Постпреходното статукво с административно властване на една-единствена партия (другите са отечественофронтовски казионни безенесета за създаване на контрадезинформационна представа за многопартийност) и с политическо господстване на една-единствена персона (покрай която дори доказани личности се превръщат в аморфни, безволеви и безгръбначни послушковци) си отгледа не само цяла кохорта разпореждащи се със своите администрации на всички нива вождчета и дученца, за които вече съм писал.

Постпреходното статукво се осъществява и "овеществява" с първото управление, което има по-дълъг хоризонт за действие и чрез него страната е преминала в режим на стабилност, в смисъл на не-промяна. Създава се усещането, че скоро промяна няма да има. Че тези ще са на власт и Този ще е Властникът още много време. Ето защо хора, групи, общности, цели прослойки лягат по посока на вятъра, успоредяват се с единствено правилната и права линия. Самопривеждат се доброволно във вид удобен за логаритмуване.

Постреходното статукво създава и храни с власт и привилегии от властта огромна държавна и общинска бюрокрация. След като отстрани критериите за професионализъм, знания и умения, интелект и реално високо образование (и роди феномена "калинка", който взема метастазни размери, вкл. чрез изкуствени и псевдоуниверситети), сега на управлението вече не е трудно да размножава тази бюрокрация, тези легиони от чиновници, които са твърде малко кадърни или просто некадърни, но с потребителското си отношение към властта и слугинажното отношение към властващите над тях, се превръщат в много агресивен и реакционен крепител на управлението, негова социално-административна база (защото с многобройността си, умножена по техните семейства, близки, роднини, познати, те стават сериозна и користолюбива маса).

Получили празен чек за действие в своите администрации срещу покорство и обслужване на тези над тях, споменатите

рушат съзнателно или несъзнателно поради свещената си простота дори малкото останали работещи механизми и процеси.

В същото време, както казах, постпреходното статукво си отгледа т.нар. интелигенция. Защото то, това статукво, сиреч управляващите при него, имат много повече ресурси (и чрез еврофондове, и чрез държавни поръчки, и чрез монопола на властта си, и чрез рекетиране на бизнесмени, и чрез корупция, и чрез контрабанда) за разпределяне, за хранилки, за стимулиране на правилно мислещите, с извинение, творци.

Срещу това нахранване, тези, т.нар. творци, имат няколко важни задачи. Едната от тях е да продължават опростачването на населението, да му натрапват измамни образци на творчество,

да го държат в насипно умствено състояние, да му внушават, че това, което те правят – това е изкуството. Псевдошоута, псевдотеатрални постановки, псевдосериали, псевдокултура с огромни мащаби.

По този начин населението се пристрастява към това, което те правят, вмества се в калъпите на това, което те правят, а тези калъпи не могат да родят активни граждани, те раждат публика, зрители, екзалтация, ажиотаж, тълпа, фенове, чиито политически проекции, чиито политически образци са именно образите на управляващите и най-вече – Образът на Управляващия. Така се отглежда пасивен електорат, който не подкрепя модерно мислещи личности, обърнати към бъдещето програми, перспективни стратегии, национални приоритети, а гласува в зависимост от това кой го кефи или напук на онези, които не го кефят.

Другата задача на т.нар. интелигенция, нахранила се около постпреходното статукво е да брани това статукво и идентифициралите се с него властници, когато тези властници имат нуждата от масирана пропаганда в своя защита...

Впрочем, голяма част от българската интелигенция и при късния соц бе петимна да попадне в обятията на властта и на Първото лице в нея – в обятията преносно, а понякога, предполагам, и буквално.

Факт е, че таланти, огромни таланти в поезията и прозата (и не само в тях) продадоха талантите си срещу безумни плонжове пред Първото лице и зад Априлската линия на Партията...

Разликата с днешното време е мъничка – тези продали талантите си таланти в късния и закъсалия соц все пак успяха да сътворят и стойностни неща, а не ширпотреба. Може би защото през соца имаше Система, която се нуждаеше и от стойностни неща, за да докаже стойността си. Сега нямаме Система, каквато имаше тогава, и която заради своите лицемерия и грандоманщини, популизми и мегаломании, да се опитва да даде път и на някои значими произведения и значещи творци, които не са в разрез с насажданите от нея норми и "ценности".

Сега Система нямаме; сега имаме Постпреходно статукво. То не може да роди нищо свястно, защото

Свястното се ражда с критично мислене, с принципно, а не по принцип всесъгласие, с воля за промяна, с порив към динамика, със страст за творене, с търсене на сложност, многопластовост, многопосочност и с много, много лично достойнство.

Социалното статукво е като блатото – в него рано или късно всички започват да квакат еднакво или поне достатъчно шумно, за да не се чува нищо различно от всеобщото квакане. А в това все по-шумно квакане, винаги ще има хитреци, които да модерират, моделират и модулират това квакане по начин, то да изглежда и да звучи сякаш различно, сякаш стилно, силно, нищо, че си е всъщност най-обикновено квакане.

Именно тези хитреци при Постпреходното стакуво, минават за интелигенция, която винаги, когато е необходимо, ще се притече на помощ на властващите при Постпреходното статукво.

И преди всичко и най-вече – на Властелина на Постпреходното статукво...