Въпрос на ценности, а не на цени
Авторът е доктор по политология, преподавател в Нов български университет в бакалавърските и магистърски програми по политически науки на английски език. Изследовател в областта на политическите системи, политическата комуникация и институции.
Около съвременния национален празник на Републиката неминуемо отново ще се разгорят размисли и страсти на теми, обговаряни до втръсване – "цената" на свободата, жертвата на руските солдати, Задунайската губерния. И отново ще влетим със страшна сила в порочната спирала на "фили" и "фоби", на силно любещи и страшно мразещи. В резултат, всеотдайно посветени на соченето с пръсти и взаимните хули, ще пропуснем за пореден път да отделим, макар и миг внимание на произвеждане на наша си собствена българска представа и прочит на национално значимите моменти. И тук въпросът не опира до това дали 3-ти март е по-важен от 6-ти или 22-ри септември.
Празниците, особено националните, са маркерите на едно общество, които демонстрират неговата същност, ценности, идеали и себеусещане. Те са колкото исторически ориентири, толкова и интегрални части от наратива за бита и душевността на даден народ, предаващи моралната оценка за случилото се и задаващи тона на предстоящото в неговото обществено-политически и икономическо житие. Отсъствието на такива устойчиви общовалидни и общоприети жалони сред нас, българите, доведе нова доза абсурдни и гротескни интерпретации като на дневен ред изскочиха българи, милеещи не за свободата, а за робството. Защото може би е по-лесно да живееш под чуждо управление, което да обвиняваш за всичко, отколкото да носиш отговорността за собствените си постъпки в индивидуално и обществено качество.
Липсата на морални ориентири и неопровержими ценности
около които като българи да конструираме светогледа си е основна причина за кататонията в обществено политическия ни живот. Демонстрирането на почти нулев интерес към политиката и политическото устройство на модерна демократична България след първоначалния реформаторски устрем плавно и успешно се трансформира в политически ступор. Той с редки изключения - януари/февруари 1997, лятото на 2014, както и евентуално с големи въпросителни през лятото на 2001 и това на 2009, бе заместен от икономическа хиперкинеза. По обективни и субективни причини атомизираната и хомогенизирана маса на посттоталитарна България предпочете да се впусне в преследване на икономическите и финансови облаги на пазарната икономика, вместо да се съсреодоточи в съграждането на домашната си полития по нов демократичен начин. Да се спаси самостоятелно където и да е в лелеяния Запад, далеч от петте десетилетия уравниловка и насилствен колективизъм, вместо да преуреди собствената си панелка в уютна модерна кооперация функционираща на принципа на споделената отговорност и нов Обществен договор. Иначе казано, законотворчеството почиващо на широко обществено доверие и активно гражданско участие, споделени цели и начините за тяхното постигане бе оставено на втори план за сметка на гаражни далавери.
Заслугата за тази
самоизолация на българите от политиката
по същество принадлежи безусловно на комунистическия режим, който наред с другите си чудовищни престъпления нанесе убийствен удар и по свободомислието и идентичността на българските граждани. Прекъсването на естествения процес - индивидуално преживяване и осмисляне, последвано от търсене на съпреживяване и споделяне със себеподобни по разбирания и цели индивиди, който резултира в общество с терор над мисълта, духа и тялото, дезинтегрира и без това крехкото българско гражданско общество. Подмяната на паметта, чрез фалшификация на историята и деконструкция на традициите и бита на българите, успешно произведе за няколко петилетки хора, които обичат да мразят. Колкото другите, дваж повече себеподобните си. Хора, които неуморно търсят какво ги разделя, вместо да обсъдят като разумни индивиди какво общо има между тях. Хора, които бягат от отговорност, но търсят успеха без оглед на цената, особено ако друг я плаща.
В резултат на тези процеси на отчуждение бе изграден рефлекс спрямо висшата ценност – свободата - тази да избираме какви сме или не сме, кой и как ни управлява, кой ни е приятел и кой враг, как живеем, съгласно който тя вече не ни принадлежи. Вместо това сме приели да я превърнем във вечната зависима променлива, функция, следствие от и на нещо. Сред българите витае усещането за тежка прокоба над племето ни, според което свободата ни не е наше право или заслуга, ние не я заслужаваме и сме недостойни да си я спечелим и защитаваме сами. Постигането й е толкова трудно, че само ако някой свръхнадарен и свише помазан лидер или милостива Велика сила ни помогне и/или ни дари с това висше благо ще можем, евентуално, да му се радваме. Затова твърдя, а и ще повтарям с повод или без, че
свободата е състояние на ума, душата и духа.
Собствената ни свобода е лично наша работа и избор
Страхът и неразбирането на отговорностите на свободата води до нейното презиране и бягство към уюта на тиранията и конформизма.
На този фон на ширещо се убеждение, че е по-важно кого познаваш, отколкото дали знаеш какво пише в Конституцията или съответния специализиран закон, съвсем естествено изглежда настоящото ни състояние в което почти всички граждани вярват, че всичко може да бъде откраднато и/или купено, а твърдящите обратното са считани за луди. Шопската мантра, че "законя е вратня у поле и само глупавият минава през нея", нагледно илюстрира отношението на българите към съвместния им живот. Войната на всеки срещу всеки, както описва естественото състояние в средновековното английско общество Хобс, напоследък добива позабравените форми и краски на безпричинното насилие и ненаказана агресия от ранните години на мутренските подвизи през 90-те. Защото незачитането на частното и честното е превърнато в норма от политици които призовават за исторически компромиси в името на общото благо, вместо да създават политики, които да подпомагат индивидуалното развитие и лично и семейно благополучие.
Липсата на капацитет сред политическите фактори отдавна не е изненада за никой. Тя е в пълен синхрон обаче с нещо, за което избягваме да говорим публично, защото ще се демитологизираме сами като народ и етнос. Става дума за липсата на общност и споделени ценности с произтичащите от това белези, характеристики и процеси. Политиците ни са просто една представителна извадка в доста синтезиран вид, която по силата на електоралната ни система представлява интереса на българските граждани съгласно ценностния код, гръбнака от традиции, обичаи и нрави. Не са квинтесенция на най-лошото, нито олицетворяват най-доброто от душевността и бита на българина. И тъкмо като че ли затова толкова много ги хулим, защото хич, ама хич, не ни се нрави образа който виждаме от сутрин до вечер в телевизионното огледало.