осмислянето на българската история винаги и по традиция да е в черно-бяло, впрочем както и анализът на настоящето – всички са виновни вкупом, поради което няма персонална вина, затова и нито един конкретен виновник комай никога не ще бъде осъден. Същото важи и при осмислянето на корупцията: всичко е корумпирано, тоест обречено на развала, значи надежда няма и всичко е позволено. Макар че "случаят Белведере", за който сигнализира френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан, и реакциите в самата съдебна система да са показателни колко малко понякога е необходимо, за да се стигне до промяна.

Но да се върнем към осмислянето на близкото минало. Кончината на д-р Желю Желев съвпадна с 25-тата годишнина от консултациите на Кръглата маса (януари-май 1990 г.), трасирали мирния преход в България. Само припомням: така се стигна до отмяната на ръководната роля на БКП в държавата, деполитизирането на армията, полицията, съдебната система и дипломацията, до учредяване на президентска институция, вместо дотогавашния Държавен съвет, до свикване на Велико народно събрание, което да изработи нова демократична конституция.

Бяха ли пропуснати доста възможности, можеха ли политическите реалности днес да изглеждат другояче? Със сигурност. Ала каква е вероятността желаното от нас да можеше да се случи още през 1990 г.? Никой не може да каже.

Той, разбира се, предполага равносметка и в отстоянието от четвърт век повечето от липсващите някога парченца в картината започват да се подреждат на мястото си. Ала никой не може да твърди, че навремето е знаел правилното решение и че е имало такова – ясно, макар и за неколцина.

Всички ние, живели активно през последния четвърт век, сме си задавали едни или други въпроси и продължаваме да си ги задаваме. С пълно основание. В историята обаче въпросите са по-важни от отговорите, последните винаги липсват.

По-очевидни са грешките, отколкото правилните решения. Така например икономистът Красен Станчев твърди, че България е една от малкото страни в света успяла да извърши целия набор от възможни грешки в приватизацията. Ала, забележете, не едновременно, а постъпателно, при това връщайки се в средата на 90-те години към практики, които всички други страни, минали по същия път, отдавна са отрекли.

Валидно ли е това и за политиката, която още по-трудно се пренаписва в модално наклонение, с помощта на неизбежното "ако"? Политическата история е подчинена на друга логика, над която властват глобални категории като войната и мира.

А преходът в България, какъвто и да е той – протяжен, смътен, социално несправедлив – каквито и да са били допуснатите грешки, мина без кръвопролития (както в съседна Югославия), нито пък започна с убийства (както в съседна Румъния – с жертвите в Тимишоара и екзекуцията на диктаторската двойка Николае и Елена Чаушеску).

Един от тях отново изникна от неделя насам, покрай кончината на Желю Желев.

Накратко, той е свързан с датата 14 декември 1989 г. Въпросът е: какво щеше да се случи (но не се случи), ако стеклото се множество пред парламента, включително и студентите (сред които и аз), бяха продължили обсадата цяла нощ? А не се бяха разотишли след призива на тогавашния лидер на СДС д-р Желев. Какво щеше да се случи, ако (да допуснем) гражданите бяха влезли в парламента и бяха анулирали "с телата си" член 1 на тогавашната конституция на НРБ, гарантиращ ръководната роля на БКП? Щеше ли това да е началото на истинската българска "нежна революция", а не на някаква по-сетнешна политическа подмяна или полуподмяна?

Навремето тази хипотеза ни се струваше възможна. Днес тя изглежда все по-нереална.

Какви са аргументите ли? На три пъти в най-новата ни история гражданите без малко щяха да превземат парламента – 1989, 1997, 2013 г. Това не се случи, но и да се беше случило, няма гаранция, че промените щяха да бъдат необратими. Нали промените предполагат избори, изборите – мнозинства, а да не забравяме – София не е България.

Да оставим дори настрана "танковете, които трябваше да дойдат" на 14 декември 1989 г., но на площада имаше достатъчно милиция, брутална и никак недемократизирана, готова да изпълни всяка заповед.

И как това кръвопролитие щеше да даде началото на българската "нежна революция"? Бяха други времената в Източна Европа, въздухът бе наситен с надежди и дори фантазии.

Онова, което липсваше в България, бяха наченките на гражданско общество, което да е в състояние да изиграе ролята на мотор, да пробуди масите.

Изборите през 1990 г., дори и "частично фалшифицирани и тотално манипулирани", показаха, че голяма част от България все още е в "комунистическа летаргия". Че е необходимо време хората да се пробудят. А то не достигаше, събитията ни изпреварваха.

Да, хората, стремящи се към демокрация, не влязоха на 14 декември в сградата на парламента, но на 26 август 1990 г. имаше такива, които влязоха в Партийния дом. И той показно лумна пред очите ни, което даде повод на червената пропаганда поне едно десетилетие да тръби, че "демократите са вандали." Днес всичко това е забравено, а историята се съхрани само в един филм на Малина Петрова.

Вярно е, че на 14 декември тогавашният лидер на СДС Желю Желев призова хората да се разотидат и мнозина го послушаха, защото не искаха демокрацията в България да започне с кръв, защото е лош знак някоя демокрация да носи това клеймо.

Не смятам, че такова нещо би поискал който и да е демократ, не го поиска и никой лидер на промените в Източва Европа.

Ето съпоставката с чешката "нежна революция". В една нова биография на Вацлав Хавел, написана от неговия близък съветник Михаел Жантовски ("Havel: A Life", 2014)  четем следното заключение:

Това за "мирния преход". Което не изключва

А за тях също е редно да не се забравя. В България не бяха осъдени престъпленията на комунистическия режим, не бяха приети мерки по лустрацията на висшите кадри на тоталитарната номенклатура. В небитието отидоха всички големи мегадела, включително и това за лагерите. Не бяха отворени навреме досиетата. Историята на комунизма така и не влезе в учебниците, чак до ден-днешен.

Травмата на "Възродителния процес" не намери нужното си лечение, което даде възможност на елита на ДПС и до ден-днешен да паразитира върху "етническата карта", а извършители от другата страна, техни потомци и псевдопатриоти да продължат да разпалват това огънче. Поредният дебат в парламента, свързан с "Възродителния процес", показа как нищо не се е променило.

Ние продължихме напред, без да знаем какво оставяме назад. Затова се въртяхме дълго и мъчително в кръг.

Адам Михник нарече този порочен посткомунистически кръг "пътуване в мъглата".

А в тази мъгла се размиха основните грешки на прехода.