А беше обикновена петък вечер
Иван Градинарски е на 21 г., студент в Париж.
Изстрели. Експлозии. Отчаяни викове за помощ. Всичко това отеква в съзнанието ми вече три дни. И когато свърши, започва отново. Сякаш този омагьосан кръг няма край.
Толкова мисли и съмнения минаха през главата ми през последните денонощия, че не знам откъде да започна. Може би трябва да съм щастлив и благодарен заради факта, че още съм жив. За разлика от всички тези, които в петък вечер, на 13 ноември, бяха решили да отидат на метъл концерт или просто на заведение и повече никога няма да се приберат у дома си.
Толкова много погубени човешки животи, толкова затрити мечти и надежди, съсипани съдби и разбити сърца, толкова скръб и болка у всички нас, станали свидетели, преки или не, на трагедията в Париж.
А нищо не предвещаваше подобно развитие на събитията. Беше обикновена петък вечер. Работната седмица беше приключила, парижани бяха навън и се наслаждаваха на един от последните топли и приятни дни за излизане за годината.
Настроението беше приповдигнато, животът кипеше, вдигаше се глъчка
Националният отбор по футбол имаше мач срещу Германия, хората чакаха с нетърпение началото, заведенията бяха препълнени. Цялостната атмосфера предразполагаше, някак по парижки, и аз също имах желание да изляза.
Изведнъж, докато се приготвях, през прозореца от улицата долетя нехарактерен шум. Излязох на терасата и понечих да видя какво се случва, бях забравил, че нямам пряк изглед към улицата. Секунди по-късно лампите в апартаментите в отсрещния блок светеха и на прозорците бяха излезли хора, любопитни като мен. Недоумението бързо прерасна в тревога, заменена на свой ред също толкова бързо от паника. Продължавах да не виждам какво става на улицата, но звуците, които идваха оттам, бяха все по-ясни: огнестрелно оръжие, куршумите на пистолет отекваха в пространството.
Скоро стрелбата престана и на нейно място се чуваха стенания, писъци, викове за помощ. Инстинктивно посегнах към телефона си и набрах 112, преди да проверя в интернет за новини, които да отразяват случващото се под носа ми. Намерих информация за поне три престрелки в Париж и експлозии в близост до националния стадион, където се играеше мачът. Не осъзнавах какво се случва. Предполагам, че дълбоко в себе си съм отказвал да повярвам, че Париж отново е обект на атаки. Защото имах "късмета" да съм тук, съвсем близо, и на злощастния 7-ми януари тази година, когато терористи нахлуха в редакцията на "Шарли ебдо", взеха заложници в магазин за еврейски храни и убиха невинни жертви по пътя си.
Отказвах да повярвам, че историята се повтаря
както вероятно присъстващите в концертна зала "Батаклан" са отказвали да повярват първоначално, че нахлулите въоръжени мъже са нещо друго освен част от шоуто.
Следващите стъпки бяха да се заключи и да се препречи вратата, да се угасят всички лампи и да се пусне телевизорът за още новини. Бях застинал в очакване на развитие, замълчан и вперил поглед в екрана, когато стрелбата навън се възобнови. Но този път не беше пистолет, а по-страшно: ясно се чуваха безмилостните гърмежи на автомат, които спираха само за да започнат отново след броени секунди. В суматохата от изстрели, писъци и неясни блъскания по вратата видях новината за задържаните заложници в зала "Батаклан", намираща се на по-малко от 100 метра от квартирата, в която живея. В следващите мъчителни мигове сякаш времето беше спряло. Тогава се чуха няколко експлозии, които несъмнено идваха откъм залата.
Впоследствие живите предавания по телевизията разпространиха новината, че силите на реда са проникнали вътре и оцелелите заложници са успели да избягат. Но кошмарът беше реалност: терористите се бяха самовзривили отнемайки живота на десетки невинни жертви.
От този момент нататък и за пореден ден в отцепения от полицията район на "Батаклан" се настани тягостна гробна тишина
Единственото, което я нарушава, са сякаш нестихващите сирени на колите на полицията, пожарната и бързата помощ в далечината.
Сутринта криеше нови шокиращи емоции. Оказа се, че поне 50-60 от оцелелите от залата са успели да се скрият в нашата сграда, където са прекарали нощта. Сред тях имало ранени, чието състояние било неясно. Сградата отвътре сякаш се беше превърнала в сцена на масово клане. Навсякъде - в асансьора, по стълбите, във фоайето - имаше локви кръв. Ужасяващи кървави петна и следи бяха покрили стените.
Навън обстановката беше също толкова смразяваща: цялата улица беше в кървави дири от ранени и влачени по земята човешки тела. По двама въоръжени с автомати мъже в униформи на специалните служби стояха от двете страни на улицата и пазеха загражденията.
В един нормален ден по затворените сега улици минават десетки хиляди парижани. Този път разликата беше огромна, нямаше жива душа, не минаваше нито една кола. От всяка страна на загражденията множества се бяха събрали да скърбят и да отдадат мълчаливо почит на загиналите. Застанали до оградите, униформените не им позволяваха да минат и метър по-напред, за да видят с очите си мястото на ужаса. След като бях излязъл, за да се прибера, трябваше да удостоверя самоличността и адреса си, за да бъда допуснат. Тежко въоръженият мъж, който ме провери, нареди да изчакам негов колега да ме изпрати до жилището ми.
Докато вървях мълчаливо редом до войника, носех плик от пазара в ръка, а той - автомат
Опитвах се отново да си обясня как всичко се обърка за отрицателно време. За пореден път чувах в главата ми експлозиите от изминалата нощ. Накъдето и да погледнех, виждах само едва засъхнали локви кръв.
Въпреки всичко имах късмет, какъвто много невинни жертви нямаха. Атентатите в Париж бяха знакови, но далеч не са единствените. Само можем да се догаждаме кога и къде ще е следващият безмилостен опит и да се надяваме да бъде предотвратен.
Такъв е светът, в който живеем днес.