Омръзнахме на всички с тази тема, но ми се иска да го кажа. Няма пренаписване на историята, това е идеологически лозунг, пуснат от националните аятоласи. Те искаха да пренапишат историята в последните години, настоявайки, че трябва да си имаме наш, български геноцид - защото с какво сме по-долни от южноамериканските индианци, черните от белгийско Конго или евреите?

За историческата наука е очевидно, че Османската империя е извършила многобройни жестокости от началото до края - от падането на Константинопол през 15-и, до избиването на 1,5 милиона арменци през 20-и век. Също така очевидно е, че тази империя не е робовладелска и християнските населения плащат данък джизие от 10%. Дали е било по-тежко или по-леко от Римската, Ацтекската или Руската империя - нека спорят историците.

Има и следосвобожденска традиция в това отношение, свързано с опита на нашите управници тогава да се пласират на международната сцена - когато опитват да убеждават Великите сили, че тук никой не се е бунтувал и насилията през 1876-а са безпричинни. Има пригаждане към едни или други геополитически спонсори. Но основната щета е нанесена от комунистическата идеология. Тя си поставя за задача да намери в миналото предшественици на пролетариата - значи на онези най-бедни, най-нещастни, най-експлоатирани хора, които, предполага се, ще преобърнат историята. В историята има всякакви работи, когато търсиш - намираш. Във времето на Френската революция например измислят теорията за двата народа, където бедните са наследници на покорените гали, богатите - на господарите франки. Транспонирано у нас върху славяни и прабългари.

По-старите сигурно помнят как в един момент махнаха "цар" от улиците на София и се озовахме на едни такива народни адреси като "улица Петър". Преди десетина години в Пловдив се разрази показателен дебат около паметника на Филип Македонски, когото някакви хора възприемаха като завоевател, защото виждаш ли, "ние" сме по определение потиснатите, завоюваните. В историческата възстановка, наречена турско робство, "ние", разбира се, играем робите - бити, онеправдани, изнасилвани. Робите са бъдещият пролетариат, наречен впрочем в "Интернационала" - "парии презрени, роби на труда". "От добър работническо-селски произход" в този смисъл малко напомня това, че добрият българин произхожда от роби.

Отвъд иронията. Изправени сме пред много по-дълбок проблем на националната си идентичност.

да си представим, че чорбаджията не е непременно изедник (впрочем самото име идва от това, че дава чорба на ратаите, т.е. това е човек, който прави благотворителност). Да почваме да идентифицираме като свои предци търговците, занаятчиите, "колонизирали" според израза на Хаджийски пазарите на империята, с учителите, писателите, първенците. И това не само за 19-и век.

Нали си представяте яростта, които подобни думи будят? Подстрекавам, значи, към това да приемаме грабителите, олигарсите, псевдоелита и тъй нататък. Революционният плам веднага се разгаря, макар и отдел "идеологически" отдавна да е разформирован. Да, съгласен съм, че много хора у нас са крадци и бандити, някои от тях впрочем умело направляват тези сиромахомилски страсти, внушавайки ни, че чистите хора са по определение роби/пролетарии. Но да се идентифицираш системно с най-нещастните и най-тъпканите - и да учиш на това децата - това е просто лудост. Това прави невъзможна националната общност.

Точно обратното, пролетарските революции са толкова, колкото и революциите на роби в историята - бунтуват се хора, стигнали до определено социално-културно ниво, които могат да припознаят лидери, да изградят политически институции. През 19 век нашите земи рязко изпреварват останалата част от империята и в развитието на капиталистическото стопанство, и в културно, и в битово отношение - ето защо почват да се борят да се обособят, да се отърват от назадничава Анадола. Дали този разказ не е по-добър начин да възпитаваме национална идентичност? От това, че сме по определение винаги най-нещастни и да се молим на освободители или пък да подлагаме ръка за еврофондове?