Виртуалният свят и животът като сън
В детството сънищата са паралелен свят. Като виртуалния свят. Аз можех да се преселвам там и да се връщам за миг по желание. Можех да сънувам отново и отново същия сън. Или да продължавам съня си от мястото, където съм спрял да го сънувам предишната нощ.
Но понякога се губех в тъмните коридори на съня. Опитвах се да се събудя, да избягам от лошата сянка, която ме гонеше. Коридорите ставаха безизходни, все по-объркани и тесни. Задушавах се, а не можех да се събудя.
Но си имах техника за събуждане: Отварях врата към следобедна стая с балкон високо над града. (Всъщност това беше нашият хол.) Затичвах се и скачах от балкона – точно преди сянката да ме е хванала за гърлото. Знаех, че ужасът от падането ще ме събуди.
Ами ако не е сън?
Дали така се е чувствал пилотът Андреас Любиц, когато разби самолета на Джърманунигс със 150 пътници на борда в Алпите?
* * *
Наскоро гледах филма "Теорема нула" на Тери Гилиам - една депресиращо реалистична дистопия за виртуалния свят, който превръща самите нас в празни електронни единици. Трудно ми беше да се концентрирам върху големия екран, защото навсякъде в салона светкаха телефонни екрани. Това като че ли беше част от филма "Теорема нула". Все повече са хората, които и в киносалона не могат да се отделят от личния си виртуален свят.
Имам студенти, които въпреки всички забрани, не могат да издържат по-дълго от 5-10 минути да бъдат в час без да погледнат "умния" си телефон. Адикцията към виртуалното пространство е по-опасна от адикцията към алкохола, или хазарта, или "меките" дроги. Тази нова адикция се създава още в детска възраст.
Ние цял живот сме заети с това да бягаме от действителността, от проблемите на ежедневието в измислени светове — кино, мач, театър, книга. Но когато живеем през по-голямата част от времето си във виртуалния свят, живеем ли изобщо? Или доказваме теоремата, според която цялата вселена е равна на нула — просто не съществува?
* * *
Над 50% от хората в света вече се чувстват като граждани на света. Това добро ли е или е лошо? Като човек, отраснал в едно затворено общество, отвъд Желязната завеса, в една държава, в която границата беше по-непреодолима от средновековна крепостна стена, а работата на граничарите беше да стрелят по "бежанци" от, не към, държавата ни, смятам че глобализацията на света, падането на границите и стените, отпадането на затворените общества е нещо определено добро. Толкова години мечтаехме това да се случи!
Но днес ние все повече и повече живеем в един номадски свят. Един свят, в който хората се реят свободно без корени. Живеят в една държава, а работят в друга, или за друга - по интернет. Живеят сами в големи мулти-културни и мулти-етнически многомилионни градове. Свободата на движение, свободата да бъдеш независим индивид, така мечтаната свобода, е и самота.
Това е всъщност генезисът на фундаментализма днес. Изплашени от самотата в глобалния свят, от самотата на индивида без корени в модерния мегаполис, някои по-слаби хора предпочитат да се вкопчат страстно и фанатично в своите ( доскоро смятани за мъртви) корени. Крайният национализъм и религиозния фундаментализъм са истерични реакции срещу глобализацията: реакции срещу самотата, срещу свободното реене без корени на независимия индивид в съвремения свят.
* * *
Париж през 1920-те е бил културната столица на света. И градът на "изгубеното поколение". Първата световна война довежда десетки хиляди млади американци в Европа. ( По онова време пътуването през океана е било много трудно, ставало е с презокеански кораби и хората не са можели да си позволят да отиват "оттатък" просто ей тъй, за да разгледат оттатъшния свят.) С Първата световна война започва всъщност 20-ти век, векът на глобализацията. В Париж по онова време пристигат интелектуалци от цял свят — от Русия и Япония, от САЩ и Латинска Америка. В Монпарнас живеят Аполинер и Кокто, Дюшан, Пикасо, Шагал, Модилиани, Диего Ривера, Цуцухару Фуджита, Паскин и Жорж Папазов, Дали, Стравински и Прокофиев, Джеймс Джойс, Езра Паунд, Хемингуей. Гъртруд Стайн нарича младите имигранти в Париж участвали във войната ( по специално американските писатели там), които са и сред създателите на модернизма на 1920-те, "изгубено поколение".
Днешното ново номадско, откъснато от корените си "изгубено поколение", живее в Интернет. Там се срещат имигрантите от реалния във виртуалния свят.
* * *
Бежанската криза в Европа се сравнява с Великото преселение на народите. В тази прииждаща река от имигранти се вливат два притока. Единият приток са бежанците от войните в Сирия и Ирак, от провалени държави, от места в света, като Сомалия, където на практика няма държава и, като в джунглата, като в природния свят, се води постоянна война на всеки срещу всеки —места невъзможни за живеене, като света на Томас Хобс. Другият приток е икономическата имиграция.
Придвижването в съвременния свят става все по-лесно, все по евтино и бързо. Вече могат да си го позволят и най-бедните. (Преди половин век на бедните земеделци в Африка или Азия не им е дори хрумвало да напуснат земята си и да заминат за Европа или Америка.) Затова, докато не се разрещи проблемът с растящата пропаст между бедни и богати държави в световен мащаб, това ново Преселение на народите от бедни към богати държави няма да спре. То става все по-лесно и по-лесно.
* * *
Да, живеем в един нов номадски свят. Но основното преселение на народите не е дори от бедни към богати страни, а от реалния към виртуалния свят. Все повече време прекарваме във виртуалния свят. И най-вече там се преселват най-младите, интернетните поколения.
Виртуалният свят наистина превърна Земята в едно глобално село. Ние научаваме какво е станало от другата страна на глобуса за секунди — понякога преди местните хора там, които още спят, да са научили. Освен това, сякаш светът е телепортирал цялата си памет във виртуалното пространство. То стана един безкраен световен океан от информация.
Но ако нямаме ясна цел и ако нямаме компас и надеждна лодка, за да я достигнем, ние най-вероятно ще се удавим в този световен океан от информация. Информацията не е знание. И още по-малко е мъдрост. Ако не можем да синтезираме информацията, до която имаме достъп, да я обобщим, да направим изводи от нея, тя е напълно безполезна.
А мъдростта изисква преди всичко силна интуиция, не само аналитична мисъл и способност да се правят логически обобщения и изводи на базата на достъпната информация. Мъдрецът няма нужда от много информация. Мъдрецът, както казва Лао Дзъ, може да познае целия свят без да напуска родното си село.
С други думи, неограниченият достъп до информация сам по себе си не ни прави по-умни или мъдри. Само ни прави по-мързеливи.
* * *
Но има и една друга по-неприятна и опасна последица от преселението на хората във виртуалния свят. По начало технологичната менталност крие големи опасности. Ние ставаме по-бездушни в отношенията помежду си. Стъклената стена между нас и другите става все по-непреодолима.
Един средновековен кръстоносец е убивал враговете си с копие или меч. Това е доста трудоемко занимание и във всеки момент си в пряк, телесен и кървав контакт с жертвата си. Днес един пилот на бомбардировач, или един пилот-самоубиец ( по религиозно-психопатични или лично-психопатични причини) може с едно натискане на бутон да убие стотици, хиляди, дори стотици хиляди хора без да има всякакъв пряк досег със своите жертви. Живите хора, с които общуваме, са от другата страна на екрана. Те стават нереални — снимки и филми, текстове, профили в социалните мрежи. Светът се дематериализира и дехуманизира.
Трябва да мислим как да се справим с тези опасни проблеми на глобализациятта и "виртуализацията" на нашия свят. Защото връщане назад няма.
Дори ако се върнем към Средновековието, то ще бъде едно ново, свръх-технологично, виртуално средновековие, приличащо повече на войните и завоеванията в електронна игра. Докато не умрем — както се изключва компютър. И лошото е, че скоро може да стане възможно за един отделен самоубиец, заедно със себе си, да изключи целия свят от играта, не само своя личен свят. Да прати по дяволите и себе си и целия свят.
Трябва ни безопасна техника за събуждане.