Наследството на Кастро
Фидел Кастро е без съмнение ярка политическа личност не само за Латинска Америка, но за целия свят. За съжаление у нас, а и не само, доминира версия за него, произтичаща от съветско-комунистическата и западната левичарска митология. Телевизии въртят пропаганден документален филм, в който Кастро бе представен като "велик революционер", освободил Куба от "американско господство", внушават, че Кастро бил превърнал Куба в "остров на Свободата". А над 2 милиона кубинци са избягали от неговия превърнат в концлагер остров.
Режимът на Кастро идва след преврат срещу диктатурата на Батиста. Затова и първоначално САЩ подкрепят кубинската революция, защото мислят, че ще възстанови демокрацията. Всъщност Батиста е кум на Кастро и също като него е от богато "експлоататорско" семейство.
От момента на завземането на властта от Фидел Кастро в Куба започват мащабни репресии против неговите политически противници. Революционният режим първоначално обявява, че ще съди само функционерите на режима на Батиста като "военни престъпници". Но проведените показни процеси са "пародия на правосъдие" – вместо да защитават подсъдимите, адвокатите им се извиняват на съда, че защитават "престъпници".
Постепенно кръгът на репресираните се разширява не само към политическите противници, но и към съюзниците в революционната борба — анархисти, социалисти, либерали. Накрая се установява
тоталитарен режим
от съветско комунистически тип
в който всички противници на властта или са избити, или вкарани в концлагери и затвори. В затворите и концлагерите са между 20 000 и 30 000 души. По данни на историка Хю Томас от началото на 1959 до началото на 1961 г. в Куба са екзекутирани около 2000 човека, а към 1970 г. — вече около 5000. Според други разследвания от 1959 г. до днес в Куба по политически причини са убити между 10 000 и 15 хиляди души.
Според признания на самия Кастро в Куба през 1965 г. има 20 000 политически затворници.
При Кастро е създадена и системата от концлагери UMAP. Че Гевара свидетелства, че в тях се изпращат "съмнителни лица, за които не сме уверени, че трябва да са в затвора - лица, които са извършили престъпления против революционната нравственост". С други думи там попадат и хора за такива "престъпления" като пиянство, наркомания, скитничество, хомосексуалност, "излишна религиозност" и даже за слушане на "империалистически" рокендрол. За по-големите престъпници против режима са създадени лагери със строг режим, в които криминални престъпници подобно на капо в нацистките концлагери властват и издевателстват над политическите. Дори през 1997 г. в Куба започва нова вълна на политически арести. По данни на "Международна амнистия" през тази година са арестувани и осъдени между 980 и 2 500 мъже, жени и дори непълнолетни.
Според професор Хуан Кларк в Куба има най-голямо число политически затворници и присъди по политически дела, някога зарегистрирани в Западното полукълбо. Ако по време на диктатурата на Батиста в Куба през 1958 г. има общо около 500 политически затворници, само през 1959 г. са арестувани и вкарани в затвора над 5 500 души.
Много от затворниците са осъдени на 20-30 години или до живот, включително някои бивши командири на революцията, които смятат, че тя е предадена като например, Хубер Матос, осъден на 20 г., или Чанес Марио де Армас, осъден на 30 г.
Хиляди противници на режима са били избити
или подложени на нечовешки изтезания
като затваряне на тесни камери, в които не можеш нито да седиш, нито да легнеш. Десетки хиляди преминават през трудови или концентрационни лагери. Инакомислещите дисиденти се подлагат на насилствено психиатрично лечение по модела на СССР. Останалите на свобода се тероризират по модела на нацистките банди щурмоваци, някои загиват в "тайнствени" самоубийства или в пътно-транспортни произшествия.
Според издадената в Харвард "Черна книга на комунизма" по непълни данни от 1959 до 2006 г. режимът на Кастро убива над 14 000 души на възраст от 16 до 68 години, включително няколко жени, поне една от които е била бременна. Според разследване на Freedom House до 2005 г. над 500 000 кубинци преминават през системите на концлагери, затвори и изтезания.
Това поставя режима на Кастро сред най-екстремистките "прогресивни", т.е. ултрареакционни тоталитарни режими в света. При това не става дума за диктатура, която води до "светлото комунистическо бъдеще" – просто такова не съществува – но за
диктатура, която води
до нечувана бедност и мизерия цял един народ
до неговото тотално деградиране, до лумпенизиране и криминализиране на значими обществени прослойки – впрочем навсякъде криминалните комунистически режими водят до сходен резултат, който с десетилетия не може да се преодолее.
Ако сравним режима на Кастро с друг диктаторски режим – този на Пиночет в Чили ще наблюдаваме коренно противоположни икономически, политически и изобщо общосоциални последици.
Режимът на Пиночет идва също след преврат, също е репресивен и диктаторски. Пиночет сваля от власт законното социалистическо правителство на Алиенде, дошло на власт след изборите през 1970 г.
Алиенде започва социалистически преобразувания
по кубински образец
В Чили пристигат стотици кубински и съветски политически и икономически съветници. Алиенде провежда национализация по кубински образец, т.е. насилствена, което естествено предизвиква огромно недоволство и съпротива. Въпреки "братската помощ" от Куба и СССР, икономиката на Чили се срива и за две години по брутен вътрешен продукт и жизнен стандарт на населението Чили отива на последно място в Латинска Америка след Куба. В цялата страна избухват стачки и гладни бунтове. За да спаси положението, правителството въвежда купонна система и преминава към пряк продуктообмен, както става и в Куба преди това.
Алиенде решава да национализира и земята, което първоначално се изразява в "национализация на селскостопанските ферми", което води до въоръжени сблъсъци на фермерите с армията и полицията. Социалистическото правителство национализира всички медии, прави опит да завладее и съдебната власт. Социалистите създават бойни отряди като тези в Куба за "защита на революцията". Те започват с нападения и арести на опозиционни интелектуалци – журналисти, писатели, свещеници и политици. По същество режимът на Алиенде започва преход от студена към гореща гражданска война.
На 26 май 1973 г., Върховният съд на Чили единодушно осъжда нарушенията на закона и конституцията от правителството на Алиенде. На 2 август 1973 г. чилийският парламент приема резолюция, осъждаща нарушенията на конституцията и терора, осъществяван от правителството и само няколко гласа не достигат за импийчмънт на президента. С други думи още преди преврата на Пиночет на практика в Чили вече се преминава към диктаторско управление, което няма нищо общо с демокрацията.
Когато Пиночет предава властта на демократично избрано правителство през 1988 г., върналите се във властта социалисти създават "Национална комисия за установяване на истината". Тя установява, че за 15 години управление на военната хунта са загинали общо 2279 души, от които почти половината са жертвите на военната хунта - 800 души войници и полицаи и около 100 десни интелектуалци, убити от социалистите.
Левите идеолози и досега упорито отричат чилийското икономическо чудо при военното управление на Пиночет.
По времето на Пиночет е създадена модерна банкова система в Чили, която никакъв локален или световен кризисен период не успя да разклати, както стана навсякъде другаде в Латинска Америка. Тогава е най-ниската след Канада степен на корупция в цялото Западно полукълбо, по-ниска от корупцията в САЩ. Чили тогава е на седмо място по степен на икономическа свобода в света и на трето място след Канада и САЩ по жизнено равнище в двете Америки.
Нищо подобно не може да се каже за режима на Кастро.
И досега Куба е най-бедната
и изостанала страна в Латинска Америка
Вместо тоталната икономическа разруха, която предизвиква всяко демагогско социалистическо управление, в Чили се стабилизира икономиката. Ключовото е понятието либерална икономическа политика.