Манията да крием историята си
В последно време толкова шум се вдига около паметниците в София, че в неразборията нищо не успяваме да чуем. Непрестанното боядисване, претворяване, драскане, ремонтиране, местене и демонтиране дебне като сянка зад всеки един камък върху камък и значението на тия монументи всеки ден се изпарява.
Стигнали сме до там, че пламенно настояваме за премахването на паметници построени преди толкова и толкова време. С премахването им нищо няма да постигнем, освен да разрушим част от историята на страната. Дали историята е добра или лоша това няма никакво значение, тъй като това е нашата история и
непознаването й и изопачаването й нищо не би ни донесло, освен незнание
А от незнанието едва ли има какво да спечелим.
Много се говори и за тоя паметник 1300 години България. И някъде из пространството се прокрадна дори онова прелестно наблюдение, че той е изчерпателна метафора за състоянието на нашата страна днес. Тя също стои разнебитени и рушаща се, тя също е хулена, че за нищо не става и може би не след дълго някой ще предложи просто да се премахне България и на нейно място да се построи скейт рампа. Защото ако не се премахне, тя ще застрашава живота на всички около нея и всеки момент може да рухне върху главите ни и да ни убие на място.
Изневиделица се появи решението на Столична община да вдигне жив плет на стойност 240 хиляди лева, с който да "прикрие" многострадлания паметник. Това звучи единствено и само като замитане на прахта под килима и нищо повече. Това напомня и за практиките на общината да "скрива" от погледа на минувачите нелицеприятните места в града като ги загражда с нещо, та дано никой не обърне внимание и всички забравим какво е имало там.
Нима можем да забравим Индиго и пространството около злополучното заведение
което в момента е заградено от метални плоскости и се използва за едно своеобразно бунище? Нима като ги сложат тия плоскости, изведнъж мъката на родителите и ужасяващата съдба на няколкото деца ще изчезне и всички ще заживеем щастливо в мир и хармония?
Каква е тази мания да крием историята на града си, на страната си? Защо не намерим друг начин да се справим с миналите събития и да се почуим от тях, да ги разберем и да си извадим изводите, които са ни нужни, за да продължим напред? Може би защото е по-лесно и такива решения се взимат с лека ръка, може би защото е апетитно да се изпълняват подобни поръчки с определени фирми и
преразпределението на средствата да се разсейва по джобовете на поръчители и изпълнители
Още повече – нима най-наложителното нещо в тоя момент е да се изгради жив плет около паметника? Тия средства няма ли да са по-нужни на други места, където със сумата от 240 хиляди лева би могла да бъде осъществена устойчива промяна, да се изгради нещо, а не да се скрие?
Непрестанното дърдорене и липсата на решения около това какво трябва да правим с нашата собствена история се използва непрестанно за губене на време и отвличане на вниманието на широката общественост от реално съществуващите и тежки проблеми, които са безкрайни. И ако всички ние имаме толкова ясно изразено мнение за всяко едно нещо, което се случва в нашата страна, не можем ли да прозрем, че говоренето за премахване на част от историята са пълни глупости? Не мога да разбера толкова ли ни е страх от миналите събития и толкова ли отсъства у нас разбирането и знанието за тях. Или тъжната истина е, че единствената ни реакция е най-често обяването ни против нещо, но никога за нещо. Не се бунтувай срещу войната, викай за мира, нали?
Все по-малко знаем за собствената си страна
все повече се поддаваме на фалшифицираната истина, в която вярваме и крещим, че обичаме. А междувременно виковете срещу това и онова се използват умело от държавниците, уж за да угодят на общественото мнение, като в процеса ние самите им даваме достъп до още и още средства, с които те да злоупотребяват. И истината е, че никой няма да угоди на обществено мнение. Никога.
И истината е, че ние виждаме през всичките метални или естествени заграждения, с които някой се опитва да скрие истината и недалечното минало от нас. Но ние помним. Всички ние помним и няма да допуснем паметта ни да бъде открадната и използвана по най-евтин начин за печалбарство.
Ние няма да забравим за нито едно посегателство и зверство и ако забравяме, нека бързо намерим някой, който да ни го припомни. Защото, когато знаем какво се е случило преди толкова и толкова време, ние няма да допуснем то да се повтори. Макар че може би и тук се провалихме отдавна.