Правителството в Турция се молеше на електората да не гласува за нестабилност. Избирателите обаче свиха рамене и направиха точно това. Резултатът е, че партия с едва 13% е смятана за победител, а управляващите – за отслабваща сила, коментира Андрю Финкъл* за агенция "Ройтерс".

Най-грубо казано, актуалната ситуация е продукт на смел ход от страна на Демократичната партия на народите (ДПН). Харизматичният й лидер Селяхаттин Демирташ ръководеше движението, което някога подкрепяше въоръжените бунтове, и го превърна в сравнително голяма политическа партия. Според избирателната система в Турция една партия трябва да прескочи 10-процентовата бариера, за да е парламентарно представена. При предишни избори кандидатите на ДНП участваха като независими, защото за тях няма ограничение.

Този път Демократичната партия на народите трябваше да привлече не само традиционните си кюрдски избиратели, но и турци, разочаровани от управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган. Тя успя да вкара 80 депутати в 550-местния парламент и на практика лиши ПСР от мнозинството й.

Така се изпари надеждата на Ердоган за лесни промени в конституцията и още повече правомощия като модела на Владимир Путин в Русия.

Финансовите пазари си мечтаеха за скромно мнозинство на ПСР, което ще намали амбициите на президента за повече власт, ще върне партията в правилния, умерен път и ще позволи бизнесът да работи както досега. Това обаче не се случи.

Проблемът е самият Ердоган. Той влезе в политиката, като ухажваше политическия център, но през последните години опита да приближи този политически център към своята собствена крайност – национализъм, покрит с религиозност.

Стилът му беше съвсем умишлено разделителен. Определи опозицията като предатели. По време на предизборната кампания речите му граничеха със слово на омразата. Ердоган остро разкритикува прокюрдската партия за това, че сред кандидатите има гей, публично заявил сексуалната си ориентация, че привлича "безбожни" мюсюлмани или че е маша на еврейско лоби, което управлява New York Times.

Предизборната кампания може да е била свободна, но със сигурност не беше честна. Със строг контрол над медиите управляващите окупираха телевизионните канали. Дори обществената телевизия излъчваше почти единствено речи на президента и церемонии с рязане на лентички. Репортажите за успешното управление на Ердоган като премиер отразяваха събития дори от миналото лято.

През една седмица през май имаше случай, в който президентът имаше 44 минути ефирно време. Тогава Демирташ се пошегува, че ако човек има у дома си бутилка газирана напитка, президентът ще бъде наоколо, за да организира церемония по отварянето й.

Още по-плашещи са драконовските мерки, които въведе ПСР. Сред тях са правото полицията да претърсва домове заради "основателно подозрение", а не конкретни доказателства, както и възможността министрите да забраняват достъп до уебстраница без съдебно решение.

И все пак партията на Ердоган спечели 41% от вота. Мнозина, при това с право, отдават заслугата на ПСР за вкарването на Турция в правия икономически път, подобряване на градската среда и улесняването на религиозните мюсюлмани в участието им в обществения живот. Мнозина бяха готови и да си затворят очите за масовата корупция ("Всички политици крадат") или за изграждането на огромния президентски дворец, четири пъти по-голям от Версай.

Но за мнозинството избиратели Партията на справедливостта и развитието е сила без идеи. Икономиката и, още по-важно – производителността, са статични през последните години. Турската икономика все повече разчита на амбициозни и спорни за околната среда градски мегапроекти.

Така от периферията на турската политика Демократичната партия на народите се превърна в силата, която нанесе първото голямо поражение на Ердоган. Особеното в случая е, че президентът в Турция трябва да бъде над политическите разпри и да призове за коалиционно управление. Самият Ердоган каза след изборите, че никоя партия не може да управлява сама. ПСР беше основана през 2001 г., една година преди да поеме властта. Тя не познава опозиция. Трудно е обаче да се предвиди коя от трите опозиционни партии биха се съгласили да участват в управление на с партията на Ердоган.

Една от прогнозите е, че нови избори са неизбежни, Опозиционните партии, колкото и разделени да са помежду си, обаче биха могли да открият обща кауза в това да премахнат най-лошите аспекти от наследството на ПСР – например 10-процентовата бариера. Това няма да бъде никак лесно. Но за мнозина престоящите трудности си струват, ако това означава, че Турция наистина едва се е отървала от авторитаризма.