Докато в прогресивните среди някои гледат нагоре с пълни с надежда погледи и задават (с придихание) въпроса: Да не би Бойко най-сетне да става от добрите? – искам да напомня нещо методологическо.

А именно: там, където няма правила, а институциите са отвлечени, решенията не се вземат на основата на принципи и закони, нито – в общ интерес; нещата се решават от шепа хора на принципа на целесъобразността – т.е. прави се изгодното точно за този момент. В следващия момент се прави точно обратното, защото то е станало изгодно.

В такива случаи анализът на основните играчи е единственият достоверен метод, за да разберем, какво става. В други случаи, това би било прекомерно психологизиране на анализа. Тук-и-сега, обаче, както би казал Кант – не е.

Затова, вместо да се чудим, маем и надяваме вълкът да си легне с агнеца, да си припомним, с кого си имаме работа.

Много, много по-глупави от всеки от четящите това в момента. Смазващо, невъобразимо не-интелигентни. Всеки, който е прочел (освен "Винету") "Оцеола, вожда на семинолите" и "Тримата мускетари" е по-умен от тях.

В тяхната представа, светът е точно копие на кварталната банда или, в най-добрия случай – кръчма. В тяхната картина за света, икономиката изглежда така: носиш в кръчмата откраднатите джанти, бай Спас ти ги плаща и после ги препродава на намигащите типове от съседните блокове.

Убедени са, че се реят из стратосферата, на хиляди километри над нас, които не въртим далавери с джанти. Защото сме глупави – с очилца на очите, развалени от прекалено четене на книжки.

Тъй като от висотата на своите далавери те ни презират, то и пропагандата, която въртят, за да ни заблуждават, е смайващо примитивна. Един щели да го убиват "от чужбина", друг получил (моля ви се) куршум в писмо, уволнил трима чиновници. Трети е описан в пропаганден лист на властта, едновремешния вестник "24 часа" така, както за последен път е описван Тодор Живков в поетическия сборник "Априлски сърца" от 1980 година.

Алчни – когато трябва да задигнат обществен ресурс – данъци, еврофондове или някоя и друга планина; може и плаж. Жестоки – когато се погват един другиго, както погнаха Цветан Василев, а после Лютви Местан. Страхливи – когато пред тях застане някой, който очевидно е над кварталното им ниво.

Такива са хората, към които гледаме, за да си дадем отговор на сакралния въпрос:

В сърцето на този въпрос е "секирата" на премиера, с която той прекрати обществени поръчки за към два милиарда – поръчки, които бяха насочени към джобовете на двама-трима тартори. Оттук и надеждата, в прогресивните среди, че "Бойко" може би става от добрите, тъй като погва Пеевски.

Напомням: пред себе си имаме смайващо примитивни хора. Ако Пеевски беше погнат от себеподобен, щеше да е отвърнал чрез медиите си, както вече направи неведнъж. Но те продължават да превъзнасят "Бойко" като единствен спасител на народа. Дори му дават акъл, от кои предатели да се избави – до един чели книги и "с очилца", като например част от Реформаторите, Лозан Панов и Румяна Бъчварова.

Тогава се сещаме, че тези семпли същества се мотивират основно от три неща: алчност, жестокост и страх. Жестокости засега (т.е. след погрома над Местан) не виждаме; остават – алчност и страх.

Ако онова, което се случва е алчност, то следва да очакваме, че спрените обществени поръчки, когато бъдат подновени "по новия закон" (както обеща премиерът), отново ще отидат в джобовете на подбрани тарикати. Това значи, че в момента се играе самодейно представление – че никой властимащ не действа с цел преборване на корупцията. А с цел – преразпределяне на порциите към най-платежеспособните подкупвачи. В този сценарий Пеевски не води медийна война с "Бойко" по простата причина, че се надява да се уреди и при новото раздаване.

В крайна сметка, обаче, страхът – когато се появи на хоризонта – е най-силният мотиватор на тези сенчести създания. Ако изчислим, откъде идва най-големият (за такива като тях) страх, тогава ще имаме по-ясна идея, какво става.

За онези от тях, които са откровени мафиоти – т.е. не претендират да са на държавна служба – най-големият страх е прожекторът на публичността; както на медийната, така и на онази, която се ражда при започването на съдебен процес. Ще рече: резките движения от последните седмици, като например внезапното узаконяване на грабежа на територии на Пирин от фирма "Юлен", или спирането на някои обществени поръчки – те могат да бъдат обяснени или със страх от наближаващо съдебно разбирателство, или с призрака на публично изобличаване. Постоянната борба срещу съдебната реформа, както и превръщането на медиите в пропагандни листове – това е част от същото усилие да няма публичност.

За онези сенчести субекти, които са и на държавна служба, структурата на страховете е малко по-различна. Страх ги е както от "народа" – да не се вдигне на бунт, да не гласува против тях – така и от "началниците" по линия на Великите сили.

В този сценарий, паническото отграничаване от Пеевски е ход за предизборно успокояване на "народа". А сечта по обществените поръчки е жест за пред "началниците" от ЕС, които всеки момент могат да спрат еврофондовете с аргумента, че те се крадат, вместо да помагат на икономиката. Най-вероятно някъде тук е намесен и най-големият страх – от американските "началници", които не си поплюват, ако наистина ги ядосаш. Като например: ако въртиш контрабанда с въоръжени групировки, заплашващи сигурността на твоя ключов съюзник Турция.

Да си припомним. Според пиара на правителството, по едно време имаше насрочен метеж, а после – конспирация на ДС и на КГБ против премиера. И според МВР-министърката конспирация против властта има, макар май да не е точно на КГБ. По-ясна е министър Лиляна Павлова: текат опити за преврат от страна на "медии, фейсбук и зелени". Според пропагандните листове, метежниците са Лозан Панов, "кръга Капитал", Протестна мрежа и... пак зелените. Според премиера, всички медии са в метежа, както и неназовани "гадове", които се опитват да му анализират поведението напоследък.

Посланието е очевадно: разни гадове ни клатят, хайде да ги отблъснем, за да имаме стабилност. Оттук целта на управлението се премества – от реформи (искани от "гадовете", зелените, фейсбук, "кръга Капитал" и Лозан Панов) към простото удържане на властта въпреки саботажите на гадовете: т.е. "стабилност".

Интересното е, че единственият контраудар срещу "гадовете" (поне засега) е тежката провокация към "Зелените" – узаконяването, от Съвета за развитие, на кражбата на територии от Пирин за нуждите на един отделно взет ски монополист и банкер. Има логично обяснение. След като "Зелените" са замесени във всички списъци на "гадове", бълвани от властта и от нейните пропагандни листове, то една успешна провокация срещу "Зелените" ще е удар (мислят си властимащите) по всички останали. Които ще се кротнат и така ще имаме "стабилност".

Тук вече се вижда, до каква степен картината за света в главите на убогата ни върхушка се разминава с реалността. Зелените не готвят преврат. Но пък стават уникално опасни, когато са провокирани от която и да е власт.

Никой не се е променил и нищо не се е променило. Няма катарзиси по домовете. Има временно снишаване поради събиращи се на хоризонта страхове.

Правителството продължава категорично да е на страната на задкулисието и на големите разбойници, а не – на страната на гражданите и на справедливостта. Единствената новост е, че управляващите се опитват да се борят с реалността чрез измислянето (и поднасянето на публиката) на паралелна действителност, която съществува само в главите на премиера, неговите министри и техните медийни пропагандатори.

Това е реалната новината от последните седмици. Властта живее в измислен от нея самата комикс и това я прави обречена. Защото всеки път в историята, когато измислена от властта комиксна версия на света се е сблъсквала с неумолимата негова реалност, измислицата се е трошила като кристална чаша в сблъсък с бетонна стена.

Да парафразираме Чърчил: Това вече не е краят на началото; това наистина е началото на края.