Само седмица преди първия тур на изборите за български президент централната руска телевизия ТВ-Центр излъчи гнусния филм "Братозамещение" (прев. "братозамяна"), който всеки грамотен българин може да види.

Ако в страната ни имаше действително професионална журналистика тя, струва ми се, трябваше непременно да реагира на този пасквил (в дните, непосредствено предшестващи важно политическо събитие у нас, той спокойно би могъл да бъде квалифициран и като намеса във вътрешните работи на държавата ни). Най-малкото би трябвало да обърне внимание върху него на основните кандидати за президентския пост у нас и да ги запита как биха го оценили. Разбира се, нищо такова не се случи. У нас изглежда могат да реагират само на братята-македонци, когато тамошен Слави Трифонов реши да счупи някаква "наша" плоча. Поради тази причина ще ми се наложи тук да опиша съвсем накратко това одиозно "Братозамещение".

Както личи, самото заглавие представлява внушение за някакво черно родово предателство, което демократична България е извършила след 1989 г., обръщайки гръб на своите онтологични "братя" (руснаците) и свързвайки се кръвосмесително с чуждия и геноцидно настроен към нас "Брюксел".

Нравствената страна на нещата обаче е само най-дълбокият пласт. От "братозамещението" – показва ни се във филма – за четвърт век в България са настъпили необратими, почти генетични последици – всяческа деградация, която камерата се заема да покаже на руския зрител. За целта авторите са се залутали из ромски гета (ние веднага ги познаваме) в покрайнините на крайдунавски села и градчета и настойчиво ни показват как от някогашната "промишлено-аграрна" (така се определяше страната ни според комунистическата "ортодоксия" до 1989 г.) България се е върнала "направо в XIX век". Мургави "българи" пътуват с конски каруци и живеят като клошари в къщички от амбалажни кашони – това се вижда в кадрите на "Братозамещение". Разбира се, няма български гражданин, колкото и злонамерен към демокрацията да е, който да не схване тутакси евтината манипулация. Руският зрител обаче трябва да бъде потресен. Какво се станало с нашите "по-малки братя"!

По-нататък: след кадрите с конските каруци и бидонвилите ни пренасят в столицата на България (минавайки пътьом през панорами със запуснати и рушащи се заводи от комунистическо време). Ето какво е дошло на тяхно място – трябва да ни покаже филмът: тръгвайки от Централна гара камерата на руснаците прави старателни набивки на светещи във вертепно червено казина и заложни къщи. Това е София след края на комунизма. В нея няма вече нищо друго освен хазарт и заложни къщи. На фона на тази разруха, като истински народен вопъл на отчаяние, прозвучава гласът на възрастна селянка (очевидно старателно издирена от авторите), която произнася знаменателната реплика: "След като Тодор Живков умря и всички ние също умряхме".

Дотук с настоящето, иде ред на припомнянето какъв живот кипеше по-рано в прегръдката на по-старшия брат. България ни даваше – припомнят на руснака – продуктите на "чудесната си парфюмерийна индустрия (да, бяха по-добри от "Тройной", с който в страната на Съветите и се парфюмираха и се напиваха), снабдяваше ни с коняк "Плиска" и цигари "БТ" (показват ни ги в кадър). България беше най-големият производител на електрокари в света (представете си – в света!).

Разбира се ужасният контраст между вчера и днес, между "братството" и сегашната "колониална" унизеност трябва непременно да бъде признат и от определени българи с публични лица. И ето: в кадър се появява социологът Андрей Райчев – махайки ръце, тресейки глава, бършейки нос, той боботи на доморасъл руски (но с добре усвоени една дузина жаргонни думи), че ние имахме намерение да построим АЕЦ "Беляне", да изградим решаващата отсечка от "Южен Поток" (с което щяхме да цъфнем и вържем), но "от Брюссель нажали на нас и", "Потом продали авиакомпанию "Балкан" на цена по-ниска от цената на едно единствено самолетно крило и" Подобни неща приказват (на по-добър руски) пред авторите на пасквила и Румен Овчаров ("експерт по ядрена енергетика" – него поне го знаем добре), и някой си Пламен Пасков, представен в надпис под физиономията му като "кандидат за български президент, политолог" (всъщност, от справка в Гугъл може да се види, че е ветеринар, бивш провинциален активист на "Атака" и, доколкото успях да се осведомя в последствие, спечелил малко по-малко от 0,1% на първия тур от президентските ни избори). И всички, всички вопият против "санкциите срещу Русия", които "новите братя" ни принудили да наложим и ние. Да, нещо успокояващо в това отношение внася също интервюираната във филма – към момента, в който пиша тези редове – кандидат за вицепрезидент на България Илияна Йотова, която послушно обещава да работи за отмяната на тези ужасни санкции.

В края на филма – след кадри, показващи русофилски шествия (ние помним колко бяха рехави, но кадрите са режисирани и монтирани така, че да изглеждат грандиозни) руската камера се фокусира върху два паметника: този на съветската армия в София, който "вандали" редовно "оскверняват" (защото "для них это просто игра какая-та" – както обяснява Андрей Райчев) и този на "Альоша" в Пловдив, който – осведомява ни пък възрастна българска гражданка – "демократите" денонощно дебнат да взривят (както сторили с мавзолея на Георги Димитров в столицата: апокалиптичен кадър от взрива – после втори, трети – България само това и прави след 1989 г. – самовзривява се). Съхраняващите родовата си "братска" памет обаче пловдивчани пазят "Альоша", организирали се спонтанно в денонощни патрули.

Филмът завършва с реплика на журналистката, която не може да се забрави. След всичко показано ни в "катастрофирала", "отчаяна", "съсипана" България, камерата се концентрира върху каменното лице на Альоша и ние чуваме: "Сейчас наша очередь" – т. е. "сега е наш ред" – очевидно да си спомним отново за неверните си братя и, въпреки предателството им, да тръгнем по стъпките на Альоша отново към тази страна. Тя безспорно, ултимативно се нуждае от повторното ни "освобождение". Внушението е вече толкова откровено, че не оставя място за съмнение.

Пак казвам: ако имахме будна и професионална журналистика тя, струва ми се, трябваше настойчиво да попита кандидатите за български президент (двама от тях – ген. Румен Радев и Кр. Каракачанов се препоръчват особено за патриоти) какво мислят за това "Сейчас наша очередь", а не да кима послушно, когато ни обясняват, че са загрижени за пазара на българските вина и козметика и затова "санкциите трябва да паднат".

Може би по-нататък като контрапункт на показаното в пасквила да си направят труда да произведат и те поне клип, който да покаже компактните руски комплекси, израснали по Черноморието ни, веещите се в тях на всеки ъгъл руски държавни знамена, надписите (като в Поморие) "Малая Россия" и т. н. Сетне, да издирят и покажат малко по-отблизо лицата на онези от русофилските шествия в София отпреди няколко месеца, едно от които, доколкото си спомням, впоследствие се оказа лице на доброволен наемник в Донбас, бандит, част от охранителния екип на известна нашенска мутра, нанесъл жесток побой на семейство, "разядосало" русофила някъде по шосетата на страната ни.

Но най-важното: на заключителната реплика "Сейчас наша очередь" на фона на въоръжения Альоша трябваше да отвърнат с припомнянето на съвсем наскоро осуетения в Черна гора опит за държавен преврат, с практически безспорно руско участие и по безспорно руско вдъхновение. Това припомняне би разшифровало най-ясно и най-недвусмислено скритото в "Сейчас наша очередь" послание, дори за най-недосетливите българи.

Уви, за подобен отговор вече е късно. Късно е и за настойчив въпрос към ген. Радев (впрочем, също показан с надежди в "Братозамещение") какво мисли за тази откровена закана към България. Как трябва да се отвърне на нея: с връщането ни на "необятните руски пазари" против волята на Европа или по малко по-мъжки начин.

Да, за всичко това вече е късно. Дано действително не "приходит уже их очередь".