Тия дни една другарка-унгарка, писателка, е излязла с материал, в който оправдава онази част от унгарските хуманитарии, която почвала "да разбира" Орбан – (засега само) по отношение на бежанците. Няма да конкретизирам повече, защото съм сигурен, че подобни материали са публикувани или се готвят във всички страни на Европа. Тук няма "пъклен план" - просто "хората" си споделят спонтанно мисли и чувства.

От друга страна, може би ще ни успокои (а може би и обезпокои допълнително) спомнянето, че хуманитариите нееднократно са заемали антихуманни позиции. Миролюбците например: преди Втората световна война повечето американски хуманитарии-миролюбци "разбираха" Хитлер, а след Втората световна война повечето френски - "разбираха" Сталин. Ситуациите са казват сложни, информацията – недостатъчна, манипулацията – грандиозна, всеки може да сбърка.

Бежанската цунами ни е паникосала всички. И все пак, хайде този път да се постараем да не бъркаме! Добре, не всички, но поне онези от нас, които искат да не бъркат.

Просто сме в добре позната дилема и трябва да изберем между познати алтернативни парадигми: парадигмата на егоизма и парадигмата на солидарността.

Имаше едно време един спор за Европа: е ли тя Европа на Християнството или е Европа на Разума. Аз съм

Защото към бежанците - и подходът на егоизма, и подходът на солидарността могат да бъдат оправдавани и оспорвани и от гледище на разума, и от гледище на християнството (а и от множество други гледища на не по-маловажни за европейците ценности). По разум, например: "Не щем ги, защото ще трябва да ги хрантутим!" – "Искаме ги, защото те ще работят вместо нас!". По християнство: "Не щем ги, защото са мюсюлмани!" – "Искаме ги, защото помощ за нещастника е дълг на християнина!". Почнали сме вече да си разменяме тези аргументации и можем да си ги разменяме до амина. Междувременно или природата, или няколко евродиктаторски решения, взети тихомълком в ситуация на фасадна евродемокрация, ще приключат темата. Цената - в човешка смърт и страдание - с общи усилия ще забравим бързо. На внуците ще разясняваме с мило фъфлене: "Такива бяха времената".

Времената, уви, и друг път са били такива. Да се върнем от европейския ХХІ век към триста години назад, в началото на европейския ХVІІІ век. Имало тогава едни ирландци, които с християнски оправдания били подложени практически на геноцид от англичаните – зер били презрени космополитични католици, а не правилни патриотични англикани. Земята на Ирландия е бедничка, камънак, храсталак и треволяк, картофите стават малки и малко. С началнически золуми в добавка към нормалното селско тегло всяка година се произвежда глад, а той – смърт. Но очевидно недостатъчна, защото някакви опърпани жени със скруфульозни деца обсаждат честните англичани и искат милостиня. Твърдят, че освен за хляба, събират пари да емигрират през море в "Америки" (дори не знаели да кажат правилно "Америка", а уж говорели английски!) Някои успяват - и от корабите после ги хвърлят направо в Атлантика, след което капитаните обръщат за още товар. Започва ли да става познато?

Бил ирландец родом, отлично адкултуриран в Англия, със славата на английски писател, по име Джонатан Суифт. Като писател бил гениален, но човешкото му състрадание се оказало по-голямо дори от неговия писателски гений. Той също написал един материал. И това станало – според мен, не съм проверявал популярните мнения - най-големият му писателски провал и най-голямата му човешка победа. Можем да прочетем този материал тук на английски, а тук – в български превод. Струва си.

Но за онези от нас, които не искат в момента да четат нещо (малко) по-дълго от днешна интернет-статия - с две думи: да започнем да готвим и ядем децата им! Това е то Суифтовото "скромно предложение". Зер така решаваме с един замах всичко: няма гладни и болни деца – родителите могат да получават, поне в началато, субсидии (от Евросъюза ли казах?) за това те да бъдат отглеждани като едни "щастливи деца". Няма гладни и бунтовни бедняци, защото те вече имат месо и пари от пазара на еднофамилно произведеното биодетско. Ние разнообразяваме кухнята си... Ще спра, защото почвам да прекалявам в преразказа, както Суифт е прекалил в разказа. Претрупал го е с ужаси, слаба литература, нали? Ами тоя живот, бре? Как да го гледа човек, как да го осмисля, че и да го описва?

Поемам дъх. Доспомням си, че Суифт е човек с блестящо чувство за хумор – а тук и то му е изменило, избил е в нечовешка гротеска. Това той – едно от въплъщенията на ХVІІІ век, неслучайно наречен в Англия "Век на Просветлението", във Франция – "Век на Светлините", у нас – "Век на Просвещението". Черно му е било на Суифт пред очите.

Защото бил видял резултатите от това, че неговите английски сънародници са избрали егоистичния подход към неговите ирландски сънародници. Нищо друго. И в своето "скромно предложение" просто е довел този свободен избор до края на моралната логика на егоистичната парадигма. Ботев, по-късничко, и в по-друг контекст, и той стига до людоедския абсурд на егоистичното: "Като човек – що да прави - изяда си и месата!". Ръфа направо своите. Балкани!

И веднъж избрали, конкретните политики и действия, които вършат работа, ще станат за нас очевидни. Както и обратните, независимо какъв "разум" или "християнство" ги прикриват. Защото иначе лесно можем да се самоизлъжем, че разумно и християнски претегляме аргументи "за" и "против" бежанците – а реално и аргументите ни "за", и аргументите ни "против" вече са част от една и съща парадигма – парадигмата на егоизма. Тогава цялото обсъждане е привидно, а ние се оказваме наивни лицемери. В най-добрия случай.

Затова – трябва да изберем с отворени очи. И то сега. Защото "скромните предложения" за справяне с бежанците са на хоризонта и се носят към нас неотклонно, като лодките им.