Прагматици, революционери
Хилари Клинтън, която има едно от най-добре познатите лица в световната политика, напоследък повтаря просто послание: "Аз съм прагматик."
Беловласият, постоянно несресан и доскоро малко известен сенатор Бърни Сандърс натъртва: "Имаме нужда от революция!"
Републиканците са в общи линии съгласни с него, че така повече не може да се живее, но не могат да се разберат кой измежду тях ще бъде знаменосец на бунта.
Доналд Тръмп уверява иззад оранжевия си тен: "Аз ще ви направя нещата както никой друг не може да ви ги направи."
Видимо отегченият Джеб Буш уморено отронва: "Не се хващайте на измами."
Преснолицият Марко Рубио върти като като латерна: "Вярвайте ми да обединя партията в тези тежки за Америка времена."
Орловоносият Тед Круз произнася отсечено, с безупречна дикция: "Само аз съм истински консерватор."
Бюрократът Джон Кейсик обещава сухо: "Мога, мога - правил съм го вече."
Флегматичният доктор Бен Карсън едва чуто мълви: "Слушайте мен."
Каквото и да каже Крис Кристи, напористият губернатор на Ню Джърси, все му излиза като: "Елате да се разберем навън!"
Карикатурно и опростено, това е колекцията от кандидати за президент в двете основни партии, които излизат за първичните избори в Ню Хемпшър във вторник. Някои персонажи отпаднаха след "кокъсите" в Айова (Мартин О’Мали при демократите, Рик Санторум, Майк Хъкаби и Ранд Пол при републиканците). Карли Фиорина, единствената жена вдясно, изостана толкова, че дори не бе включена в последния дебат на републиканците в събота.
Битката между Сандърс и Клинтън при демократите е по-остра от всякога, докато в отсрещния лагер сенаторите Рубио и Круз освен помежду си са в очевидна схватка с групичката на (екс-)губернаторите Буш, Кейсик и Кристи. И, разбира се, колоритът на Тръмп гарантира постоянни изненади, макар че номерата му са сравнително предвидими. Например той пусна в публично обращение чрез Туитър идеята, че Круз го е победил с измама в Айова - след което се направи на демонстративно незаинтересован от по-нататъшно обсъждане на темата.
Всеки, който следи предизборните президентски дебати, не може да не е бил впечатлен колко по-задълбочено и по същество се водеха досега споровете между Клинтън и Сандърс. Това не е учудващо, понеже там въпросът е за избор между конкретни политики, с които иначе и двамата са принципно съгласни (например, реформа на здравното осигуряване, образованието, инфраструктурата).
Въпросът е дали промяната да бъде постигната чрез еволюция или революция. Може да се каже, че сенаторът от Върмонт радикализира бившия дипломат номер едно, докато тя самата донякъде укротява инстинктите му на гневен борец за социална справедливост със съображения от практическо естество (Как ще се плати за всеобщото безплатно висше образование? С кого ще сме приятели в Близкия изток?).
При републиканците основният мотив в кампанията е "съсипването" на Америка по време на седемгодишното управление на Барак Обама. Страхът в различни форми доминира посланията им от миналото лято насам. Обрисуването на апокалиптична картина за състоянието на САЩ (и света) е донякъде разбираема стратегия за партия, бореща се да се върне в Белия дом, макар че има и други причини за подобен подход. След разтърсващия преврат на Чаеното парти преди 5 години, републиканците залитнаха толкова вдясно, че сега им е много трудно да се върнат към по-умерени позиции а ла Джордж Буш-старши.
Кандидатите се занимават с това да подклаждат страхове и после да обещават, че ще ги уталожат. Вината не е единствено у обичайния заподозрян Тръмп. Спечелилият в Айова Круз например е несъмнено по-последователен и краен идеолог от него. Общият тон има значение. Когато се изприказват толкова много думи за ограждане от света със стени, за изпъждане от държавата на всички мексиканци или недопусканетото на мюсюлмани в нея, когато аятоласите уж всеки момент ще си сглобят атомна бомба заради "слабия" Обама, разумни дискусии по иначе дълбоко нужната имиграционна реформа, предотвратяването на терористични атаки или политиката в Близкия изток стават практически невъзможни.
Реториката между републиканските кандидати е толкова изнервена, че дебатите им често приличат на сектантска кавга, в която най-важното е кой е по-чист идеологически. Първичните избори по принцип не изобилстват със специфика, понеже борбата е за най-крайните двайсетина процента от електората. Но дори и по тези занижени стандарти десницата подлежи на сериозен укор. Например, миналата седмица Круз каза, че д-р Карсън е обявил излизането си от надпреварата, като се позова на Си Ен Ен. Дори след като няколко новинарски организации, които се занимават с проверка на фактите, опровергаха наличието на подобно съобщение, кампанията на сенатора от Тексас продължи да разпространява невярната информация, като обвиняваше за нея телевизията. Защо, ще попитате? Много просто: електоратът, чиято подкрепа Круз търси, мрази в червата си медии като Си Ен Ен (а напоследък дори и "Фокс нюз"). Лъжата печели точки с когото трябва – но деградира качеството на цялостния разговор.
Не че демократите са свободни от съперничество за идеологическа чистота. Клинтън се опитва да балансира между това да изглежда колкото се може по-революционна, без да изгуби основното си предимство пред Сандърс: че е много по-опитна от него в "голямата политика", особено на международната сцена. Тя реагира остро, когато беловласият сенатор от Върмонт постави под съмнение "прогресивизма" й (т.е., левичарството). Клинтън се впусна да обяснява, че е лява, но практична, че знае как "стават нещата". Изнервеността й по тази тема стана забележима, понеже изборите често се печелят от революционери, дори и после те да управляват като прагматици (справка: Обама). Освен това на Клинтън хич не й е лесно да примири факта, че е получила 1.8 милиона долара от речи пред "Голдман Сакс" и други големи банки, с обещанието на Сандърс да накара Уолстрийт да плати колежа на всеки американец.
Нейният най-дълбок проблем е в широко разпространеното усещане, че е изкуствена, че е опортюнист, дори че лъже. Пред сравнително малка публика тя умее да бъде чаровна и искрена (срещал съм я през 2002 г.), но при по-големи събития често изглежда като усмихнат робот. Сандърс, от друга страна, винаги излъчва автентичност, дори ако честността му да е като на строг учител по физика когато ви пише двойка. Точно заради това той успя да измине пътя от радикален куриоз до сериозен претендент за Белия дом. Когато днес заговорите за него с американски младежи в късна гимназиална възраст или със студенти, няма как да не се учудите колко странно е всъщност най-младите избиратели да подкрепят толкова ентусиазирано най-възрастния кандидат. Едно от обясненията се крие в това, че неподправеността покорява.
Има и друг парадокс в тези избори – фактът, че съществува припокриване в електората на Сандърс и Тръмп сред онези, които са недоволни от статуквото и искат промяна, независимо от цената и посоката. В Ню Хемпшър, където първичният вот включва голям процент независими избиратели (т.е. не само регистрирани демократи или републиканци), хората приемат сериозно щатското си мото "Живей свободно или умри". Повечето очаквания са за победа на двамата най-неортодоксални кандидати: Сандърс и Тръмп. Да видим.
Тези избори се смятат традиционно за много важни, както писах миналата седмица, но все пак са само начало. Нито Клинтън ’92, нито Буш ’00, нито Обама ’08 ги печелят, което не им пречи 9 месеца по-късно да триумфират.
Във вторник най-вероятно ще разберем поне кой ще е следващият републикански претендент, който освобождава терена.
Авторът приема читателски коментари и въпроси на [email protected]