Без приватизация на болниците: толкова ли е хубаво?
Добре, де, Премиерът спря приватизацията на болниците. Имаме достатъчно време, за да обсъдим на спокойствие какво и защо ни се предлага.
Първо. Какво е страшното и какво е хубавото?
По-старите помним масовата приватизация, някои дори пазим и книжките с бонове за по 25 000 неденоминирани лева. Е – който тогава беше по-пъргав и изобщо "по-така", купи по нещо, повечето останахме с боновете за спомен на деца и внуци.
Та опасенията от новата приватизация са, че тя щяла да прилича на старата. Може, не, че не може, ама нали сме с 18 години по-големи и по-умни? И би трябвало новата да е вече по честен и нормален начин: който иска да купи болница, да бъде добър: "парите в брой на масата". Може с някаква лека преференция за персонала и толкова. Получените пари в специален фонд към министерството на здравеопазването – за инвестиции. Никакви оперативни разходи, доплащания на "пътеки" и други наливания в нереформирани бездънни "дупки".
Колко биха били тези пари? Здравната статистика упорито мълчи за основните фондове (сгради, машини и съоръжения) в системата. Ако само за начална ориентация решим, че става въпрос за около 100 общински болници и допуснем, че всяка от тях има фондове минимум за 2 милиона лв., значи може да се очаква прилив на условно 200 милиона лева пресни пари. А от по-големите? Май си струва поне да се замислим.
Второ. Кой с какво ни лекува?
Едно от опасенията: частният собственик, за да прави икономии, ще ни лекува със светена вода (нали е бактерицидна). Или пък за да угоди на фармацевтичните фирми – с ултраскъпи лекарства и консумативи. Може. Но – питам се: какво сега пречи на персонала в публична болница, за да трупа печалба (учтиво наречена "счетоводна"), да прави същото? И от друга страна - да предписва "на корем" излишни изследвания, процедури, медикаменти?
Изводът: Необходима е мощна информационна система, която да отчита всеки предписан медикамент, изследване, процедура. Такива общо взето има, но на локално равнище. Необходима е обаче национална система за анализ и контрол. Тя трябва да отчита: на пациент А.Б.В. за заболяването му "пневмония" са предписани такива и такива неща. И да сравнява дали предписаните неща отговарят по количество и по стойност на зададени стандарти и ако не – защо.
Нататък идва сложното: научните дружества на съответните специалности да изготвят такива стандарти и да анализират получените резултати. И - най-сложното: големите отклонения от стандартите да се обсъждат. И да се правят задължителни препоръки за оптимизация на лечебната дейност, а и на стандартите.
И – когато такава информационно-аналитично-препоръчителна система заработи, ще имаме някаква сигурност, че и "частникът", и "държавата", ще ни лекуват по най-добрите световни образци.
Трето. Кой по-добре лекува?
Проклетият частник, за да трупа печалби на гърба на болните, ще ги изхвърля недолекувани. Да, но лекарите по света са измислили редица показатели за оценка на резултатите от болничното лечение. И министър Петър Москов постави задача такива да се разработят и използват. Те - макар и несъвършени и неуниверсални, се прилагат рутинно в много държави. Припомням някои: степен на възстановяване на функциите, наличие на усложнения, наличие на рехоспитализации, далечни (над 3-5 г.) резултати от лечението (особено показателни за онкологичните заболявания) и много други.
Ако и когато такива показатели се въведат и станат публични, тогава ние като пациенти по-лесно ще можем да оценяваме коя болница какви лечебни резултати ни предлага.
И между другото ще отпадне малко нескопосната според мен идея "пациентът да оценява лечението си и при евентуално негово недоволство Касата да не плаща". Пациентът по дефиниция не може да оценява работата на лекар с да кажем 10 г. стаж, 3 специализации и докторска степен. Не може и не трябва. Той може единствено да има мнение по условията, комфорта, отношението, контакта, информираността и пр., които са важни, но не основни компоненти на лечението.
Четвърто. Как се изразходват парите ни?
Имаме около 200 болници публична собственост и малко над 100 – частна. За частните официалната статистика "знае" малко: 462 962 постъпили през 2013 г. В публичните – 2 038 179. Но публичните са имали задължения към края на 2014 г. за над 400 милиона лева. За настоящата година тепърва ще видим. От частните няма данни за задължения. Възможно обяснение е, че в тях пациентът си доплаща и така се допълват парите за "недофинансираните" клинични пътеки. Друго обяснение е, че частните болници подбират пациенти само с високо доходни клинични пътеки. Може обаче да има и паралелно трето обяснение – в тях персоналът им е силно мотивиран да контролира разходите.
Кое е вярното би проличало единствено от детайлната статистическа отчетност – еднаква за държавните и за за частните болници – най-малкото за сегмента от дейността им финансиран с публични средства.
И накрая – малко "политика"
Тъмносините у нас се опасяват от всеки опит държавата да поеме по-силно (изцяло) управлението на независимата здравна каса. Защото държавата била лош стопанин. На другия край на спектъра червените се опасяват от приватизацията на болниците – защото държавата била добър стопанин, а частникът бил...(изедник, да кажем). Да, но във Великобритания държавата притежава и финансира около 70 % от здравната система. Тя дали е социалистическа? На отсрещния бряг на Атлантика (в САЩ), значителна част от здравната система е в частни ръце, но над 45% от населението е здравно осигурено с държавни програми. Дали системата им е капиталистическа?
Та предлагам да спрем да се замерваме с догми от Маркс-Енгелс-Лениново време, а да се мъчим да разберем какво от световния опит най-добре ще ни върши работа. Например - по темата "публично-частно партньорство в здравните грижи" има над 60 000 публикации, отразяващи опита на различни държави в петте континента.
И за финал
Знае се, че здравната система е чувствителна област. Всяка реформа засяга интересите на 120 000 персонал и на около 7 милиона "обслужвани". Значи – отдавна известното: промени се правят като се събират всички възможни доказателства "за", "против" и всички останали, предлагат се на дълго обсъждане (примерно: докато то досади на опонентите), и чак тогава се внедряват – с детайлен екшън план (пътна карта, мрежов график или с каквото там препоръчват учебниците).
Но пък "политическото време" тече и нуждата от спешни реформи е голяма. Е?
Авторът проф. Божимир Давидов е доктор на медицинските науки.