13.11.2015 г. Гледам мълчаливо кадрите от окървавения и разплакан Париж. Върнах се точно преди месец от там, напускайки с предчувствие за бъдеща носталгия безкрайния празник на светлините и металната, атлетично разкрачена сянка на Айфеловата кула, гмурнала се между мостовете във водите на Сена...

Изнасиленият Париж. Не изпитвам горест или гняв. Само мрачнo déjà vu. През 2005-та година след като си тръгнах от Англия, в Лондон отекнаха атентатите в метрото, което използвах всеки ден, за да ходя на работа и лекции. В Брюксел, където изглежда са подготвяни терористичните актове, през 2009 г. се роди дъщеря ми. Пътувам често до този град. Живях четири години в Скаарбек - квартал на Брюксел… Дистанцията се скъсява.

Потното, озъбено лице на тероризма все повече, безапелационно нахлува в моя, в нашия личен микросвят, диша във вратовете, следва по петите. Питам се кога културните (или цивилизационните, както би казал Самюъл Хънтингтън) различия се превръщат в омраза, в желание да убиваш, във взривове и изстрели…

Докторантка от Германия в Израел, "шикса"(идиш – нееврейско момиче) – както някои биха я нарекли, се поинтересувала на рецепцията на хотела, кацнал на брега на Средиземно море, в който била отседнала, за пътя до плажа. Момчето зад бюрото услужливо й показало откъде да мине. "А дали има акули?" – попитала, малко наивно, чужденката – "Много бих искала да поплувам!". "Има" – отговорил бързо младежът и добавил закачливо – "Но… те ядат само германци!"... Да си призная, чистосърдечно, много се смях на тази история. Позитивното в нея е това, че макар германката, споделила случката, първоначално да не оценила свежия бриз на черния хумор, в крайна сметка, post facto, също говорела за "преживелицата" с усмивка…

Учените обаче често забравят за усмивката, която може да "снеме" (в хегелианския смисъл на немския глагол "aufheben") различията, вкоренени от религията и вековните примордиални разпри. Тя, според мен, е както иманентно условие за сближаването между "въобразените чрез езика общности" – нациите (Бенедикт Андерсън), така и за вътрешното им единство. Също толкова важна е, както и мантрата, която политолозите и юристите предпочитат да повтарят, като "сериозни" хора, за унифициращата роля на гражданството и фундаменталните конституционни принципи на либералната демокрация (свобода на личността, върховенство на закона, разделение на властите, политически плурализъм, народен суверенитет и т.н.), които способстват преодоляването на разломите между етническите общности.

Социалната усмивка е ключова за развитието на детето; неслучайно, със смях и закачки, които стопяват хладните пръсти на притеснението и неувереността, започва и любовната игра…Именно в осмислянето на света и другостта чрез смях, беше мисията на журналистите от Charlie Hebdo...Но публикуваните карикатури на пророка Мохамед в сатиричния вестник предизвикаха ярост. Гневът на терористите се изля на два пъти върху френския седмичник: през 2011 г. и в началото на отминаващата 2015 г., когато хора без усмивки, с викове Allahu akbar! погубиха дванадесет души.

И все пак. Признавам. Дефинирането на понятието "терорист", като човек без усмивка едва ли е повече от литературна и философска провокация; то е твърде есеистично, елементарно и не-евристично (оставам на страна факта, че и в международното право отсъства общоприето определение за този термин, както и за престъпната дейност "тероризъм"); предложената "дефиниция" профанизира, дори прикрива причините за сблъсъка между цивилизациите. Генезисът на понятието "тероризъм", което разбира се има латински корен (лат. terror – ужас, страх; фр. terrorisme), всъщност е свързан с Франция и Царството на терора (La Terreur, 1793-1794 г., типичен terrorisme d'État).

Една "бърза", "евтина" прогноза, която можем да направим, е, че събитията от френския черен петък тринадесети ще добавят още ракетно гориво в партийните машини на популистката радикална десница (в смисъла на Кас Муде) в Европа, като тази на Front National на Марин льо Пен. Върху нестихващата вълна от бежанци, която залива Стария свят, вече отдавна сърфират представителите на тези партии. В България, "политическият спин" (по сполучливото определение на колега, публикувано в "Дневник") вече се "вихри" с нова сила, а вкарването му зад решетките само ще окичи заболяването със сакрален ореол на мъченик.

Ясно е и кои ще бъдат изкупителните жертви… Не трябва да забравяме съдбата на клоуните по неволя. Достатъчно е да извикаме на сцената на съзнанието l'homme qui rit – Гуинплейн, героят на Виктор Юго от едноименния роман от 1869 г. Гуинплейн е жертва на жесток проект за създаването на "смешник", който да забавлява отегчените силни на деня; маската на шут е "хирургически" врязана, вписана в лицето му... Питам се, не носи ли в себе си, в съдбата си арабският свят, както и други, не-западни цивилизации, част от драмата на обезобразения като дете Гуинплейн, който търси, едновременно меланхолично и холерично, отговорност от своите присмехулници?

Причината, казано накратко, както подчертават консерваторите, е несъвършената човешка природа. Не само природата на някои от приетите или осиновените, но и на подслоняващите. Братята Куаши, които разстреляха Charlie Hebdo, са родени в Париж в началото на 80-те. Граждани на Стария континент, с европейски паспорти, "стажували" в бойните действия в Сирия и Ирак, се завръщат готови да приложат "наученото". Парадоксът е в това, че канцлерът Ангела Меркел беше сред първите европейски и световни лидери, които обявиха публично провала на мултикултурализма, а, по-късно, отвори широко границите на Германия за бежанците. Трябва да бъда пределно ясен. Отнасям се със симпатия към бягащите от войната и насилието; мога да разбера и мотивите на икономическите мигранти. Факт е обаче, че сред вълната заливаща Европа има и такива, решени да убиват.

Гуинплейн – човекът, който се смее, се нуждае от своята малка, нежна Деа. Но, в представите си, огромната част от човечеството рядко "вижда" своите богове по този романтичен начин. Религията е дълбинна връзка (от ligare, лат., свързвам) между хората, от една страна и между тях и всевишния, от друга. Религията, мотивира, мобилизира, възпламенява. Тя е основа на най-широката културна общност – цивилизацията, както пише Хънтингтън в своето песимистично пророчество^*. Стремежът за доминация на западната цивилизация, в съчетание с глобализацията и акселерацията на миграционните процеси, които все по-често ни сблъскват с "другостта", разпращат ни в различни точки на планетата, трансформирайки ни в отломки от светове, лишени от компас, превръщат религията в основно средство за самоидентификация.

Християнството и ислямът са мисионерски, универсални и телеологични религии. Поради тези обстоятелства, потенциалът за сблъсък между тях е реален. Що се отнася до решението на дилемата с бежанците – то не е в това Европа да се капсулира в пристъпи на параноя, ограждайки се със стени подобно на Римската империя, пазеща се от варварите. Да не бъдем високомерни. Нужно е обаче ясно съзнание за границите на моралния ангажимент, който включва преди всичко тези, които реално се нуждаят от подслон и подкрепа.

Модерният човек не толкова е "загубен в превода", колкото (престъпно) нехаещ или манипулиран за съкровеното значение и етимологията на думите. Нацистите изгарят трудовете на Ерих Мария Ремарк, по лична заповед на Йозеф Гьобелс, подчертавайки "подозрителното му фамилно име", въпреки че са добре осведомени за произхода на писателя. Ремарк, убеден противник на режима на Хитлер (с когото заедно служи през Първата световна война), всъщност има френски, а не еврейски корени. Думата jihad, откъдето действително произлиза и mujahid/mujahideen, далеч не е само "свещена война срещу неверниците". Другото значение, често забравяно, има, преди всичко, пацифистичен характер – "вътрешен стремеж към следването на божиите цели тук на земята".

Понятието "религиозен фундаментализъм" най-напред описва протестантски секти в САЩ, в края на 19-ти и началото на 20-ти век, които се стремят да се придържат към "началата", "изворите" на християнската вяра…

Разбира се, амбивалентността на думите угодно може да бъде обвинявана за "полудяването" на езика. Смисловите пластове са игнорирани от еретиците, в широкия смисъл на термина. Еретикът (от гр. глагол αἱρέω) е човек, който избира какво, колко и до къде на вярва; взима парчета от дадена религия и/или идеология, които пасват на пъзела на собствените му убеждения и разбирания. Такъв е, например, норвежецът Андеш Брайвик, авторът на безразборния и безобразен компендиум Европейска декларация за независимост – 2083, който, "вярвайки" че освобождава Европа от "заплахата от арабизация", уби седемдесет и седем души в Осло през 2011 г. Вавилонските кули на съвременния свят треперят, паднали на колене пред пришествието на еретиците. Стрелките на старите часовници в дома ми са замрели в очакване на следващия им удар. Усещам, че съм готов да се предам на малодушието. Страхувам се за близките си... Полунощ е. Часът на еретиците.

*Вж. Huntington, S. (1996) The Clash of Civilizations and the Remaking of the World Order (Simon and Schuster).