Оръжието на Вежди Рашидов
"Дневник" публикува коментара на художничката Адриана Чернин, която от години живее в Австрия, по повод вчерашната пресконференция на министъра на културата Вежди Рашидов. Заглавието е на редакцията.
От дни следя внимателно конфликта, разразил се след заплашителното писмо на министър Рашидов до БНТ и журналиста Георги Ангелов, не вярвам на очите и ушите си, ядосвам се, не искам да се примиря, че това е българската действителност през 2016 година, скубя си косите, но днес чашата преля. Преля със следното изказване на министъра, цитирам вестник "Капитал": "Много е симпатично това, което казвате", започна отговора си Вежди Рашидов на въпрос на "Дневник" по време на извънредната пресконференция дали е вярно, че уволнението на Мария Василева е станало след натиск от министерството. След което добави, че не е вярно и се обърна към журналиста с думите "вие добре ли сте?".
"Смятате ли, че един министър се забавлява с всеки портиер",
попита още министърът на културата.
Това, че Рашидов отново не знае как да се обърне към журналист не е нещо ново. Но да сравни доктор Мария Василева с портиер е абсолютно непростимо. Не мога да приема, че Министърът на Културата на Република България (да, звучи високопарно, но той говори в качеството си на такъв, а не както отново се опитва да ни внуши като един "емоционален" художник, демек артист човек) може да си позволи да обижда по един толкова долнопробен начин един от най- заслужилите изкуствоведи и куратори, които България има в момента. Само формалната й биография, списък на изложбите, които е направила през последните 15 години обхваща десетки страници. Много от изложбите, курирани от нея са били повод за живи дискусии сред публиката, изиграли са важна роля в развитието на съвременното изкуство в България и са допринесли за израстването на вече две поколения успешни и на интернационалната сцена художници.
Това, че Рашидов в качеството си на министър
систематично игнорира всичко свързано със съвременното изкуство
в България не му дава и правото да плюе по най-каруцаски начин професионалистите и специалистите в тази, както и в която и да е друга област. Не само защото това не е красиво или културно по принцип, още по-малко от устата на член на правителството, а и защото именно тези професионалисти и специалисти като Мария Василева успяват въпреки неблагоприятните условия и среда, в които работят, да развиват и популяризират българското изкуство не само в страната, но и в чужбина.
Но тук не става въпрос само за съвременното, всеки знае, че настоящето не може да бъде истинско, ако няма минало. И това е причината тези хора да се борят против безобразното разрушаване на архитектурните ни паметници. Кое е тяхното оръжие в тази безнадеждна битка? Това са техните познания, тяхната експертиза и отговорността, която носят пред себе си и пред обществото като специалисти и граждани, но и още по-тежката отговорност пред идващите поколения, за които както е тръгнало няма да остане много освен
посредствени и грандомански строежи в градовете и бутафорни крепости
насред и без това унищожената природа.
Кое е оръжието на министър Рашидов, който явно е решил да води безпощадна война с тези специалисти и граждани? Власт. Власт в една държава, чиято система позволява всички форми на злоупотреба с тази власт.
Една държава, в която понятието злоупотреба с власт на практика не съществува. Рашидов доказа в рамките на само няколко дена, че владее най-разнообразни форми на злоупотребата с властта. И не само, че ги владее, но и не се свени публично и открито да борави с тях. Единият механизъм са уволненията, разбира се, не явни, а по втория начин. Другият механизъм е това, което шокира обществото, най-открити и откровени заплахи. По повод тези заплахи министърът отново се опита да си намери извинение, че бил емоционален. Първо, един министър никога не може да си позволи такова нещо, колкото и емоционален да е той. Второ,
заплахите му не са в пияно състояние в кулоарите на парламента,
а официално становище в писмена форма. Уволненията не са емоционалната реакция на едно обидено дете, а действаща стратегия. Но когато обществения натиск се засили, министърът променя тона, той щял да помоли директора Слава Иванова "да върне момчето на работа". "Момчето" е уволненият от Националната Галерия реставратор Владо Руменов. Или следното "Обърнах се към Ангелов, защото го обичам". Всеки, който е чел писмото на Рашидов до БНТ, вижда лицемерието, прозиращо зад тази фамилиарност. Плачливото поведение на министъра на пресконференцията е още един опит да замаже положението, което вече няколко пъти му се е удавало.
Но да се върнем на властта, оръжието на Рашидов. Министър на културата в никакъв случай не би трябвало да означава власт над културата и нейните представители. Министърът на културата има за задача да служи на тази култура, да предостави условия за работа на тези, които се чувстват отговорни за нейното опазване и развитие.
Само в последните няколко дена Министър Рашидов показа и доказа, че не само не е в състояние да изпълнява тези си задължения, но и че е способен да злоупотреби по най-груб и безпардонен начин с длъжността, която заема. Рашидов показа и доказа, че няма и капчица уважение към културата и оплю не само една изкуствоведка, но и всички граждани, специалисти или не, за които българската култура има значение.
Послепис: Написах този текст въпреки. Въпреки че мога да бъда обвинена в лични интереси. Мога да бъда обвинена, че съм засегната или разочарована, защото с Мария Василева подготвяхме моя изложба в Националната галерия, която при тези условия, естествено, няма да се състои. Мога да бъда обвинена, че съм нейна приятелка. Мога да бъда обвинена, че се намесвам в българската политика. Написах този текст не само за Мария Василева, а и за всички мои приятели и колеги, за всички граждани, които продължават неуморно да работят за българското изкуство и култура. Написах този текст за моя град София, чиято история се руши пред очите ни. Написах този текст, защото не искам повече да премълчавам болката, която изпитвам, разхождайки се из града и откривайки все по-нови и нови престъпления върху историческото ни минало, с което съм израснала. Написах този текст, защото осъзнах, че тази болка не е само лично моя, а е колективна болка с която всички ние живеем, независимо в коя страна е настоящият ни адрес.