Престъпността е ежедневие около нас и ние възприемаме случващото се зло само откъм страната на фактите. Те като че ли парализират и блокират съзнанието ни и не ни позволяват да се замисляме за детайлите или за причините. Предостатъчно са проблемите ни, за да мислим и за психопатологията на престъпленията. И все пак понякога някои дребни детайли се забиват в съзнанието ни и ни карат да се замислим извън зловещите новинарски факти.

Каква странна ирония на съдбата – убиецът и неговата жертва носят едно и също фамилно име. Илиян Здравков, 40 годишният убиец на 23 годишната Вероника Здравкова. Двама човека, между които няма нищо общо. Пътищата им никога не биха се срещнали, ако не бяха се пресекли фатално през онази вечер.

Убийството, което потресе България, стана на 28 февруари във Велико Търново, близо до железопътната гара, към седем вечерта. Убита е с брадва в главата. Не е имало опит за изнасилване. Била е убита, за да бъде ограбена.

Бих искала да познавам това момиче, да зная какво си е мислила през онази вечер, да мога да чуя нейният вътрешен монолог през фаталния ден, всички безбройни, малки, нищожни, незначителни неща, които мислим от мига на събуждането си, на които не обръщаме никакво внимание, защото това е само един ден от нашия живот, един ден като всички други, един ден, след който ще последват още много дни и този ден не се отличава от тях, както и те няма да се отличават от него, ден, в който вършим всичко с полуавтоматични действия, над които дори не се и замисляме. А когато този ден се окаже последен в живота ни, всеки най-малък детайл придобива огромна важност.

През този поглед вече няма полуавтоматични и маловажни действия и мисли. Всичко придобива космични размери, когато е за последен път.

За последен път се е гримирала. За последен път е направила кафе. За последен път е докоснала с устни любимата си чаша, в която винаги пие кафето си сутрин. За последен път е отворила гардероба си и се е колебаела кои дрехи да облече. За последен път е сложила от любимия си парфюм. За последен път е казала чао на майка си и баща си. Казала им е още нещо, те са й отговорили, сигурно са й дали някакво напътствие, някакъв съвет от онези скучни, почти досадни родителски съвети: облечи се по-дебело, навън е студено, сложи си шапката, веднага ли се връщаш след работа, ще ходиш ли някъде довечера, да те чакаме ли за вечеря, обади се, ако закъсняваш.

Ако е знаела как да се пази, от какво да се пази, къде да се пази, сигурно не би направила нито една грешна стъпка. Пази се! Нали винаги внимаваме и се пазим. Нали имаме инстинкт и разум. Може ли човек да се опази от това, което там се е случило в един миг, без никаква възможност за никаква реакция.

Малко преди да излезе сигурно за последен път е говорила по телефона със своя приятел. Сигурно докато е вървяла по познатата тъмна пътека този разговор е продължавал в съзнанието й. Дали точно в този разговор са си казали, че се обичат. Едва ли. Човек не казва, че обича друг човек без повод в един съвсем делничен, попътен разговор. А може и да са си казали, може толкова да са се обичали, че да са си го казвали без всякакъв повод. Може тези думи да са звучали в съзнанието й до самия миг, когато внезапният удар ги е прекъснал. Сигурно са си уговорили среща в точен час на някое любимо място. Сигурно си е уговорила среща и с някоя приятелка в точен час на някое любимо място.

В един ден е миналото ни, което точно в този ден може и да не помним, но то живее в този ден, детството ни – щастливо или нещастно – също е цялото, непокътнато, съхранено в този сив, непредвещаващ никакво особено събитие, леко сив, обикновен и обичаен, леко скучен ден. И всичко това, което е незапомнящо се ежедневие, в един миг се оказва последно и се врязва в паметта завинаги. Гримът, нанесен сутринта, е бил облян от кръвта й. Парфюмът е продължавал да ухае дори след убийството й.

Пази се! Как да се пази? Да мине по друг път ли? Как да знае, че той е там? А и той е скрит. Не издава шум. Невидим е, както е бил невидим за всички нас до момента, в който стана известен със злодеянието си. Дали си мисли нещо в този момент, когато е дебнел? Дали и в неговото съзнание е течал някакъв вътрешен монолог?

Но неговото детство, неговите родители, сцените от негово детство също живеят в съзнанието му. Как е нямал майка, а е имал мащеха, как тя е крещяла и крещяла, и крещяла, как баща му го е биел, как е бил пиян и го е биел, как е бил гладен и единствено филията хляб за цял ден и пак бой, и пак бой и ритници, и крясъци, които смазват и тялото и душата, цялата непоносима мизерия на ромския бит, която потресени гледаме почти всяка вечер по телевизията.

Половината от живота му е минала в затвора, в невъобразимото ежедневие на затворническия живот. Докато е чакал там в тъмното край подлеза, докато е стоял свит край безлюдната пътека той не е имал намерение да убива Вероника. Просто е стоял в тъмното безлюдно пространство пред железопътната гара. Не е знае защо стои. Не е чакал никого. Не е причаквал Вероника. Просто е нямал цигари, нямал е пиене, а му се пуши, а му се пие и ето, някой се задава по пътеката, оглежда се, не, няма хора, които да го видят, не се нахвърля върху нея, не прави никакъв опит за изнасилване, тя не го интересува като жена, не я насилва, не иска нищо, просто да й вземе чантата, парите, да си купи цигари, да си купи пиене, нищо повече. Могъл е само да дръпне чантата от ръцете й, да й изкрещи в мрака, да я блъсне на земята и да я ограби; като толкова му трябват парите й, да пощади живота й. Така си мислим ние, но за него чуждият живот няма стойността дори на дребната сума, която може да бъде намерена в чантата на едно момиче.

Не можем да си го представим, не можем да си го обясним – един човешки живот за една кутия цигари и една бутилка ракия, които почти изчерпват неговите потребности, неговия бит, неговият живот, неговият свят.

Тъпият удар с брадвата в главата в тъмното, изотзад. Тя се свлича. После още удари, тя не оказва никаква съпротива, после я издърпва, за да я скрие някъде край реката, в тресавището, в оплетените корени на дърветата, всичко трае една две минути, не повече, готово, пребърква чантата й, портмонето й е в него, там някакви пари колкото за цигари и пиене, толкоз.