За Сталин без илюзии и оправдание
Днес се навършват 63 години от смъртта на съветския диктатор Йосиф Сталин - в момент, когато в Русия заради управлението и пропагандата на режима на Владимир Путин социолозите говорят, че отношението към най-кървавия владетел на Русия се превръща от въпрос на миналото във въпрос за бъдещето.
Проучване на социологическия институт "Левада център" от края на февруари показа, че за 40% от анкетираните времената на Сталин са донесли повече добро, отколкото лошо, на страната. Спрямо октомври 2012 г. тази група се е увеличила с 23 пункта, основно заради намаляването на колебаещите се в оценката си (спад от 25% на 16%). Добавеното идва предимно от млади руснаци, които никога не са живели в сталинизма, а образът на онази епоха се създава от мощната пропагандна машина на Кремъл.
Във връзка с годишнината "Дневник" избра да публикува текст от блога на руския филолог и литературовед Мариета Чудакова, написан по повод друго събитие – т.нар. Таен доклад на Никита Хрушчов на ХХ конгрес на компартията от 1956 г. Преди броени дни – на 25 февруари, се навършиха 60 години от това събитие, което е шок за болшевишката партия и марионетните режими и партии в Източна Европа. Но до перестройката на Михаил Горбачов не е давана публичност на пълния текст и оценките за терора на Сталин се говори с най-общи термини и като някакъв вид допуснати и оправдани от времето грешки, а не като за същност на съветската власт, създадена още от Ленин.
"...Беше ясно, че е въплъщение на злото. Всичко беше абсолютно ясно – нито аз, нито познатите ми се съмнявахме. А ако все пак у моето поколение е имало някаква сянка на съмнение, то тя беше само до 1956 г. Тогава всичко стана окончателно ясно. През 1956 г. бях на 16 години. И оттогава не са ми останали никакви илюзии. (Йосиф Бродски. Интервю за Адам Михник, 1995 г.)
През 1956г. Бяха на 19 години. За разлика от великия поет дотогава нищо не ми беше ясно.
Вкъщи имах трима комунисти – баща ми и двамата ми по-големи братя (единият беше станал член на партията на фронта, точно преди да влезе в сражение).
Винаги съм казвала – по-честни хора не съм срещала в живота си и вече едва ли ще срещна. За мен след тях беше открит прав път към влизане в партията.
И всичко "стана ясно" за един единствен ден. Из филологическия факултет на Московския държавен университет се носеха смътни слухове за някакъв нечуван доклад на Никита Хрушчов, прочетен на 25 февруари. И ето, че обявиха, че ще го прочетат пред партийно-комсомолския актив на факултета, а на практика – пред всички, защото за влизане в аудиторията искаха само студентска книжка.
… Има аксиоми, които няма смисъл да се подлагат на съмнене, макар и да са за неща, които не се отнасят към точните науки.
В 30-те години след войната имаше две фундаментални събития – смъртта на Сталин и докладът на Хрушчов.
През втората половина на ХХ век в Съветския съюз имаше трима държавници, проявили смелост, направили лична стъпка – Хрушчов, Горбачов и Елцин. Преди няколко години публикувах статията "Ненавистта към личните стъпки". У нас са свикнали да не вярват в личната воля, стояща зад някакво действие, и всичко се обяснява с едни или други обстоятелства. Зад това стои достатъчно подла причина – личната неспособност да предприемеш нещо.
На високата трибуна, от която ни четяха лекции, излезе секретарят на партийното бюро и каза: "Сега ще бъде огласен документ на ЦК на КПСС. Не подлежи на обсъждане!"
И в цялата зала се разнесе недоволният ропот на студентите (У-у-у!...). Години по-късно разбрах, че това бе придобивка от трите години след смъртта на Сталин – докато той беше жив и дума не можеше да става за подобна проява на недоволство.
… В доклада си Хрушчов прочита извадки от писмо до Сталин на неизвестен ни, но добре познат на делегатите на конгреса член на Политбюро, член на партията от 1905 г.: изтезавалият го следовател е знаел, че "след счупванията на гръбначните ми прешлени те зараснаха лошо и ми причиняваха непоносима болка", заставяйки ме "да оклеветя себе си и друг ихора".
(Впоследствие станаха известни допълнителни подробности за изтезанията. "В кабинета на Берия по негово нареждане и пред очите му Родос и Есаулов са пребивали Ейхи с гумени палки. Той падал, те го вдигали и отново го биели. От побоите изтекло едното око на Ейхе и той въпреки това отказвал да признае, че е шпионин. Разбирайки, че усилията са безполезни, Берия наредил да го откарат и разстрелят. Заповедта изпълнил специално пристигналият заради Ейхе Блохин, който след няколко години става главният екзекутор на поляците в Катин." (Из книгата "Къде си?" на Лидия Головкова)
Хрушчов пояснявал на делегатите: разследвани са делата на "шпионите" и "вредителите" и се е оказало, е хората са били разстрелвани след признания, изтръгнати "чрез жестоки, нечовешки изтезания" (след конгреса се носеха слухове, че четящият трябвало на няколко пъти да прекъсва четенето на доклада, защото стари болшевики припадали в залата). Докладът не оставяше никакви съмнения – години наред със знанието и по нарежданията на Сталин в страната е вършено нещо, което се описва с една дума – злодейство. В това бе и едва ли не най-важната заслуга на Хрушчов.
Три и половина часа четене преобърнаха живота ми. Студентката от II курс на Философския факултет влезе в аудитория "Комунистическая" един човек, а излезе друг. Прекрасно си спомням мислите, които изгаряха мозъка ми тогава, когато зашеметена излязох на прекрасното университетско стълбище: "Не, никога няма да тръгна след идея, която струва живота на милиони хора..."
И вече по никакъв начин не можех след чутото да вярвам в "правилността на политиката на партията", за която настояваха Хрушчов и партията му в годините след това.
Най-добре го е казал Уинстън Чърчил: "Хрушчов опита да прескочи пропастта с два скока".
Значението на доклада бе огромно – той даде тласък на мисленето. Хвърлих се да чета Ленин – том след том.
И от неговите произведения и писма видях директния учител на Сталин – човекът, който без да се терзае, без да се съобразява с каквото и да е, следва принципа, че целта оправдава средствата.
Глупостите за "възстановяване на ленинските норми на законност" се изпариха пред очите ми. Когато в годините на перестройката мнозина твърдяха, че чак тогава били разбрали всичко, а знаех, че те лъжат или себе си, или другите. След доклада на Хрушчов да разбереш същността на Октомврийската революция и на Ленин беше въпрос единствено на техника.
Забележителният изкуствовед Михаил Герман си спомня в мемоарите си "Сложно минало. Passé composé" впечатленията си от четенето на доклада в Ленинград, където е бил студент:
"Не помня такава тишина през целия си живот. Според мен хората най-много се бояха да се огледат, да се изкажат, да изразят каквото и да е отношение. За тези неща никога не се говореше пред другите, а в аудиторията седяха и преподаватели, и студенти.
Нещо като публичен и опасен грях се вършеше пред очите ни и никой не смееше да погледне другия в очите. Не ми се вярва всичко това вече да не е било известно. По-скоро поразяваше фактът, че за него се говори не шепнешком, а пред множество събрани хора.
Нещо като ефекта от първите порно филми. Всички са гледали и знаят, но да гледаш публично!
И най-главното – страх (това осъзнах по-късно), страх, че всичко това няма да остане безнаказано, че вече всички са обречени от обща отговорност, всички са в опасност, всички могат да донесат на спеслужбите за другите. Разотидохме се в пълно мълчание.
Тогава за пръв път видях преподавателя ни по латински Марк Науомович развълнуван и без маска. "Доживях", каза тай.
Може би тогава за пръв път разбрах колко страшно и сериозно е това, за което знаех, но го възприемах като някаква абстракция.
Видях какво е ненавистта към Сталин, към всичко, в което живеехме, стараейки се да не мислим, да не виждаме, да забравим."
Мариета Чудакова е доктор на на филологическите науки, професор в Литературния институт в Москва, член на Комисията по въпросите на амнистирането към руския президент в периода 1994-2001 г, автор на книги за Зошченко, Булгаков, Олеша, участник в сборник с историко-литературни текстове "Литературата на съветското минало".