Вечните наблюдатели
Кога закърняхме така? Кога я отгледахме тази дебела кожа? Или тя винаги е била част от нас? Свикнали сме да носим маската на безразличието си. Да не ни пука за другите. Да гледаме само себе си. Така са ни възпитали – ти гледай да си добре, другите ги остави. Не се бъркай там, където не ти е работата. Не се интересувай. Живуркай. Оцелявай физически. Всички виждаме, че може, дори и в най-трудните обстоятелства. Живеем в брутална среда, в озлобена среда. Живеем в среда, изпълнена с физическа агресия. Оцеляват най-силните. Най-бойните. Тези, които си проправят път напред с цената на всичко. Които мачкат всичко, което им се изпречи. Които нямат скрупули, нямат задръжки. И ние някак сме свикнали с тази гледка. И май не й обръщаме внимание, защото е станала част от ежедневието ни.
Свикнахме да си затваряме очите при всеки добре намерен повод. А поводи – много на територията, на която живеем, в която думата "държава" звучи като някаква лоша шега. Дори ни е трудно да ги следим всичките. Скандал след скандал. Корупция след корупция. Кражби. Застреляни хора. Пенсионери, умиращи от студ по селата. Убивани по селата. Бити учители. Бити лекари. Вече дори в автобуса могат да те набият, ако не си мълчиш.
Изобщо, това е нашата формула на съществуване все повече се изчерпва именно с тази дума: мълчание. За какво да говорим? За какво, когато знаем, че нищо няма да се промени. Че нещата ще си останат същите. Че за пореден път ще се разочароваме, ще се сринем от чувството, че нищо не зависи от нас. Когато говорим, само се ядосваме. Влизаме в десетки спорове, в които всеки е прав, защото никой не слуша другия. В които просто чакаме да дойде време за нашата реплика. В които диалогът се превръща в два монолога, които се застъпват. А колко монолози има по улиците, по кафенетата, по пейките, из градовете и селата?
Животът някак се обезцени. Колко пъти сме минавали покрай паднал човек и сме забързвали крачка? А след това сме се питали защо не сме останали? Защо не сме помогнали? Какво ни има? Когато някой се приближи към нас с усмивка, се отдръпваме уплашени. Кой знае за какво идват при нас. Може би искат нещо? Или тази усмивка е поредната лъжа. Правят ни комплимент, а ние си мислим, че се шегуват. И знаем, че линейката в повечето случаи идва прекалено късно. Че полицията идва прекалено късно. Че данъчните ще хванат нас, дребните риби, но става ли дума за някой от ония "отгоре", на него нищо няма да му се случи освен ако не решат да го разкарат от играта.
И ето, днес пребиват някой пред нас и ние за пореден път забързваме крачка. Снимаме. Наблюдаваме сеира. Не се намесваме, ако не става дума за наш приятел. Всеки, който не ни е приятел, е враг. Всеки, който не е от нашия град, ни е враг. Всеки, който ни противоречи, е враг. Затова така седим отстрани и си говорим. И имаме категорично мнение. Разпищолваме се по форуми. Коментираме. Пускаме статуси във "Фейсбук". Скарваме се с половината си приятели.
Навън се води някаква война. Застрелват хора. Нашите старейшини не се топлят през зимата, защото не могат да си го позволят с пенсиите, с които разполагат. Помагаме на нашите баби и дядовци, не ги мислим чуждите. На тях също би трябвало да има кой да им помага, нали? Не мислим за учителите, които отглеждат децата ни? Не мислим за лекарите, на които разчитаме за здравето си? Не разчитаме на никой и на нищо. Защото отдавна е ясно, че всички са маскари.
И пропускаме, че когато всички са маскари, ние също сме маскари. Играем на дребно. Опитваме се да се възползваме от всяка ситуация. Говорим срещу системата, но обръщаме всички нейни дефекти в наша полза. Правим така, както правят всички. Защото не искаме да сме балъци. Следваме течението. Не се противопоставяме, защото няма смисъл. За какво да сме единствените? Защо да рискуваме себе си? Има ли смисъл? И за какво? За да осъществим някаква промяна в средата? Хайде стига, всички знаят, че това са сили, изхабени на вятъра. Я по-добре да гледаме себе си.
И отдавна сме забравили, че ние сме държавата, не тия отгоре. Че ние набутваме тези хора в парламента и трябва да ги държим отговорни. Оттегляме се, защото така ни е по-лесно. Залъгваме се, че имаме обществено мнение с празните си приказки, но когато става дума за действия, си бием шута. Защото никога нямаме време. Защото винаги има какво друго да правим. Защото винаги има поне един-два балъка, които нещо там правят и благодарение на тях съвестта ни е почти чиста. Но в един момент и те се оказват маскари. И следващите. И по-следващите.
Ние знаем, че е казано: "Разделяй и владей." В същото време единственото, което правим, е да се саморазделяме, да се противопоставяме един на друг, да водим безкрайни спорове. Вместо да направим нещо. Вместо дори за момент да престанем да си затваряме очите. Вместо да спрем да пускаме светът да минава покрай нас, без ние да направим дори един опит да противостоим. По-лесно е, когато виждаш врага до себе си. Когато го търсиш. Нищо, че така проблемите остават неразрешени, докато сме спорили. Докато сме се стреляли с приятелски огън.
Някой ден трябва да признаем, че ако държавата не става, това е, защото ние сме се оттеглили от нея. Затворили сме се в кутийките си. Ако обществото ни е болно, то е, защото, когато виждаме тази болест, ние просто се прибираме вкъщи, на топло, за да пием чай. Че когато около нас се извърши престъпление, ние сме склонни да го подминем. Че се оплакваме от мръсотията, но не си правим труда веднъж на ден да изхвърлим един от десетките боклуци сред краката ни в кошчето. Трябва да признаем, че докато ни интересуват само нашите, нищо няма да се промени. Че докато се интересуваме само от своя град, блок, двор, апартамент, статуквото ще се запази. Че трябва не само да говорим, но и да стоим зад думите си.
Че е време да престанем да чакаме Промяната и да се борим за малките промени. Само така в тази територия ще се случи нещо. Някой ден. Когато започне да ни пука. Когато престанем да се крием в обвивките си. И свикнем с мисълта, че нещата се случват, когато ги случиш. Че нищо не се случва, докато чакаш и се оттегляш от действителността все повече и повече. Когато свикнем, че сме човешки същества. И разберем, че ние всички сме скачени съдове, независимо дали това ни харесва или не. Че чуждият проблем е и наш. И обратното.