За ветровете и бурите или опасностите от радикализацията
Факт: Установеният ред е под тежка атака. За да запазим нещо, наподобяващо цивилизован начин на живот, важно е да разберем:
а) какъв е установеният ред;
б) кой го атакува;
в) кой и как го подкопава отвътре.
Установеният ред наричаме "либерална демокрация". Демокрация – защото в крайна сметка държавният суверенитет е в народа. Либерална – защото в основата на реда е убеждението, че всички сме равни и равно-свободни; че никой от нас няма господар над себе си, комуто да се подчинява; че всеки е "свободен агент" и си взема решенията сам, а не по заповед "отгоре".
Атакуват го онези, които искат точно обратното: всеки да има господар над себе си; и никой да не си взема решенията сам, а да се подчинява на заповеди. Ако това се постигне, отпадат всички основания на либералната демокрация. Няма нужда от избори, защото суверенитетът е в господарите, а не – в народа. Няма свобода и няма права на човека, тъй като хората не са равни помежду си. Защото – всеки си има господар.
Кой отваря портите на крепостта отвътре?
Всички онези, които си мислят, че ако тръгнат в радикална посока – ако възприемат някои от тезите на радикалните антидемократи – ще получат подкрепата на обществото и ще обезсилят радикалите.
Никога не става така. Напротив: колкото повече отиваш в радикална посока, толкова повече се радикализират нещата в цялост. И така – докато на арената не се настанят автентичните радикали и не те изхвърлят зад борда като прекалено "мек".
Сеейки ветрове, жънеш бури.
Примерите са навсякъде около нас
Преди години проповеднкът Фетхуллах Гюлен тръгна да оспорва светските основания на турската република, завещани от Ататюрк. Днес виждаме, как Гюлен е надцакан – над-радикализиран – от бившия си съратник Ердоган. И, за разлика от времето, когато с тези неща се забавляваше Гюлен, днес Турция наистина се отдалечава от светлината и потъва в мътилката на диктатура, обличаща се в религиозни одежди. И така – до момента, в който някой истински религиозен радикал не измести Ердоган като прекалено мек.
В уж старата и мъдра Англия пък, тогавашният премиер Камерън се опита да укроти антиевропейската вълна, като взе на заем от радикалите темата за имигрантите. Не укроти никого, а просто направи ксенофобията легитимна. И ксенофобията, веднъж почувствала се в центъра на събитията, изхвърли зад борда самия Камерън, побеждавайки в спора за Брекзит (на референдум, свикан пак от Камерън с цел кастриране на ксенофобите на Фараж).
В България гледаме същото, дори – от по-отдавна
Преди повече от десетилетие оглавяваното от Иван Костов ДСБ се опита да проведе една похвална операция: да разгърне "десен" патриотизъм, за да изземе патриотичната тема от социалистите, които се бяха вкопчили в нея и я ползваха в свой интерес. Резултатът обаче беше – легитимиране на национализма и отляво, и отдясно. Плодът: партия "Атака", която изскочи от нищото и влезе в парламента през 2005 година. Първите лидери на "Атака" (т.е. освен Волен Сидеров) бяха все радикализирани бивши лидери в СДС. Бързо бяха изметени, обаче, тъй като се появиха истински радикали, които ги изгониха като прекалено меки.
Впоследствие заразата се върна обратно "в дясно". Днешните самопровъзгласили се български "десни консерватори" споделят идеологията на Виктор Орбан за "нелибералната демокрация" (т.е. властта да може да тормози хората, явявайки се техен господар); и градят в главите си властови модели, стъпили върху наследството на сиви предвоенни авторитаристи като Хорти и Антонеску.
Вляво пък, ръководството на БСП развихря такава истерия по темата "бежанци", че човек (и да не иска) се сеща за един друг вид социалисти, наричащи себе си "национал-социалисти" или, за по-кратко – нацисти. Което перфектно резонира с преклонението им пред режима на Путин, за който Бжежински преди време писа следното: защо на този режим да му мислим все по-нови и все по-сложни определения, след като отдавна имаме проста и ясна дума за това явление – фашизъм? И изобщо да не говорим за детинско-възторжения фашизъм, развиван леко встрани от БСП от някои индивиди, титуловащи се "нови леви".
Всичко това обаче е детска игра
в сравнение с радикалните занимания на Бойко Борисов
Неговата радикализация е най-опасна по простата причина, че в българската властова конструкция министър-председателят е онзи, който има най-голяма реална власт.
По своята природа Бойко Борисов няма нищо общо с либералната демокрация – с реда, който е заплашен днес. Той не може да си представи общество, населено с равни помежду си и следователно – еднакво свободни хора. От самото начало на своето властване той се конституира като сила над обществото – като не-равен никому (е, освен на няколко главатари и олигарси, с които се договаряше на принципа "не си пречим да делим"). Затова стана Господаря на порциите: "аз давам"; "аз плащам"; "аз спирам"; "аз правя подаръци на софиянци". Целта беше очевидна: всички българи да се пропият от смирена благодарност към своя благодетел; хвалебствени песни за него да пеят и дори да не си помислят да го махат от върха.
Легитимирайки, по този начин, феодалните властови отношения, Борисов даде кураж и на други господари на порциите. Така, само за две години, България се превърна във феодална по структура страна, в която всеки отрасъл и всяка географска точка си има свой господар, чиито разпореждания трябва да се изпълняват. Това на свой ред разруши законовата осова на обществото. На мястото на закона се настани произволът на силните, инвестициите избягаха, бизнесът спря и хората потънаха в бедност и безнадеждност.
Борисов все пак има някакви ограничения; неговите имитатори по места – никакви. Въпрос на време беше някой по-краен от него да се опита да го измести.
Докато това стане, обаче, Борисов влезе в нова роля.
От Господаря на порциите
той стана Охраняващия от нашественици
С изявите си от последните месеци той легитимира радикалното говорене по темата "бежанци-нашественици" и с това – радикалните говорители. Общественият дебат се измести от значими теми (Кой ни взе от джоба милиардите за КТБ и АЕЦ "Белене"?) към маргинални такива (Как да запазим расовата чистота на богоизбрания и православен български народ, като не пускаме никакви мургави хора да влизат на територията?).
По установения си навик Борисов се опита да господарства и над това говорене – и катастрофира. Просто легитимира говорители, които са по-"хард" от него и затова звучат по-убедително в своя радикализъм. Като например бурно фашизиращата се Българска православна църква; или автентични лумпен-маргинали, непригодни за живот в цивилизация, като Динко и Перата.
Крайната (засега) спирка на тази деградация стана телефонното обаждане на самия Борисов – Крали Марко, Господаря на порциите, Охраняващия от нашественици! – на Динко с молба "да не го нападат".
Кой сега е Господаря?
Онзи, който моли за пощада? Или онзи, от когото зависи, ще има ли пощада?
Та: всяко заиграване с всеки радикализъм води само до едно. До още радикализъм, носен от все по-екстремни хора, които са все по-далеч от нормите на цивилизованото общо-живеене. Крайният резултат може да бъде само един – пропадане на цивилизацията и война на всеки срещу всеки: българи срещу бежанци, християни срещу мюсюлмани, по-бели хора срещу по-мургави, неграмотни срещу грамотни, неумити зад ушите срещу умити зад ушите.
Добре е политиците и присъдружните им интелектуалци да си опичат акъла. Защото това свлачище, тръгне ли веднъж, ще повлече най-напред тях: и Политбюро на БСП; и "новите леви"; и "новите консерватори"; и "патриотите"; и конструкцията Бойко-Цецо-Цецка. Истинските радикали ще ги дерат като прекалено меки и следователно – предатели на истинската идея.
Случвало се е: Русия 1917; Италия 1922; Германия 1934.
Не сейте ветрове, че ще ви отнесат бури.