Година окупация на Крим. Три спомена
Точно преди година, в нощта на 26-и срещу 27 февруари 2014 г. започва операцията по присъединяване на украинския черноморски полуостров Крим към Русия. Около 120 руски войници без опознавателни знаци (станали по-късно известни с ироничното "вежливи зелени човечета") с подкрепата и на местни доброволци завземат сградите на правителството и парламента (Върховния съвет) на автономната украинска република в Симферопол. В рамките на месец с помощта и на частите от руската военноморска база в Севастопол, но и на нови подкрепления (според руския в. "Новая газета" близо 1700 десантчици пристигат в този период на Крим), Русия осъществява отдавна замислен план и безкръвно завладява всички жизненоважни обекти на полуострова. Блокираните и обсадени в поделенията си украински военнослужещи се предават, а съпротивата им на отделни места е преодоляна чрез преговори между руски и украински командири.
На 27 февруари под дулата на руските автомати Върховният съвет в Симферопол гласува за провеждане на референдум за присъединяване към Русия. Първоначалната дата е 25 май, но на 1 май новоназначеният председател на Съвета на министрите на Крим Сергей Аксьонов я изтегля с два месеца напред. На 11 март кримският парламент и градският съвет на Севастопол приемат декларация с намерението да провъзгласят независимостта на Крим от Украйна и влизането му в състава на Руската федерация - с което фактически предрешават и резултата от фарсовия референдум на 16 март. Непризнато от нито една международна организация и от никоя държава (освен Русия и нейните сепаратистки образувания в чужди страни - напр. Абхазия), но за сметка на това обслужено от 30-ина представени като "международни наблюдатели" европейци от крайно десни и крайно леви партии, обединени от примамливия звън на нефтогазовите рубли, народното допитване служи за циничен параван на безспорния факт. А той е: въоръжена окупация на чужда територия.
Окупацията същевременно показа и изключителния цинизъм на кремълската пропаганда. В началото Москва категорично отричаше присъствието на свои войски в Крим, кълнеше се, че не желае да вземе полуострова, повтаряше, че става дума за "стихийно възникнала самоотбрана", а президентът Владимир Путин дори твърдеше, че необозначените, но тежко въоръжени човечета с най-модерно оборудване всъщност можело да купят униформите си едва ли не от най-близкия магазин. "Русия не разглежда вариант за присъединяване на Крим. Това бяха местни сили за самоотбрана", каза Путин на 4 март. Само месец по-късно плочата се обърна. "Зад силите за самоотбрана на Крим стояха, разбиха се, наши военнослужещи. Те действаха много коректно, решително и професионално", рече Путин на 17 април. А през ноември вече никой не се учуди на директното му признание за анексията на Крим: "Да, не го крия. Разбира се, този факт ние никога не сме го криели. Нашите въоръжени сили, да го кажем директно, блокираха украинските въоръжени сили, разквартирувани в Крим" (в интервю за германската обществена телевизия ARD).
"Повест за това как неруски войник не от Русия защитава руснаци от неруснаци не в Русия" - този чудесен образец за диалектически материализъм à la Путин, появил се като реакция в социалните мрежи, разкрива освен всичко друго и какво ни чака оттук нататък в борбата за истината и очевадността. В един свят, в който все повече доминират информационните технологии и оръжия и в който най-перфидното средство за размазване на понятията - удобният релативизъм - размива и малкото опити за наричане на нещата с истинските им имена. Виждаме го днес и в драматичните събития в Източна Украйна, продължение на кримския сценарий. Москва инатливо продължава да отхвърля наличието на свои войници и въоръжение в Донбас и да настоява, че това са "спонтанно организирали се опълченци". А трагичният резултат всъщност е, че след подпалването на войната в Източна Украйна вече като че ли никой не си спомня за Крим. И полуостровът сякаш е "отписан", а западните държави са се примирили със създаденото от Русия фактическо положение.
Достатъчно е да видим и бездруго абсурдното споразумение "Минск-II" от средата на февруари, което по никакъв начин не задължава нито една от страните. Да не говорим, че под него не стоят подписите на самите лидери, "четиримата големи" (Путин, Порошенко, Меркел и Оланд), а на някакви уж техни представители, плюс практически легитимираните от международната общност "сепаратистки водачи" А. Захарченко и И. Плотницки. След втората порция договорености от Минск, изглежда, никой не иска да се затормозява повече с Крим.
По повод годишнината от събитията на Крим "Дневник" представя разказите на трима очевидци, без съмнение интересни фигури, всеки със своята гледна точка и своеобразен личен спомен от онези дни.
Олександра Дворецка: Ще се върна
Тя е украинска гражданска активистка, ръководител на Кримския правозащитен център "Действие" ("Дiя"), координатор на гражданската инициатива "Восток SOS":
Присъединявам се към кампанията #crimeaisukraine в социалните мрежи и ще ви разкажа една история.
Практически не ми останаха никакви снимки от Крим. Когато започна окупацията, бях в Крим: помагах в търсенето на ресурси за покупката на продукти и комуникационни средства за украинските военни части, ходех на акции в подкрепа на единна Украйна, търсех помощници за чуждестранните журналисти, пишех за текущите събития.
В деня, когато си тръгнах (избягах) от Крим, милицията - все още украинска - задържа активистите на кримския Евромайдан Андрей Щекун и Анатолий Ковалски и ги предаде на "Руско единство" (обществено-политическо движение и партия в Крим с лидер днешния премиер С. Аксьонов; след анексията на полуострова се разпуска - бел. авт.). Да, именно, те бяха задържани от милицията и предадени на "Руско единство".
Тогава заедно с журналисти от "Еспресо ТВ" и кримския журналист Сергей, адвоката на (кримско-татарския) Меджлис Тейфук (Гафаров) се заехме да търсим Андрей и Анатолий.
После започнаха да ми съобщават, че паралелно търсят и мене.
Аз наистина не събрах никакви вещи, купих си просто билет и тръгнах на 9 март 2014 г. Качих се на влака и започнах да сменям всичките пароли за електронната поща и социалните мрежи и да шифрирам дисковете на лаптопа.
Всяка спирка на влака ми се струваше цяла вечност, а 20-те минути в Джанкой (град в Северен Крим - бел. авт.) продължиха повече от живота ми. При всяко отваряне на вратите на вагона мислех, че идват за мен.
На сутринта вече не помнех паролата за шифрованите дискове. Всичките снимки с приятели, с Крим бяха там. Все смятах, че ще си я спомня, ама не. А неотдавна този лаптоп, който бях заела на колега, го откраднаха.
Така че вече няма надежда да разгледам пак фотографиите от "миналия живот". А това означава, че непременно ще се върна и ще направя нови. В края на краищата човек не може да няма снимки от най-прекрасното место на земята - от украинския Крим.
Максим Осадчук: Вече не правя прогнози
Той е млад украински политолог, ляв активист и антифашист от Крим, който днес се сражава в редиците на украинския доброволчески батальон "Айдар" срещу руския агресор, и разказва:
Преди година, в утрото на 22 февруари в бурната 2014-а, водих семинар по политология пред студенти-първокурсници по география в Таврийския университет в Симферопол. Същия, който окупационната администрация на полуострова през лятото помпозно преименува на Кримски федерален университет към Министерството на образованието и науката на Русия. В онези дни никой не се съмняваше особено в успеха на киевския Майдан и на мен ми се стори добра идея темата на семинара да бъде свързана с това, още повече че самите студенти редовно искаха да се говори повече за актуалната политика. Тогава не миришеше на организиран сепаратизъм, но се носеха различни слухове. Затова и решихме да обсъдим сценариите за бъдещето на Крим след победата на украинската революция.
Предложих на групите да изберат и по своя преценка да защитят един от трите основни варианта: а) Крим остава автономия в състава на Украйна, тоест нищо съществено не се променя; б) Крим де юре или де факто получава независимост и в) полуостровът влиза в състава на Руската федерация. И какво мислите стана? Никой от присъстващите, включително и преподавателят, не само че не избра, но дори и не разгледа сериозно третия вариант. Всички бързо се обединиха, че в ХХI век на територията на Европа това е невъзможно. В крайна сметка съществуват същите тези норми на международното право, системата на колективна отговорност, Съветът за сигурност към ООН, Меморандумът от Будапеща и много други интересни неща с гръмки имена, които сме обсъждали в лекциите. А ожесточената дискусия, проточила се в две части, се въртеше основно около варианта "а" и малко около "б". Точно седмица по-късно руските въоръжени сили завзеха стратегическите обекти на полустрова, а след две - Аксьонов и Константинов (председателят на парламента на автономната украинска република Крим, днес Държавен съвет на Крим в състава на Русия - бел. авт.) обявиха подготовката на референдума за присъединяване към "Великата Русия".
Оттогава се старая да не правя прогнози. Политическата реалност се оказа твърде неустойчива. От печалните и грандиозни събития на миналата година следва един решителен извод: може да се случи всичко, дори и в най-странната конфигурация. От една страна, това е плашещо, но от друга - от мрака на случващото се днес започват да изникват контурите на възможността за едно радикално различно общество, построено върху принципите на справедливостта и реалното самоопределение на човека. Това е само възможност, при това с минимален шанс за реализация, но пък тя невероятно вдъхновява. Тъй че смело и без колебание плюйте в лицето на самодоволните проповедници на "края на историята", напълно са си го заслужили.
Игор Стрелков (Гиркин): Факторът руски войски
Руският военен, о.р. полковник от Федералната служба за сигурност (ФСБ) и офицер от Главното разузнавателно управление (ГРУ); ключова фигура в събитията в Крим и в Донбас, военен командир на т.нар. опълченци в Източна Украйна (до средата на август 2014 г.), бивш министър на отбраната на "Донецката народна република", разказва:
Бях в Крим на 21 февруари. За какво преминаване на правоохранителните органи на страната на населението ми говорите? На страната на населението премина единствено "Беркут". Останалите органи на МВР бяха под властта на Киев и изпълняваха киевските заповеди. Видях го с очите си. Да, изпълняваха ги неохотно, вършеха си работата през пръсти, правеха се на болни или просто саботираха, но изпълняваха нарежданията на Киев, а не на новата власт.
Не видях никаква подкрепа от органите на държавната власт в Симферопол, където се намирах. Нямаше я. Депутатите ги събираха опълченци, за да ги напъхат в залата и да гласуват, каквото им се каже. Да, аз бях един от командирите и го видях със собствените си очи.
За армията дори няма смисъл да говорим - тя се подчиняваше на Киев, както винаги, макар и също с нежелание, имаше вълнения... Започнах преговорите в щаба на Военноморските сили и трябва да ви кажа, че повечето части останаха верни на Киев и напуснаха територията на Крим.
Ако в Донецк и Луганск стояха БТР-те на руската морска пехота, повярвайте ми, всичко щеше да се повтори, както в Крим. Освен това, искам да подчертая, и в Харков щеше да стане същото, и в Николаев, и в Одеса. Навсякъде. Единственият фактор, който отсъстваше на тези места и присъстваше в Крим, това е подкрепата от руски войски.
Послеслов за българския националист
Много приказки се изприказваха, много вой се вдигна напоследък около т. нар. мобилизация на етническите българи в Украйна. Нещо съвсем нормално в ситуация на война, още повече че те са украински граждани, с всичките произтичащи от това права, но и задължения. (Впрочем би ми било интересно да видя как биха реагирали кресливите - и по правило кръчмарски - патриоти, ако България, не дай си Боже, стане жертва на чужда военна агресия, а Турция, да речем, каже: Ааа, не! Не пипайте нашите хора, не ги мобилизирайте!).
На Крим, ако същите врякащи родолюбци (които сега изведнъж научиха, че имало и украински българи) не знаят, живеят и българи - по техни данни между 5 и 6 хиляди. По правило слушат властта, не се бунтуват и все гледат да следват силния на деня - не на последно място и заради състоянието на любезното ни отечество. Затуй нямаше никаква изненада, че кримските българи с готовност гласуваха за присъединяване към Русия - поне ако се вярва на легитимните им представители.
Сега обаче се задава нещо друго. През април започва събирането на първия местен набор за армията на Русия. Кримските татари, горд и непреклонен народ, преживял сталинските разселвания (разселвани са, да не забравяме, и българите), вероятно в значителна част ще бойкотират наборната кампания и няма да се оставят да бъдат изпратени я в Чечения, я на някое друго хубаво и мирно място. Известният дисидент и правозащитник от съветско време, бившият председател на Меджлиса Мустафа Джемилев обяви преди дни, че над 20 хил. човека са напуснали Крим и са се преместили в Украйна, и прогнозира още по-голяма вълна преселници след получаване на повиквателните.
Но по този въпрос нищо не се чува от нашего брата националист. Мълчат и овластените патриоти-щурмоваци, дето инак през месец-два отскачат до Москва, че и до Крим.