И все пак ще я подаде

И все пак ще я подаде

Бойко Борисов
Бойко Борисов
Ще подаде ли Борисов оставка след президентски избори – това като че ли е въпросът, който ни вълнува повече от въпроса кой ще бъде следващият ни президент.
Ако слушаме изявленията на премиера, оставка по-скоро няма да има, защото стабилността на управлението е над всичко. Ако слушаме обаче собствената си съвест, оставката е комай единственият правилен ход, независимо дали кандидатът на ГЕРБ ще спечели или не. Защото има компромиси и компромиси. Тези, които Борисов ни кара да направим, подготвят една много по-голяма криза от кризата, с която ни плаши.
Първият неприемлив компромис е етически. Борисов напълно се обърка кое е добро и кое е зло за страната ни. А колкото и тези понятия да са относителни в плана на цялото общество, ясно добро и ясно зло за страната ни все пак има. Добро е да сме по-богати; добро е да сме сигурни къде се намираме в света; добро е да усещаме справедливост. Съответно, зло е собствената ни държава да ни прави по-бедни; зло е да се люшкаме незакотвени между Изтока и Запада; зло е да трупаме неутолен гняв срещу всичко.
Борисов не само не застана на страната на общественото добро, но и в няколко случая открито подкрепи общественото зло. Направи го когато блокира съдебната реформа; направи го когато подкрепяше съществуването на затъналите в дългове държавни компании; направи го когато се опитваше да се прави на световен лидер и да утолява амбициите на двама източни сатрапи. И резултатът е ясен: ставаме все по-гневни и заедно с това апатични; отново имаме "консервативен" бюджет (т.е. беден, постен); отново решаваме към коя част от света искаме да принадлежим.
Та ето първия компромис, който не бива повече да правим – компромисът с общественото ни добро. Оттук и вторият, който е също толкова неприемлив: политическият. Г-н Борисов вече открито иска диктаторска власт и това негово искане може да бъде обосновано само и единствено, ако властта е с определен срок и ако той се нуждае от нея като силен инструмент за защита на общественото добро. Когато целта не е общественото добро, а някакво частно добро, диктаторската власт превръща Цезар в Катилина, обществения герой в разбойник.
Това е големият проблем с властта, концентрирана у Бойко Борисов: тя разрушава политическото поле, като го превръща все повече в арена не за управление на общественото добро, а за нарцистичните подвизи на премиера. Да, това е днес българският парламент, това е българското правителство, това са институциите, в които Борисов се подвизава – терен на неосъществения футболист. Терен все по-жалък, все по-лицемерен и все по-пуст.
Ако скоро сте излизали извън София в посока Пловдив по околовръстния път, край Камбаните, точно до новата отсечка, в малкото пространство около кръговото преди проститутките и продавачите на палми и картофи можете да видите на какво прилича днешната ни политика, като видите човек, облечен във футболен екип, който прави пред чакащите автомобили номера с топка. Ето на това прилича българската политика. Г-н Борисов е като този с топката.
Което ни посочва много ясно и третия компромис – този с идеята ни за действителност. Ние отново гледаме на живота си в тази страна апатично – като на някакво глупаво шоу, което просто търпим, докато стоим в задръстването. Дотам доведе гражданската ни активност през 2013 г., когато си поискахме живота в държавата обратно – до връщането на г-н Борисов и до едно огромно задръстване, от което като че ли няма излизане. Наместо битка за повече и по-наша действителност, една тапетна действителност – това ни предложи премиерът.
Погледнете към което и да е нещо, което в момента има претенцията, че представя българския живот, и навсякъде ще видите тапет. На едно място – тапетна идилия на българското село; на друго – тапетно изображение на българския шоу елит; на трето – тапетна представа за българското минало; на четвърта – тапетна представа за българския спорт; и най-сетне, в парламента, в правителството, в предизборните студия – тапетно изображение на българската демокрация.
Цената на този компромис с действителността ни е наистина огромна. Цената е най-напред загубата на ценностен ориентир в по-големия свят, в който сме включени. Затова и отново се колебаем към коя част на Европа принадлежим – към западната или източната. Защото не гледаме на ЕС, Ердоган и Путин многомерно и живо, а гледаме на тях като на плоски политически картинки, които трябва или да ни екзалтират, или да ни смразяват. Съответно, не преценяваме позициите си според реалните плюсове и минуси от нашите избори, а според идеологиите, които поддържат комфорта в тапетната ни действителност.
Защо, да речем, все повече българи се екзалтират от политиката на Путин? Защо премиерът толкова иска да сме лоялни към тази страна, на която абсолютно нищо не дължим? Защото ще получим отново достъп до митичните руски пазари? Защото Русия ще престане да ни изнудва с енергийните си проекти? Защото искаме да използваме евтини руски стоки и да ходим на дълги пътешествия в Русия? Или защото в тапетната ни представа за живота Русия е онова агресивно друго, което идва и ни спасява от собствените ни робства?
Ами Ердоган? Защо беше цялото адвокатстване на Борисов? Все едно има някаква особена разлика между това Европа да бъде залята от бежанци без паспорти и турци с европейски паспорти. Но не, трябваше да се унизяваме пред един сатрап, за да запазим комфортната си представа, че ключът към решаването на проблема с бежанците е в Турция. Трябваше да вървим срещу европейското обществено мнение, за да продължим да си въобразяваме, че сме "вратата към Европа" и "кръстопът на Изтока и Запада".
Това залутване в света обаче е предвестник на едно много по-опасно и дълго залутване – в бъдещето. И това е именно най-лошото, до което днес ни доведе управлението на Бойко Борисов: загубата на реалната ни представа за бъдеще. Или по-точно: заместване на реалната ни представа за бъдеще с една апокалиптична картина, в която всичко различно около нас и по-далеч от нас ни заплашва. Или още по-точно: шантажиране на възможността ни да избираме друго бъдеще с аргумента, че ако не пазим властта на премиера, ще ни се случи най-страшното.
Затова и в началото на този текст казах, че ако се заслушаме в съвестта си, не трябва отново да правим компромиса, който Борисов ни изисква. Защото той всъщност не иска от нас рационален компромис. Той чисто и просто ни изнудва. И ако това изнудване отново мине, то ще довлече със себе си много по-голяма разруха от онази, която би ни се случила без услугите на премиера: разруха на идеята за обществено добро, разруха на политическото поле и най-накрая – разруха на връзката ни с действителността, в която живеем.
Иска или не, премиерът ще подаде оставка. Въпросът е дали сега, когато все още може да го стори сам с някакво достойнство, или по-късно, когато собствената му криза го погълне. И с властта е като с топката, г-н Борисов, трябва да я подавате. Иначе ставате като онзи човечец, който ни прави номера, докато чакаме в задръстването.

Д-р Георги Гочев (роден 1981 г.) е главен асистент в департамент "Средиземноморски и източни изследвания" на НБУ. Работи в областите на античната и съвременната литература, античната икономическа и политическа теория, съвременната обществена среда. Превежда от старогръцки. Сред преводите му се отличават тези на Аристотеловата "Икономика" и Платоновите диалози "Пир", "Закони" и "Държавата". Автор е в "Дневник" от 2013 г. От юли 2020 г. е избран за декан на Факултета за базово образование в НБУ.