По следите на кандидат-бежанците в "ПИМ Иван Милутинович"- Кърняча, Белград
Преподавам международни отношения и съвременна история в межуднароден университет в Мадрид (Schiller International University) и макар че използвам всевъзможни методи на преподаване, комбинирани с актуална информация, за да бъда максимално полезен на моите студенти, когато започна бежанската криза през лятото на тази година, усетих, че има прекалено много пропаганда и манипулации в медиите. Каквито и статии и видео репортажи да разисквахме в клас се убедих, че просто трябва да идем до истински бежански лагер, за да видят студентите, а и самият аз, със собствените си очи, каква е реалната ситуация.
Университетската администрация прие идеята ми с огромен ентусиазъм и желание този проект да се финансира 100% от университета. Разбира се, като българин, си помислих, че това е чудесна възможност да се рекламира и туризмът в България и реших да заведа студентите ми в София, където можем да видим условията в бежански лагер, да говорим с администрацията и някои от настанените кандидат-бежанци, да направим и проект за финансова и друга необходима помощ на лагера, а след това да прекараме 1-2 дни в София, където можем да посетим известни културно-исторически обекти и след това да полетим обратно в Мадрид.
На 02.11.2015 г. написах електронно съобщение до Мая Гетова, и. д. директор в Интеграционен център София, адрес: София; кв. Овча купел, ул. "Монтевидео" №21A с молба да посетим този център с мои студенти. Но, уви, повече от месец по-късно въпросната госпожа така и не благоволи да ми отговори.
След като не получих отговор две седмици, моята сръбска студентка Драгана ми предложи да пиша до Белград. Само след 4 дни имах официален отговор. Външното министерство на Сърбия ми предложи техен служител да работи с мен по координацията на цялото ни посещение, което включваше не само посещението на бежански лагер с гид и разрешение да бъдем там колкото време поискаме, но и културна обиколка на Белград с туристически гид и автобус, както и вечеря с външния министър на Сърбия Ивица Дачич.
За мен това беше първо посещение на Сърбия
и дори столицата Белград се оказа по-бедна и занемарена от София, но определено, за наше съжаление, сърбите се оказаха по-гостоприемни и по-прозорливи за това как могат да си рекламират страната пред чужденци. Именно затова отидохме там, а не в България. Този мой увод, надявам се, отговаря изчерпателно и на стотиците патриотични въпроси от сорта: защо не правите такива проекти в България? Защо студентите Ви харчат парите си в други страни? Защо не работите в български университет? Защо не организирате в български университети летни училища и информационни сесии за стажове в европейски институции и стипендии?
Отговорът на всички тези въпроси може да се обобщи с краткото и тъжно: защото никой в България не се интересува от това. В България нито един ректор не иска реална образователна реформа, защото подобна реформа би застрашила собственoтo му работно място, както и работните места на едни антични кадри, които все още преподават история и международни отношения от пожълтелите страници на техните учебници от 1973 г., изпъстрени с цитати на Маркс, Живков и "актуална" информация, разбира се. А, държавните служители не се интересуват от това как могат да подобрят имиджа на България и да привлекат повече туристи и инвестиции в страната, а само от това какви ползи могат да се извлекат от техните позиции.
Но, все пак аз се предавам трудно, така че ще се опитам със сигурност догодина да организирам посещение на бившия концлагер Белене, съчетано с културна обиколка на България за група мои студенти. Ако този мой опит се провали, смятам да вдигна и аз белия флаг. Но, да се върнем на белградския проект.
И така на 11.12.2015 г. в 6:15 сутринта полетяхме към Белград, с полет на Аl Italia от Мадрид за Белград през Рим.
Това беше най-колоритната в национално отношение група, която съм организирал.
Бяхме 1 преподавател, 11 студенти и 13 националности
Аз съм с българско и канадско гражданство, но имахме и студентка с американско и германско гражданство с баща филипинец и майка германка, сръбкиня, израстнала в Австрия, абхазка с руско гражданство, казахстанка с майка рускиня и баща татарин, американец с итало-фински корени, американка от мексикански произход, венецуелка, украинка, белгиец с баща италианец, нигерийка и един италианец от Рим. Дори не съм се опитвал да ги подбирам специално, те сами изявиха желание да участват.
В Белград ни чакаше микробус с шофьор, който ни отведе в хотел "Фалкенщайнер", в предградията на Белград. Хотел "Фалкенщайнер" е 4-звезден, с отлично обслужване и персонал, който говори чудесен английски език, макар че аз лично ги разбирах отлично и на сръбски. След кратка почивка и обяд се отправихме към бежанския лагер "ПИМ Иван Милутинович", в Кърняча, на 20 минути от Белград. Този бежански лагер е кръстен на името на известния партизанин титовист Иван Милутинович и е създаден през 1993 г., по време на югославските войни, за временен прием на сръбски бежанци от бившите югославски републики. Центърът има капацитет за около 700 кандидат-бежанци, но на 11 декември, в лагера бяха под 200 кандидат-бежанци.
Този лагер е важна транзитна спирка по миграционния маршрут от Близкия изток през България, Гърция, Македония и Сърбия към Западна Европа. В самия лагер нямаше особени мерки за сигурност. На портала, възрастен служител поиска да ни види документите и това беше всичко. Няма полиция и кандидат-бежанците свободно влизат и излизат от лагера. В самия лагер сградите са ниски сиво-бежови здания, с кални пътеки между тях и в комбинация с мрачното декемврийско време, всичко изглеждаше мрачно и подтискащо. На входа на централната сграда ни посрещна нашия гид от администрацията Дайена Ристич. Тя сподели, че колективният център "ПИМ Иван Милутинович" е създаден като временнен бежански лагер за настаняване на жертви от гражданските войни в бивша Югославия и идеята е била да се закрие след няколко години или дори месеци, но това така и не се случва.
Оказва се, че сръбското правителство не може да осигури жилища за всички сръбски бежанци от Хърватия, Босна и Косово и някои от тях до сега, повече от 20 години, живеят в този бежански лагер. Все още 37 сръбски бежанци живеят в лагера и чакат да бъдат настанени в жилища от правителството. Те са загубили родните си домове и наистина няма къде да отидат.
Основните международни медии, обаче, никога не говорят за тях. Европейската комисия, германското правителство и американският президент не обсъждат техните проблеми, а канадското правителство не изявява желание да ги приеме с отворени обятия. Защо да го правят?! Те не са сирийци, а сърби, т.е. техните съдби не са така интересни.
Любопитно беше, че в самия лагер на 11 декември нямаше нито един сириец. Дайена Ристич ни обясни, че
сирийците, иракчаните и афганистанците се отправят към хърватската граница
по най-експедитивния начин
и използват лагера в Кърняча само за кратка почивка по дългия път към Германия. В този момент имаше нигерийци, пакистанци и други националности, които в момента не ги пускат да пресекат границите на ЕС като бежанци. В лагера дори имаше и гъркиня с пакистански съпруг, която твърди, че заради своята любов към мюсюлманин е дискриминирана в собствената си страна и поради това е трябвало да напуснат Гърция.
Дайена каза, че много бежанци се оплакват, че при преминаването си през България са тормозени и бити многократно, както от обикновени българи така и от български полицаи. Аз, обаче, винаги гледам на подобни разкази с голяма доза скептицизъм, защото идеята на тези разкази е да внушат на всички на Запад от Калотина колко е лошо в България и как в никакъв случай не трябва да ги връщат там.
В лагера в Кърняча сръбската администрация осигурява курсове по английски и сръбски език, но повечето бежанци не се интресуват от тези инициативи и не се възползват от предоставената им възможност. Едва 3-4 човека от 200 са подали документи за бежански статут в Сърбия. Останалите просто искат да продължат основно към Германия или Швеция. Дайена каза, че разбира този избор на кандидат-бежанците да ползват Сърбия като транзитна спирка, защото средната заплата в Белград по нейните думи е само 350 евро, а един бежанец без квалификации и сръбски език едва ли може да се надява и на подобна заплата. Тук обаче възникват няколко въпроса. Дали бежанец без квалификации и немски език може да получава 3000 евро в Германия?! Защо на кандидат-бежанците не им харесва мирна и гостоприемна Сърбия, където в момента няма никакви бойни действия?! Защо всички искат да идат в Германия?! Заради мир и демокрация или заради щедрата социална система там?! Отговорите на тези въпроси са ясни на много хора, но малко хора се осмеляват да ги коментират открито.
След разговора с Дайена имахме възможност да поговорим и с няколко кандидат-бежанци нигерийци. Особено интересни бяха коментарите на нигерийка на средна възраст, която успяла да се добере до Сърбия през Турция, Гърция и Македония. Тя каза, че е там повече от седмица, но не е виждала в лагера никакви деца. Нигерийката сподели, че 90% от кандидат-бежанците са мъже и че администрацията се опитва да настанява хора от определена националност в една сграда. Тя коментира също, че почти всички кандидат-бежанци, включително и тя, се опитват да общуват само с хора от тяхната нация и избягват общуване с други националности. Оплака се от това, че всички живеещи в нейната сграда трябва да ползват една и съща чаша и че им дават прекалено много хляб всеки ден.
Никой от бежанците не се замисляше,
че сръбското правителство има ограничени финансови ресурси
и за разлика от Турция не получава солидни финансови помощи от ЕС. След това говорихме с друг представител на администрацията на лагера, който ни показа местната столова, но за съжаление отказа да се представи по име. Определено не беше от най-комуникативните. На въпроса колко време работи в лагера, отговори с: "това няма значение", а на въпроса как столова, в която видимо могат да се хранят не повече от 200 човека ще се справи с наплив от 700 човека, за които той твърдеше, че лагерът има капацитет, той отговори: "не мога да кажа, нямам информация." Единственият му любопитен отговор беше за храната-халал. Попитах го дали има бежанци, които настояват храната да е халал. Той отговори на английски, че има такива, но след това добави на сръбски като се обърна само към мен, че всичко зависи от това, колко време не са яли въпросните бежанци. Този отговор, разбира се, потвърди и собствените ми съмнения, че когато човек не е ял 2-3 дни едва ли ще се позволи да разиграва сцени с претенции за месо халал.
Както казах, сивите сгради, мрачното време и тъжните уморени лица на много кандидат-бежанци създаде такава депресираща среда, че само след час и половина моите студенти ме помолиха да приключваме с посещението, макар че аз лично бях предвидил да постоим поне 3 часа. Разбира се, уважих желанието на студентите, но решихме през януари да организираме наш проект, който може да помогне за подобряване на условията в лагера. Дори купуването на чаши и боядисването на няколко сгради би разведрило обстановката там.
Посещението ни беше изключително полезно за всички студенти, защото успяха да видят за първи път как изглежда един бежански лагер и най-важното каква е разликата между истинската ситуация там и това, което излъчват медиите.
Вечерта завършихме с вечеря в традиционен сръбски ресторант, където дойде и сръбският външен министър Ивица Дачич. Но, тъй като обстановката беше неформална не сме обсъждали с него външната и бежанската политика на Сърбия.
На следващия ден, нашият местен екскурзовод Любиша ни показа Белград от Земун и река Дунав, до бившите резиденции на Тито, местната крепост Калемегдан, недовършената катедрала Св. Сава, за която сърбите твърдят, че най-голямата православна църква на Балканите и пешеходната улица "Кнеза Михайлова." Въпреки наличието на красиви сгради от австро-унгарския период, като цяло Белград ми се стори занемарен, сив и мрачен, дори и с коледна украса. Калемегдан беше единственото място, което истински ме впечатли, може би защото съм историк и обичам крепости. Но, това, което ми направи огромно впечатление е с колко желание и гостоприемство ни посрещаха навсякъде и разбира се ниските спрямо Западна Европа цени, които ни изкушиха всички. Единственото, което ме подразни е сервилниченето към Путин. Буквално всички сувенирни будки бяха затрупани със сувенири посветени на руския диктатор.
Ако някога се върна пак в Сърбия, ще го направя не заради занемарената австроунгарска архитектура, а заради сърдечните и гостоприемни хора, които срещнах там.