Ще започна с това, че приветствам тези промени и те са необходими в голямата им част. Отделен въпрос е дали са правно-технически най-съвършените, но пропуските в това отношение не са фатални, защото могат да бъдат поправени между първо и второ четене.

Семейният кодекс е закон с такъв характер, та всеки си мисли, че разбира по нещо от него. Всеки от нас може да има един случай пред очите си, в който дадено законодателно решение е "дълбоко несправедливо", или "не става въобще", или пък "знае" как било в чужбина забравяйки, че на този един несправедлив случай има може би десетки хиляди, в които това законодателно решение е работило добре. Да не забравяме също, че няма перфектен закон въобще, а само закон, който съответства на равнището на обществото.

Измененията в Семейния кодекс в голямата си част са разумни и напасват законодателството към развитието в обществото. В тях няма нищо особено радикално - не е засегнат например въпросът за еднополовите бракове или уреждане на съвместното съжителство. Няма никакви революционни изменения, а само такива на и досега действала уредба, която е показала леки или по-сериозни недостатъци, които следва да се поправят.

Първото видимо изменение е, че съдът решава въпросите относно упражняването на родителските права само ако някой от родителите е поискал това. Това е една либерална разпоредба, която предоставя изцяло на двамата развеждащи се съпрузи инициативата да поискат уреждането на родителските права.

На пръв поглед това е много добре, защото не се налага съдът да се натрапва, да изисква от тях да уредят задължително по някакъв каталог отношенията между тях и децата. Предоставя се и възможността, както и досега можеше, родителите по взаимно съгласие да уредят тези въпроси.

Тук обаче има един правно-технически риск и той е следният: има доста безотговорни родители. Това с оглед някои обществени слоеве и броят им въобще не е пренебрежимо като социална опасност. Имам предвид, че тези по-ниско образовани хора ще се разведат и няма да поискат родителските права да бъдат уредени. Тогава ще се окаже, че детето им е в някакво висящо положение. И двамата родители ще имат равни права над него, но може и двамата да си тръгнат всеки на своя страна и да оставят детето на баба и дядо. Тогава за това дете няма да има никаква уредба - кой всъщност е длъжен да се грижи за него, кой ще взема важни решения за него, нито каква точно трябва да е издръжката му и от двамата родители.

Този либерализъм може да се стовари за сметка на детето, което според мен не е доброто разрешение. Мисля, че досегашното положение е по-добро. Отделен е въпросът, че типичните безотговорни родители, за които говоря, обикновено изобщо не са сключвали брак. Това редуцира проблема, но не смятам, че е редно, законодателят да вдига бял байрак.

Другото голямо изменение по тази линия, което е много радостно и което определено приветствам, е това, че вече законът изрично допуска, съдът да определя мерки относно упражняването на родителските права от единия или от двамата родители съвместно. (чл. 59, ал. 3 от законопроекта). До този момент се приемаше, че родителските права се предоставят на единия родител, а другият има правото само на така наречените "лични отношения" – в класическия случай "всяка първа и трета събота на месеца". Това беше една ситуация, която е задоволявала и ще задоволява и в бъдеще една голяма част от разведените брачни двойки, обаче за друга малка, но все по-увеличаваща се, е напълно нетърпима.

Досега някои съдии бяха склонни при взаимно съгласие на родителите да допускат съвместно упражняване на родителските права, но идеята срещаше съпротива от много повече на брой по-консервативно настроени колеги, защото детето щяло "да се разкъса между двамат"а, нямало "да знае къде е домът му" и др. нелишени съвсем от известни основания аргументи. С това законодателно изменение законът подпомага именно съдиите, които са консервативно настроени и се страхуват да позволяват споделеното родителство, като обясняват, че законът не им давал право да го позволяват. Сега това оправдвание отпада.

Изказът на закона обаче не е най-добрият. Казва се "съвместно", което някой буквоядец може да го разбере като упражняване на родителските права едновременно и само тогава, когато и двамата родители имат съгласие по даден въпрос. Не. Новият текст трябва да се разбира в смисъл, че е напълно възможно, детето да живее по равни периоди и при единия и при другия родител, а решенията по ежедневните въпроси и ежедневното упражняване на родителските права се взимат от този, при когото детето е в съответния момент, защото този именно родител отговаря за възпитанието и физическото му здраве. Може би по-точният термин би бил "споделено родителство".

Няма как в закона да се запишат всички възможности в едно такова положение. Споразумението между родители, поделящи си родителските права, трябва да представлява документ от поне десетина страници, т.е. не става дума нито за много лесна, нито за проста уредба на отношенията. Много евентуалности и ситуации е редно да бъдат предвидени и предусетени, също и много бъдещи развития и промени, защото детето расте и нещата непрекъснато се променят. Уредбата, подходяща за 3-месечно бебе, ще е явно негодна за 15-годишен тийнейджър в протестен период.

В този смисъл призовавам всички, които, за съжаление, стигат до развод и ще трябва да постигнат такова споразумение, да се съветват първо помежду си – в интерес на детето, а не на победата във войната един с друг – и да поискат от адвоката си не извади някаква бланка от компютъра си, а да нагоди споразумението им към особеностите на конкретния случай. При редакцията на този документ родителите трябва да се отнесат много отговорно, защото от съвършенството на това споразумение зависи благото на детето им и спокойствието им в бъдеще.

В споразумението може да пише например, че разрешенията за ходене на дискотека или друго място ще се дават на детето от родителя, при когото е то в конкретния момент, но решението за това какви уроци и на какви курсове ще ходи, дали ще ходи на летен лагер, или ще си стои вкъщи, ще се взимат съвместно от двамата родители. Може да се направи и разпределение - да кажем уроците по хуманитарните науки да са предоставени в дискрецията на единия родител, а другият родител да се занимава с естествените предмети в училище. Възможно е единият да се занимава повече с физическото развитие и спорта, другият - с духовното развитие на детето.

Изключително важно нещо е изборът на училище, защото ако е предоставен само на единия родител, тогава той би могъл лесно да шиканира другия и да изпрати детето в училище, което е удобно само за него. Родителите могат например да се разберат, че училището на детето ще се определи от единия от тях, но не извън населеното място, в което те живеят в момента. По този начин може да се предотврати един евентуален бъдещ конфликт между двамата родители. Също така може да се направи разпределение на по-важните семейни празници, рождените дни на детето, на майката, на бащата, на техните близки, защото е възможно в тези твърде важни за съответния родител дни детето да се падне да е при другия, а това е потенциално конфликтна ситуация.

Смятам, че е хубаво тези споразумения да са максимално подробни и тук не става дума за дребнавост, а за предвидливост. Колкото повече неща се уредят, толкова по-малко проблеми ще има в бъдеще.

Проблемът с общото съгласие обаче е, че то може да не бъде постигнато. И когато не бъде постигнато, родителите отново трябва да ходят на съд, който да разрешава възникналите между тях разногласия.

В същия нов член се посочва и, че съдът определя режима на личните отношения между децата и родителите включително при пътуване на детето в чужбина. Това е свързано с отпадането на член 127а СК, който уреждаше инцидентното пътуване и даването на разрешение за всеки конкретен случай при разногласие между родителите. Досега това правомощие се даваше на съда, а занапред се предвижда този въпрос да влезе изцяло и изначално в споразумението. Но ми се струва, че отмяната на 127а е прибързана и не е най-доброто техническо решение.

Вярно е, че до този момент тези производства (по чл. 127 а СК) бяха твърде дълги и много често се обезсмисляха, защото съдът не успяваше да се произнесе своевременно и екскурзията отдавна беше приключила, когато вече излизаше с някакво решение, но това не е повод да се отмени уредбата, а по-скоро да се оптимизира, така че да бъде по-адекватна.

Проблемът е, че предложението не променя с нищо сегашната ситуация, а предлага само по-абстрактно разрешение. Досегашната бързина, която се изискваше по 127а СК, тук вече не се изисква, защото идеята е, да бъде заместена от вече налично споразумение. Идеята вероятно е да се вземе едно общо и генерално решение още при развода, само че ако такова решение не се е взело, тогава новопредложеният текст просто не върши работа. Защото как съдът ще каже, че при пътуване на детето в чужбина единият решава, а другият е длъжен да се съобрази? Ами ако този, който решава, каже: "Ние заминаваме за три години". И как съдът ще каже, кой какви права ще има в тая връзка днес за след 10 или 15 години, когато ситуацията вероятно ще е много променена?

Другата голяма група изменения са свързани с осиновяването. В чл. 79 се въвежда една нова рестрикция - максимална граница на разликата във възрастта между осиновител и осиновяван от 50 години. Струва ми се, че 50 години не са абсолютната горна граница, отвъд която някой е годен да осиновява дете (може би защото самият аз наскоро ги навърших). Разбира се, ако 70-80 годишен човек реши да осиновява новородено бебе, нещата явно не са читави, но да се настои на една, струва ми се, ниска граница, също надали е най-разумно.

Съществува правно-техническо несъвършенство при новото правило за осиновяване на внук от дядо и баба, когато родителите или единият от тях е починал. Създава се една напълно излишна рестрикция, която не е в ничий интерес. Става дума за отпадането на самостоятелното основание "когато детето е родено извън брак". Представете си ситуацията, в която дъщерята е самотна майка и по някаква причина не може или не иска да идентифицира бащата. Тогава бабата и дядото могат да се позовават само на основанието за осиновяване – когато "единият или двамата родители са починали". Но как в този случай да докажат, че имат право да осиновяват своя внук, при положение че не знаят кой е другият родител и още по-малко дали е починал, за да придобият това право?

Та мисля, не е много ясно защо това досегашно основание отпада, защото точно това е алтернативата на условието, единият от родителите да е починал. А ако този родител просто не се интересува от него и никога не е бил в брак с майката? А ако и двамата родители не се интересуват от детето? В тези ситуации дядото и бабата просто се оказват с "отрязани" пътища. Това е решение, което вреди на всички и не е добро за никого.

Другите изменения в режима на осиновяването са доста сериозни и твърде технически, за да ги коментирам тук, но са генерално положителни. Например определено е добро решението от 28 регистъра за осиновителите да се стигне до един централен.

Режимът на осиновяването е разкрачен. Има една огромна административно-правна част и една по-малка съдебна част. Това, което се прави с измененията, е да се коригират някои недостатъци на административната част. Друг е въпросът, че процедурата продължава да е доста тромава, но може би няма друг начин, за да бъдат все пак защитени правата на осиновяваните.

Задължението да се уведомява осиновения, че е осиновен, предизвика вече доста коментари. Малко грубовато подхожда нашият законодател, като превръща това информиране в задължение на осиновителите.

Но забележете, че за неизпълнението на това задължение санкция всъщност няма. В този смисъл хем е задължение, хем не е съвсем, и щом няма санкция няма и кой да го следи. Римляните на това са му казвали lex imperfecta - несъвършен закон.

Ето защо, въпросното спорно задължение по-скоро трябва да го разбираме като подсещане от страна на законодателя, като апел към нравствеността на хората, че е по-добре да кажат истината на ранна възраст, а не да крият цял живот и накрая в неподходящ момент (а то подходящ момент за това няма), тайната да бъде разкрита от недобросъвестна лелка -комшийка. Това е една декларация на законодателни намерения и на позиция на законодателя към проблем, който той всъщност се отказва да уреди ефективно. Казва си обаче, че няма да сгрешим, ако разкажем на детето "страшната тайна" за биологичния му произход.

Има много други такива текстове в законодателството – задължения без санкция, например повечето от нормите на конституционното право са такива. Когато някой трябва да води политиката в интерес на избирателите си, каква е санкцията, ако не го прави? Не всичко става със санкции. В случая СК се заема явно с просветителска задача, което не е непременно лошо, но със сигурност няма да е особено ефективно.

Това надали е най-добрата законодателна техника, но приветствам идеята и мисля, че това е по-добрият начин. Защото на ранна възраст тази травма – узнаването, че не си точно дете на тези, на които викаш "мамо" и "тате" – се приема много по-леко, а може и да не е травма изобщо. А иначе тайната тежи, хората не осъзнават колко ги натоварва, защото всяка лъжа води след себе си опашка от други лъжи и в един момент животът става твърде усложнен. Това дори не е толкова страшна информация. Всъщност всяка лъжа, когато бъде разкрита, се оказва че не е била толкова страшна.

И в тази връзка има съществени изменения, макар и не супер радикални – новото право на осиновения да разбере истинския си произход. Много хора казват, че това е тайна на осиновяването, но много добре трябва да се разбере, че щом някой иска да установи истинския си произход, тайната на осиновяването вече е разкрита. Ако човек не знае, че не е биологично дете на родителите си, няма как да иска да установява истинския си произход. Обобщено – след като тайната на осиновяването е вече разкрита, има ли смисъл, да настояваме на някаква (неуредена никъде) тайна на произхода? С измененията законът всъщност облекчава до известна степен достъпът именно до тази информация – не за осиновяването, а за произхода.

Информацията за произхода и осиновяването обаче е разделена на две. Едната част е свързана с това защо се е стигнало до осиновяването и какви евентуално наследствени заболявания съществуват в биологичните родственици на осиновявания. Другата част от данните е по-конкретна – това са имената на биологичните родители.

Тази втора част е защитена много повече, отколкото първата - нещо, което аз по нравствени съображения не мога да възприема. Не виждам каква е причината някой, който е направил или родил едно дете и е решил след това да се откаже от него, като се съгласи то да бъде осиновявано, или пък не е полагал никакви грижи и осиновяването е станало без съгласието му, та защо този "родител" да има право да не бъде безпокоен. В тази част имам несъгласие със закона, но не правно-техническо, а от морален характер.

Тук има три групи заинтересувани лица – 1) рождени родители, които не искат да бъдат безпокоени; 2) осиновители, които, да кажем, искат да не се знае, че има осиновяване; и 3) самите осиновени. Тези три групи имат коренно различни интереси. Ако разширим защитата на едните, това става винаги за сметка на някои от останалите и е въпрос на правно-политическо, т.е. на нравствено решение, на кого да дадем превес.

В така формулирания текст на предлаганите изменения осиновеният получава повече права да научи някои неща за себе си, но не и личните данни на биологичните родители. Това може да стане само с тяхно съгласие - в ал. 5 на чл. 105 СК. Има един съществен недостатък в това, че се иска писмено съгласие от биологичните родители за това - ами ако са починали? Тогава осиновеният ще бъде в окончателна невъзможност да узнае биологичния си произход, за което не виждам никакво оправдание.

Според мен това е недомислица, която много лесно може да се поправи, като се отървем от идеята, че който е родил дете, може да си живее по-нататък спокойно и без ангажимент към това дете, като го лиши дори от право да знае от къде е дошло.

Това е една травма, която десетилетия гнети и мъчи осиновените и те имат ужасното усещане, че трябва да се доберат до сведения за биологичните си родители. А забележете – когато са решени да намерят тази информация, никой закон не може да ги спре да я получат и по незаконен, дори по престъпен начин.

Е, няма нужда законът зорлем да превръща някого в престъпник, да дава подкупи насам натам, за да узнае една информация, която, струва ми се, е изконно негово право. Както казва Ш. Монтескьо – "По-добре законът да може, което иска, отколкото да иска, което не може."