След множество скандали по време на предишното управление на ГЕРБ, отношенията между археологията и властта изглеждат значително подобрени.

Археологията залегна като приоритет в новата програма на правителството. В същото време археолозите отчитат рекорди, както по отношение на дейността си, така и по отношение на получено от тях финансиране. Изглежда, сякаш българската археология процъфтява. Това, разбира се, е добра новина за всички, но и повод за засилено обществено внимание. А обществото би трябвало да се интересува какво се случва с археологията най-малко по две причини: защото тя се прави в негово име и предимно с негови средства.

През есента на 2012 г. управлението на ГЕРБ направи несръчен опит да съкрати времето и средствата за спасителни разкопки по инфраструктурни проекти от национално значение.

За целта бяха предложени промени в закона за културното наследство, предвиждащи проучвания да се отдават чрез обществени поръчки. Експертите контрираха, че предложението противоречи на закона за обществените поръчки, изключващ този подход при научни дейности. Последва въпросът "наука ли е археологията?", който естествено вдигна на крак възмутената археологическа гилдия. Вследствие от скандалите разговорите за реформи в археологията замлъкнаха, а отношенията между властта и археолозите се наместиха постепенно и встрани от общественото внимание.

Повод да зададем въпроса е публикуването на поредния годишен отчет за дейността на Националния археологически институт с музей (НАИМ) при Българската академия на науките.

Може да се каже, че институтът е флагманът на българската археология: институцията с най-голям изследователски състав, най-голямо финансиране, както и най-широк спектър от дейности свързани с археологията (последните включват координация и контрол на всички теренни проучвания, което му дава известно монополно положение в бранша).

Според собствената си оценка археолозите от БАН работят в престижна научна институция на световно ниво; техен "неотменен ангажимент към международната научна общност" е да поддържат "съизмерим ръст с водещите научни институции, създавайки и разпространявайки стойностни и конкурентни научни продукти под формата на публикации и адекватно подготвен човешки ресурс, способен да комуникира и представя достиженията на науката ни на европейската и световна научна сцена."

Звучи чудесно, но да се върнем към реалността.

През 2014 г. в археологическия институт са работили 75 учени, които са произвели общо 322 публикации. 127 от тези публикации представляват предварителни отчети за теренни проучвания – резюмета от няколко абзаца, които освен че са задължителни, трудно могат да се определят като научни публикации. Последното се отнася и за 25 материала в каталози, учебни помагала и научнопопулярни издания. Излиза, че

Качеството, разбира се, също има значение. От 170 научни публикации на НАИМ само четири са публикувани в реферирани издания, което гарантира преминаване през независима и анонимна експертна оценка (peer-review).

Още по-тревожно е, че през изминалата година 21% от изследователите в института нямат нито една научна публикация, в това число и директорът, както и заместниците му, един от които от ноември 2014 г. е заместник министър на културата (ще стане ясно, че причината не са административни задължения).

2014 г. е нулева и за основното периодично издание на НАИМ, сп. "Археология".

Слабата публикационна активност не е нещо ново, а по-скоро хронично заболяване. Резултати сходни на описаните могат да се проследят назад в годините доколкото наличният архив го позволява. Достатъчно е да отбележим, че повече от половината доценти в НАИМ нямат публикувана монография, което е основен критерий за заеманата от тях длъжност.

Ясно е, че за голяма част от археолозите в БАН публикуването на научни изследвания не е основно занимание. Тогава може би академична дейност?

Тя също не е сред приоритетите им. Само 24% от научния състав на института е водил лекции и упражнения във висши училища през 2014 г. При тях средната лекционна натовареност е 74 часа, което е пъти под нормалната натовареност на един университетски преподавател.

Тук е мястото да отбележим ангажимента на учените от НАИМ да подготвят нови специалисти. През 2014 г. институтът е приел трима нови докторанти. Но както "пилците се броят наесен", така и докторантите се броят на защита. Изглежда и тази дейност на НАИМ не е особено продуктивна, тъй като според отчета им през 2014 г. "не се състоя нито една защита на докторант в рамките на редовния срок на обучение, нито дори на бивши редовни докторанти от НАИМ, които са отчислени, считано от 2010 г. и към настоящия момент броят им е 25!" (в оправдание на докторантите е добре да се споменат мизерните стипендии и демотивиращата практика научните ръководители да им налагат темите, по които работят).

Археолозите от БАН не са особено активни и в друга форма на научна дейност – участието в конференции. През изминалата година средностатистическият учен от НАИМ е посетил 0.41 конференции (0.28 извън България). Само трима от 75-те изследователи са изнесли единични лекции в чужди институции; само един е спечелил стипендия за специализация извън България.

Изнесените дотук данни будят недоумение на фона на високата самооценка на археологическия институт, както и на високата оценка, която той получава от БАН. През 2014 г. академията награди института с юбилейна грамота за реализирането на "международни научни проекти на стойност един и повече милион лева". В същото време НАИМ е един от институтите в системата на БАН с висока държавна субсидия (над 1,5 млн. лв.), което донякъде се дължи на изкуствено завишения брой отчитани научни публикации и сравнително високите собствени приходи на института.

Всъщност, отчетът на института показва, че учените са доста натоварени. През 2014 г. те са работили на 400 (?!) археологически обекта. Ако публикуваното число е вярно, то средно на археолог се падат по 5.3 археологически обекта.

Самият директор на НАИМ е прекарал над 4 месеца в полето, а при някои хабилитирани изследователи заетостта на терен достига до 10 месеца в годината. В голямата си част извършените проучвания представляват спасителни разкопки на (застрашени от разрушаване) обекти  по трасета на магистрали и газопроводи. Няма да сме далече от истината, ако кажем, че през последните десетина години НАИМ се е превърнал в служба за спасителни разкопки, маскирана като научен институт под шапката на БАН. Над 70%  (7.25 млн. лв.) от приходите на института за 2014 г. идват от министерства и ведомства с цел проучвания по инфраструктурни проекти. Това донякъде обяснява и защо спасителните разкопки са предпочитана дейност от иначе нископлатените научни работници. Свидетели сме на това, как зад паравана на науката една институция с вековна история целенасочено се трансформира в машина за усвояване на финансов ресурс.

Безспорно, теренната работа е част от научния процес в археологията. Но тя не е крайният продукт, който се очаква от археолозите и сама по себе си не е принос за науката. Без последващ анализ и публикация на резултатите, вложените усилия и инвестиции в разкопки се обезсмислят. От друга страна, превръщането на теренната работа в основното занимание на хабилитирани специалисти и докторанти е крайно неефективно от научна гледна точка и в дългосрочен план води до тежки последици за българската археология. Това е така, защото съсредоточаването изключително върху теренна работа откъсва археолозите от другите им изследователски и академични ангажименти и ги деквалифицира като учени, способни да осмислят и комуникират резултатите от работата си.

Очевидна е нуждата от реформи, които да осигурят по-равномерно разпределяне на теренните проучвания и най-вече, да освободят научните и културни институции от тежестта на спасителните разкопки. В България има стотици дипломирани, но безработни или неработещи по специалността си археолози, които са достатъчно квалифицирани, за да извършват такава дейност. Въпрос на добре обмислени законодателни промени е този ресурс да бъде полезен. Решения са възможни в различни посоки: известна децентрализация на бранша, създаването на специализирано звено за спасителни проучвания, както и на независим регулатор (какъвто сега на практика не съществува). Като начало е важно археолозите да признаят проблемите и да започнат да говорят за тях открито и конструктивно. Ако това не се случи, въпросът "наука ли е археологията?" ще бъде все по-актуален.