Отстъплението на "Атака"
Атентатите в Брюксел от 22 март на летище "Завентем" и метростанцията "Маалбек" погребаха последната надежда за спасяване на мултикултурния идеал. Навсякъде в Европа вятърът е попътен за представителите на популистката радикална десница. Нашата страна не е изключение.
Изследване на "Алфа рисърч", проведено в периода 10-18 ноември 2015 г., непосредствено след терористичните актове в Париж, показва, че според
28% от анкетираните, за България съществува по-голяма заплаха от останалите страни в ЕС
За момент изглеждаше, че "ловът на мигранти" от Сирия, Афганистан, Ирак и други "провалени държави" на южната ни граница ще се превърне в нов (потенциално национален) спорт. Според неговия основоположник, търговецът на резервни части Динко Вълев от Ямбол, мигрантите са "лоши, отвратителни" и "дошли, за да ни избият като кучета". Първоначално премиерът похвали "инициативността" на организаторите на хайките. Валери Симеонов, лидерът на НФСБ, обаче определи участващите в хайките за бежанци като "мутри" и квартални "бандити", посочвайки, че действията им нямат нищо общо с патриотизма. След протестите на правозащитници, че при "гражданските арести" всъщност са извършени престъпления, властите осъдиха опитите да бъдат "изземвани функции на държавните органи" (по думите на главния прокурор Сотир Цацаров).
В неделя новата етническа партия ДОСТ единодушно избра Лютви Местан, отлъчения "лидер" на ДПС, за свой председател. На събранието на ДОСТ не липсваха неоосманистки тези и лозунги (въпреки последвалите "опровержения" на Местан), произнесени на турски език в присъствието на турския посланик Сюлейман Гьокче и представители на управляващата южната ни съседка "Партия на справедливостта и развитието". Тази подчертана показност (в сравнение с ДПС, което винаги се е опитвало да действа без да се натрапва, маскирайки своя характер) дава основание да твърдим, че създадената етническа партия е качествено ново явление в българската политика.
Дали
българските националисти и етническите предприемачи, които от години капитализират върху страховете
(реални или въобразени) от "другостта", ще успеят да се възползват от "благоприятната" ситуация?
Напоследък лидерът на "Атака" Волен Сидеров прекарва повече време в съда, отколкото в парламента. Той и Десислав Чуколов бяха осъдени за нападението над магазин на ул. "Раковски" в София през 2015 г. на пробация със срок от 2 години. Сидеров се призна за виновен в хулиганство и нанасяне на лека телесна повреда и за "случката" пред Народното събрание през 2013 г., когато имаше пререкание с репортер от СКАТ и блъсна униформен полицай. Заради тези си действия водачът на "Атака" се споразумя да чисти паметници в продължение на 100 часа.
Скандалите са запазена марка на популистката радикална десница и обикновено се използват от нейните представители за привличането и задържането на обществения интерес. Те не са изненада. Йорг Хайдер, лидерът на Австрийската партия на свободата, който загина в катастрофа при странни обстоятелства през 2008 г., беше обвиняван, също като Жан-Мари льо Пен, създал френския Национален фронт (НФ) през 1972 г., в антисемитизъм и симпатии към нацизма. Хайдер беше личен приятел на Садам Хюсеин и Муамар Кадафи, и, вероятно, се ползваше от финансовата им подкрепа. Твърди се, че както Националния фронт, оглавяван сега от една от трите дъщери на льо Пен, така и "Атака", която подкрепя политиката на Кремъл спрямо Украйна, разчитат на парични потоци от Путинова Русия.
Идва момент, в който скандалите идват вповече дори за лидерите на популистката радикална десница
Сметката трябва да бъде платена. През 2015 г. Жан-Мари льо Пен, който се скара с дъщеря си Марин, беше изключен от НФ, заради това, че определи газовите камери по време на Холокоста "просто като исторически детайл" и направи изказвания в подкрепа на колаборационисткия режим на Виши във Франция. Особените "изяви" на Волен Сидеров са от години. Но действия като "щурмът" на НАТФИЗ през октомври 2015 г., които бяха широко отразени в медиите, спомогнаха за "овсекидняването" и избледняването на неговата "харизма" (ако използвам концепцията на Макс Вебер), трансформирайки го в "обикновен" хулиган. Впрочем, любопитно е, че интересът на съда и прокуратурата към Сидеров осезаемо се засили през последната година, през която "Атака" е в опозиция на управляващата партия ГЕРБ, която си партнира с Патриотичния фронт.
Гласове за кандидати на "Атака"
Източник: използвани са данни от ЦИК, www.cik.bg
Далеч по-важна от "неприятностите", които водачът на "Атака" има със съдебната система е кризата в електоралната подкрепа за партията. Както показва фигурата по-горе, налице е устойчива тенденция към редуцирането на последната, особено в сравнение с относителния възход на Патриотичния фронт. Скандали, като тези на които бяхме свидетели през последните месеци, няма да върнат избирателите на "Атака". Анализът на факторите допринесли за това, както изглежда, отстъпление на партията хвърля светлина не само върху нейното бъдеще, но помага да предвидим и съдбата на други подобни формации.
Първата причина за залеза на "Атака" се състои в това, че тя престана да бъде антисистемна партия
Привлекателността на формацията, която няколко месеца след своето създаване – 15 април 2005 г. получи 8% от гласовете на парламентарните избори, проведени на 25 юни 2005 г., се градеше основно върху нейния радикален месианизъм. Последният беше и продължава да бъде проповядван чрез популистка "антипартийна" реторика, изискваща промяна на статуквото и "свещен обет" за отстраняване на "корумпирания политически елит". Устремът на "Атака" се дължеше и на две характеристики, които, към 2005 г., отличаваха формацията от други политически сили, правещи опити да привлекат протестния и националистически вот (например БББ на Жорж Ганчев).
От една страна, формацията наруши неписаното ‘табу’ на Прехода, започвайки ‘офанзива’ срещу установения в страната етнически мир чрез послания срещу малцинствените общности. Разбира се, остри критики към етническата партия ДПС и призиви за нейната забрана винаги е имало в организации и кръгове вътре в и около БСП (например, Общонародният комитет за защита на националните интереси – ОКЗНИ, Отечествената партия на труда, "Ера 3", Политическият клуб "Тракия", Съюзът на тракийските българи и др.), както и около СДС (например, Български демократичен форум – БДФ). В някои от тях са корените на формации като "Атака".
От друга страна, партията ‘гневно’ се противопостави на геополитическата ориентация на България към ЕС и НАТО, заставайки открито на проруски позиции. По този начин "Атака" беше пионер в експлоатацията на новия за българската политика тогава, но изявен в много европейски страни, политически разлом (кливидж) – европеизъм/ (евроскептичен) национализъм. Абсолютният пик в подкрепата за "Атака" на мажоритарен вот (по-точно казано, за нейния лидер – Волен Сидеров) беше, както се вижда от фигурата по-горе, на втория тур на президентските избори през 2006 г. – приблизително 24% от гласувалите.
Най-високият резултат за партията на парламентарни избори беше през 2009 г., когато тя увеличи избирателите си спрямо 2005 г. с почти 99 000 гласа. След тези успехи от критик на статуквото "Атака" се превърна de facto в част от него, давайки абсолютната си подкрепа за кабинета "Борисов 1". Тя доведе до вътрешни колизии в партията, оглавявана от Сидеров. Израз на негативния за националистическата формация обрат са президентските избори през 2011 г., когато лидерът й получи нисък резултат, граничещ с провал.
Оттегляйки подкрепата си за правителството на ГЕРБ, "Атака" направи опит да се върне към старата си роля, взимайки дейно участие в "антимонополните протести" в началото на 2013 г., които доведоха до оставката на кабинета. "Златният пръст" на Сидеров, който гарантираше комфорта на последвалото непопулярно правителство на Пламен Орешарски, в което участваше и "антиподът" (на националистите) ДПС, обаче задълбочи още повече ерозията на "Атака".
Второ, сериозен конкурент на "Атака", както и на популистката радикалната десница изобщо са партиите на умерения консерватизъм, преди всичко ГЕРБ и ДСБ, които присвояват някои от нейните послания и, привеждайки ги в по-лесно "смилаем" вид (т.е. съвместим с принципите на демократичната политическа система), успяват да отслабят взривоопасния им потенциал. Националистическото и популистко говорене е модата на деня. Нишата, в която на времето "Атака" "продаваше" необезпокоявано, е пренаселена. Част от конкурентите, като Валери Симеонов, лидерът на създадената през 2011 г. НФСБ, и Слави Бинев (който се присъедини към НФСБ през 2014 г., след като напусна ГОРД) са политици, чиято политическа биография "минава" през "Атака". Както е известно, Симеонов, избран през 2007 г. за председател на общинския съвет в Бургас от "Атака", беше близък приятел на Сидеров до раздора им през 2009 г., негов съученик от ямболската математическа гимназия и кум. Почти всички партии в 43-тото Народно събрание, не само радикалната десница, залагат на националистическата реторика.
Заради неговите остри изказвания в този дух, кандидатът на БСП за кмет на София – проф. Михаил Мирчев, получи иронична покана от Ангел Джамбазки да се присъедини към ВМРО. Не на последно място, д-р Ахмед Доган, "почетният председател" на ДПС, чиито лидерски умения бяха отличени с награда от "библиотекарския университет" (УНИБИТ), носеща името на Стефан Стамболов, също определя себе си като български патриот. Забраната, която Доган получи да влиза в Турция, бе "проникновено изтълкувана" от медиите на Делян Пеевски ПИК и БЛИЦ като доказателство за пробългарския характер на движението.
Какви са изводите за българската популистка радикална десница?
Първо, въпреки значителното дискредитиране на Сидеров през последните месеци, не всичко е загубено за "Атака". От стратегическа гледна точка партията е позиционирана оптимално. За разлика от Патриотичния фронт, който рискува да бъде задушен като Реформаторския блок и РЗС от прегръдката с ГЕРБ, "Атака" прави нов опит да се завърне към своите извори. След "кръвосмешението" с политическата върхушка, партията обаче трудно ще убеди своите потенциални избиратели, че заслужава доверие. Експлоатирането на руската "златна жилка" не може да реши всички проблеми.
Второ, ако политици като Красимир Каракачанов, Валери Симеонов и Ангел Джамбазки не успеят да покажат достатъчно ясно на избирателите си, че следват свой, независещ от ГЕРБ дневен ред, Патриотичният фронт ще се превърне в застрашен политически вид, също като "Атака". По данни на "Галъп" в момента, подкрепата за Патриотичния фронт (като цяло) е малко по-висока от тази за "Атака" – 3.6% срещу 3.3%. Всеки грешен ход на някой от конкурентите ще има висока електорална цена и може да го изхвърли "извън ринга".
Трето, в определени случаи представителите на радикалната десница всъщност са партньори, а не опоненти. Например в Общинския съвет в София, ВМРО-БНД и "Атака" действат заедно в групата "Патриоти за София". Конкуренцията между партиите на умерения консерватизъм и националистическите формации също не означава че, когато имат взаимна изгода, те не могат да работят заедно. Сътрудничеството между ВМРО и ГЕРБ не е ново явление.
Джамбазки, евродепутат и заместник-председател на ВМРО от 2009 г., през 2007 г. беше избран за общински съветник в София от листата на ГЕРБ след сключено споразумение между партията на Бойко Борисов и ВМРО. Съвместните действия засилват тежестта на тези формации в политическия процес.
Четвърто, по принцип, радикалните нагласи, жаждата за популистки послания не са изключение или политическа патология. Те, както показват изследванията на холандския политолог Кас Муде, са много по-разпространени сред избирателите, отколкото се смяташе. Страховете от мигрантски вълни, терористичните заплахи и дълбоката криза на етническия "модел" ще продължат да дават достатъчно "хляб" на етническите предприемачи за години напред.