Приказка за Кратуната, Сандала и Цицата
Във филма "Животът на Брайън" на едни от най-великите сатирици от последния половин век, "Монти Пайтън", полудяла от религиозен възторг тълпа преследва въпросния Брайън, след като погрешно го е взела за новия пророк. Тълпата носи една кратуна, която набеденият месия е изпуснал, а в бързината той загубва и единия си сандал. Тълпата се спира възторжена, защото това е Знак, който Той им дава. Започват да спорят дали трябва да си събуят и те единия сандал, както и дали е точно сандал или обувка.
Междувременно жената, която носи кратуната, започва да агитира всички да не гледат обувката-сандал, а да следват кратуната. След все по-ожесточена препирня, която стига почти до физическа разправа тълпата логично се разделя на две – половината се устремяват след сандала, другата половина – след кратуната.
"Монти Пайтън" са известни с това, че преувеличават до размери на гротеска привидно обикновени ситуации и с това постигат силно комичния си ефект. Какво ли биха направили, ако присъстваха на някои от "горещите" дебати, бушуващи в нашето прохождащо гражданско общество, което буквално до вчера не съществуваше?
Вероятно точно защото е на възрастта на кърмаче, така да се каже,
гражданското ни общество не знае как да се държи, в какво има смисъл да си инвестира времето и енергията
и в какво – не. Другата причина, вероятно, е прозрачната, но ужасно успешна стратегия на нашите така наречени управници от последните десетилетия – "разделяй и владей". Това не е похват измислен от тях, но те се справят перфектно с неговото практическо приложение. Както и да е, за друго говорим.
За това: да гледаш и слушаш хора, които никога не са имали нищо общо с кърменето (ако не броим годините, в които са ползвали услугите му), как изразяват разпенено гневни и крайни позиции срещу това кой къде кърми, е най-малкото уморително.
Страстите са се нажежили до крайност, всички медии бушуват от коментари, темата се е разпростряла из офиси, форуми, градинки, магазини, всеки обсъжда, дава мнение, псува, съветва.
От другата страна войнстващи майки кърмачки посрещат стрелите с гола гръд, готови да загинат в неравната борба, което, разбира се, е тяхно право (все пак става въпрос за това да си нахранят децата, нали), но в същото време засилва още повече страстите на противниците.
Толкова ли си нямаме работа и нещо друго, с което да си играем? Толкова ли сме елементарни, че можем на практика
в истинския живот да постигнем по-голяма гротеска и от измислената?
Толкова ли сме дребни, че не можем да си дадем сметка за едно просто правило – всеки нов признак, по който се разделим, е добре дошъл за всички, на които им е неудобно да има истинско гражданско общество?
И последен въпрос: ти, който четеш това, какво ще последваш – сандала или кратуната?