Русофили срещу русофоби - нов сблъсък от стар анахронизъм
На 19.05.2016 г. в НБУ се състоя дискусия на тема "Русофили" срещу "русофоби" - какво стои зад съвременния сблъсък?". Тя предизвика интерес с оглед на темата, която навява както исторически спомени, така и съвременни проекции на тези подновени спорове от миналото, прерастващи в спорове за бъдещето на България.
Подновеният дебат между т.нар. русофили и т.нар. от тях русофоби има дълга история. Но защо този като че ли остарял и като че ли омръзнал на всички дебат от далечното следосвобожденско минало се възражда и налага днес в медиите и публичното пространство? Не е ли това анахронизъм? И ако да, защо този анахронизъм предизвиква и днес отново толкова ожесточени страсти?
Причините за това са много и от разнообразен характер. Нека споменем само някои от тях:
Още самото /само/определение на "русофили" и "русофоби" предизвиква съмнение. Кои са русофили и кои русофоби? Защо бивши русофили стават русофоби /като дядо Вазов е най-емблематичният пример между тях/, а бивши определяни като "русофоби" стават "русофили" /като Драган Цанков примерно/?
Ако обичат руската политика към България, чия политика ненавиждат "русофилите" – в миналото и днес? А ако "русофобите" са срещу официална Русия, каква алтернатива предлагат за България?
Към днешна дата отговорите на тези въпроси изкристализират безпощадно ясно – "русофилите" ненавиждат САЩ и Европа като военна, политическа и най-вече културно-цивилизационна заплаха за руския режим. "Русофобите" изглежда са определяни като такива, защото предпочитат културно-цивилизационната среда на Запада, а не на Русия.
Всъщност кое е това, което най-много харесват "русофилите" в Русия и кое е това, което най-силно ненавиждат "русофобите" в нея?
Дали става дума за руската култура, руския народ или политическия режим в Русия? Очевидно, че разделението е не по отношение на народа и културата, а на политическия режим, който едва ли може да бъде определен като демократичен – както от 1878 г. до 1917 г., така и от 1917 г. до днес /като изключим кратки периоди на демократизация по време на реформите на Столипин, няколко месеца след Февруарската революция от 1917 г., кратката "десталинизация" през 1956 г. и единствения по-демократичен период в Русия от 1991 до 1999 г. /
Дали и на кого изборът за/против Русия е емоционален или рационален, особено днес?
Струва ми се, че "русофилите" залагат на емоцията, а "русофобите" – на рационалния избор. Просто защото всички т.нар. русофоби са били русофили! А ако не става дума за емоции, а за рационален избор, очевидно "русофилите" оценяват положително намесата на Русия в българската история, докато "русофобите" я оценяват негативно. Но ако "русофилите" оценяват положително ролята на руската държава към България, дали те я оценяват положително и спрямо руския народ? И дали това не ги превръща в истински русофоби именно по отношение на вековно потиснатия от самовластието руски народ? Обратно – не са ли всъщност набедените от "русофилите" за "русофоби" истински русофили, защото те смятат, че и руският народ трябва да живее като останалите европейски народи – не в нищета, а в условия на свобода и демокрация?
Въпросът кой инициира възраждането на този анахроничен исторически сблъсък също не е без значение.
Не е ли това опит за внасяне на нов кливидж - дълбок политически разлом на противопоставяне - в българското общество?
Не е ли опит за подмяна на необходимия, същностния дебат за радикална проевропейска и цивилизационна промяна на България с теми от миналото, които да използват ирационалните обич и омраза, внедрени в примитивното масово съзнание? Не целят ли възобновилите този натрапен дебат именно дестабилизация на България и отклонение от евроатлантическия й път, който в края на краищата да я превърне най-сетне в нормална европейска страна?
Възобновяването на дебата има и други причини. Става дума най-вече за тоталната фалшификация на българската история през комунистическия период в угода на съветските, респективно руските стратегически интереси. След 1989 г. се направиха опити за преодоляване на тези фалшификации в научни публикации и медиите, но не и учебниците по "История". Там тази промяна среща и досега огромна съпротива най-вече от облагодетелстваните от тоталитарния режим преподаватели.
Опитите за възстановяване на историческата истина не срещна необходимата подкрепа и от извъннаучните среди, както това стана във всички посткомунистически страни, дори в най-изостаналите от тях като Румъния и Албания. Например в Румъния комунистическите престъпления се изучават в училище, а съветската окупация се определя като окупация , а не като "освобождение". А в Албания цял етаж от Националния исторически музей е посветен на комунистическите престъпления против албанския народ. Макар да са освободени също в резултат на руско-турските войни и да възстановяват независимостта си след нацистка окупация с помощта на Червената армия, никой сръбски или гръцки политик не си и помисля да заяви, че Гърция или Сърбия са освободени с руска, респ. съветска помощ.
В теориите за демократизация ясно е посочено, че влиянието на вътрешна и силна външна съпротива може да затормози този процес и дори да обърне обратно политическото развитие към авторитаризъм
България е най-заплашена в това отношение. След като Путин възстанови авторитарния режим в Русия и започна установяването на нов исторически тип тоталитаризъм, който представлява амалгама от болшевизъм, нацизъм и обикновен фашизъм, Русия започна и хибридна, най-вече пропагандна война против Западната цивилизация. Острието на тази война е насочена към най-важните страни за руската геополитика от два века насам – към Германия като център на Европейското политическо обединение и икономическа сила и към България като слабо звено, от което може да се вбие клин в Западната цивилизация от Югоизток.
За съжаление Русия на Путин влияе не пряко върху България, а с помощта на своите агенти на влияние – българи на руска служба, които предават родината си. Такива са не само индивидуални предатели, но цели партии и обществени организации. Против България работят и над 100 проруски/антидемократични сайта, няколко "национални" телевизии и почти цялата печатна преса.
Опитите за путинизация на България преминават през спекулациите с "носталгията" по периода на комунистическо господство и чрез масирани пропагандни атаки против демократичните партии и политически лидери. Основна мишена днес /включително и от страна на официални държавни институции!/ са президентът на страната, най-проевропейски настроените министри и проевропейските партии, които и в този парламент се оказаха малцинство.
Тези, които ни натрапват ново разделение по оста русофили-русофоби желаят не европейско бъдеще на България, а връщането ни в блатото на авторитаризма и ликвидирането ни в крайна сметка като самостоятелна държава. Оспорването на избора на свободата и демокрацията от организирани уж на "русофилска основа" сили цели връщането ни в кошарата на нищетата и диктатурата. Ще осъзнаем ли заплахата над общото ни европейско бъдеще?