Тихо и без учебни програми, писани в кабинети на Министерството на образованието и науката, книгата на влогъра (видео блогър) Емил Конрад нареди стотици ученици на опашки пред книжарниците в студените февруарски дни миналата зима. Така "Това, което не ни учат в училище" се превърна в най-четената и продавана книга за 2015 г. Без изрично да се казва на младите хора да я четат. Дори без родителите и учителите им да подозират за съществуването на тази книга.

Шумно и още в началото на обсъжданията на крайно необходимото осъвременяване на учебните програми, медии и граждани възнегодуваха  във "Фейсбук" срещу "забраната" на "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово", "Бай Ганьо в банята", "Дядо Йоцо гледа"...

Не, те не се забраняват. Вместо да са част от задължителната програма по литература, преминават към свободно избираемата част.

А и никой на никого в XXI век не може да забрани да прочете каквото и да е. Особено, когато то е точно на един клик разстояние в смартфона му, таблета или лаптопа. Или и на хартия - обърнете внимание, че в книжарниците вече има цели рафтове с тинейджърска литература (каква е тя е отделна тема), а тези с детски книги се увеличават и пълнят и с български издания.

Не е ли по-важно именно какво учениците ще прочетат извън задължителното в училище? Защото "спуснатата учебна програма на министерството" - по спомен от изказване на учителка в телевизионен репортаж, отдавна не държи монопола върху знанието, нито към желанието към него, още по-малко към достъпа до книги.

Въпросът е да се предизвика желанието за четене.