Непрекъснато ме разочароват и тревожат нещата, които властта говори и прави, премълчава и не прави. Затова въпреки опита си да се вълнувам само от процеси и тенденции, единствено от коренните причини, а не от конкретни събития и преки следствия от тези причини, често се хващам на въдицата и започвам да обсъждам поредната грешка, поредната глупост или дори поредната наглост. А те са само проявления на това, което отдавна набира ход и се превръща в другото име на поведението ни като държава.

Властта постоянно прекрачва границите, които една европейска страна не бива да прекрачва.

Но ето, сега, днес аз се сепнах от участието си в това надприказване, в което всички ние търсим още по-силни думи, с които да изразим конкретното си възмущение, а все по-често и отвращение от конкретните прегрешения на властта /текстът е от деня, в който властите предадоха потърсилия убежище в България Абдулах Бююк на Турция - бел.ред./.

И се замислих - а наистина, кога за последен път България се държа като европейска страна?

Вече не си спомням, изобщо не си спомням!

Даваме ли си сметка в каква посока стихията на импровизациите, произвола на липсата на принципи, парвенющината на демонстрацията на свещена простота занесоха нашата българска лодчица?

Каква наивност на властта, че по този начин, с аматьорство и тотална липса на самокритичност,

може да се управлява тази лодчица!

Всъщност така те я насочват със страшна скорост в евразийската скала на абсолютната липса на перспективи, на безразсъдния отказ дори от малкото хубави неща, които ни се случиха през последния малко повече от четвърт век. И това започва да ми мяза на престъпление, на престъпление срещу България и преди всичко - спрямо нейното младо поколение...