Повечето наблюдатели са на мнение, че и след като Алепо бъде изцяло превзет, това няма да промени основните характеристики на фундаменталния конфликт в Сирия.

Войната няма да приключи дори след като Асад завладее милионния град. Да не говорим, че той няма да е в състояние да се справи със задачата да обедини различните сегменти в обществото. Освен това всички онези, които преминаха през горнилото на битките в Алепо, ще продължат борбата, като се самовзривят с кола-бомба или с джихадистки пояс. А това означава, че насилието ще продължава.

Малкото останали последни гнезда на съпротивата отчаяно устояват на атаките на сирийската армия въпреки подкрепата за Дамаск от Русия, Иран, "Хизбула" и шиитските милиции от Ирак, Афганистан и Пакистан.

Несъмнено битката за Алепо представлява важен поврат в развитието на сирийската ситуация – дали неуспехът на революцията да свали режима на Асад ще означава връщането на нещата в предишния им коловоз и възраждането на старите идеологеми на баасизма?

По всичко изглежда, че тази революция, която беше на крачка да освободи Близкия изток от една от най-свирепите диктатури, вече се е превърнала в бунт, чиято цел е само да избегне унижението и позорно поражение и да пробие обсадата на града. И в опозицията, и извън нея се признава поражението, като се спори кой е отговорен за това.

Тази дискусия прехвърля мост към бъдещия етап на битката за Сирия, чиито жертви са половин милион сирийци и единадесетте милиона бежанци вътре в страната и извън нея. Без да споменаваме огромните разрушения в по-голямата част от страната, нито неизчислимите страдания на сирийския народ. Сирийската война може да се разглежда като съчетание между въоръжени сблъсъци на три нива - местно, регионално и международно. Всяко от тях се характеризира с различни движещи сили и отговорни фактори.

Режимът срещу разединената опозиция

Същевременно съпротивата преживя различни периоди на делене и обединение, съпроводени със сблъсък между различни идеологии и визии за целите на борбата също. Режимът успя също да внедри свои агенти в редицте на различните фракции. В крайна сметка се наложиха негативните тенденции.

От една страна, съпротивата изпита ударите на режима, а от друга, последствията от погрешни и деструктивни идеи и въздействия от страна на редица външни фактори. Всичко това доведе до изчерпване на нейния интегритет, като редица нейни съставляващи компоненти започнаха да преследват себични цели. По такъв начин въпреки наличието на положителни примери за принципно поведение и героизъм сирийската опозиция не съумя да въплъти идеалите на свободата и да обедини усилията за постигане на алтернатива на диктаторския режим.

Няма съмнение, че сирийската революция претърпя поредица поражения и изоставане в критични моменти от някои от подкрепящите я страни. Една от причините за тях бе тясно егоистичното поведение на редица лидери на въоръжени групировки и тяхната идейно-политическа ограниченост.

Затова единственият изход е сирийската революция отново да се превърне в дело на самите сирийци и само на тях.

За тази цел обаче е необходима и съответна организационна структура, каквато липсва. Но тъй като в резултат на войната се стигна до изостряне на сектантските вражди, единственият изход е в обновяването на опозицията.

Доколко подобна задача ще бъде решена успешно, ще зависи от извличането на поуките от сегашните провали. Тяхното игнориране би обрекла революцията на окончателен неуспех.

"Асад или изпепелена земя!"

В пълен контраст с опозицията режимът съумя да запази единството си и своята доминираща визия. Най-ясен израз на тази решимост е лозунгът, изписван по стените на отвоюваните от режима населени места: "Асад или ще изгорим страната!" Любопитното е, че това е заемка от времето на иракския диктатор: "Или аз, или Ирак се ще превърне в изпепелена земя!"

От него става ясно, че изобщо не става дума за някакви алтернативни на лидера фигури. Целта е запазването на диктаторския режим, макар и с цената на разрушаване на потенциала на нацията. Режимът прибягва до всички възможни средства за постигане на целите си. Единственото, което може да ги спре, са негативни международни реакции. Поради липсата на достатъчно силна реакция на ексцесите на режима те се засилиха с основна задача се да постигне максимумът с иначе ограничените ресурси. Така се стигна до използването на бомбите-варели, хвърляни срещу болници, училища и пазари.

С помощта на такива варварски средства Дамаск успява да обезсили опозицията и да ѝ попречи да задържи контрола си върху овладените от нея населени места, но и за да накаже онези, които я подкрепят. Това е престъпление без наказание. В морално отношение тук важи максимата, че жертвите са оправдани, ако с това се ускорява разгромът на въстанието.

В това отношение Дамаск следва примера на Хафез ал Асад – баща на сегашния президент, през 1982 г. Тогава силите на режима се нахвърлиха срещу жителите на въстаналия град Хама, което доведе до убийството на десетки хиляди и до разрушаването на голяма част от кварталите на града. Сега приближените на Башар изразяват съжаление, че синът не е последвал тактиката на баща си, с което само е продължил агонията. Според тях е трябвало от самото начало да изкорени "заразата" с кръв и огън.

Истината обаче е че желание за жестоко потушаване на въстанието не липсваше, но Дамаск не разполагаше с достатъчно капацитет за подобно решение. Единственото, което Асад бе в състояние да стори, бе да задържи властта си само върху част от сирийската земя, но дори тази ограничена цел доведе до обезкръвяване на силите на режима. Ако обаче режимът съумее да превземе Алепо, Асад може би ще си въобрази, че е в състояние да наложи своята власт върху цяла Сирия. А като се вземе предвид склонността на баасисткия режим към използване на насилствени средства, подобна цел може да доведе до още по-големи репресии и жертви.

В крайна сметка обаче това няма да доведе до победа на режима, а до по-нататъшно радикализиране и противодействие.

Русия е силна, а съюзниците на опозицията – слаби

На регионално ниво няма съмнение, че Иран постигна временни успехи в противопоставянето си на Саудитска Арабия, Турция, Катар и ОАЕ. Опонентите на Техеран не само се оказаха разединени, но и понякога – в открита конфронтация помежду си. Иран продължава да подкрепя режима на Сирия, като съюзничеството между двете столици се гради на споделени приоритети. Аятоласите предоставиха огромна материална помощ на режима на Асад, докато съюзниците на опозицията така и не успяха да обединят усилията си.

Причината за това бяха големите разногласия по важни въпроси, сред които е целесъобразността от подкрепата на джихадистките групировки, макар и чрез посредничеството на частни лица. Всичко това ускори падането на Алепо.

Сирийската опозиция допълнително бе отслабена поради противоречивите указания, която тя получаваше от своите спонсори и поддръжници. По такъв начин Алепо трябваше да заплати цената на съществуващата липса на координация и идеологически противоречия в лагера на опозицията. Иран обаче не бърза да се радва на очертаващата се победа.

Една от причините за това, е че Техеран бе принуден да се задоволи с поддържаща роля след руската намеса. Друга е, че за целта трябваше да употреби и до голяма степен да изразходва потенциала на своя регионален съюзник - ливанската "Хизбула". Това е така, защото тази ливанска организация се отъждестви със сектантски шиитски позиции, след като в миналото се беше утвърдила като национален фактор в политиката на Ливан. По такъв начин сегашните ирански успехи ще имат твърде висока цена в бъдеще.

Що се отнася до международното ниво, Русия утвърди своето надмощие чрез доминиращото си влияние върху развитието на сирийската криза.

Основна причина за това е поредицата от отстъпки, направени от администрацията на Барак Обама през последните години. Поведението на Обама силно ерозира принципите, върху които САЩ градят своята политика. Освен това Вашингтон се остави да бъде подведен относно намеренията на Москва. По такъв начин Русия може с основание да изпитва известен оптимизъм за бъдещето. Той се основава на очакванията да постигне споразумение с бъдещия президент Доналд Тръмп за укрепване руските завоевания в Сирия и за поемане на главната роля в борбата срещу тероризма (според схващанията си за този феномен).

И в момента Русия е в състояние успешно да навигира сред регионалните и международните противоречия около сирийската криза. Така например Москва смекчи иранската роля в Сирия и Ливан, с което съумя да успокои Израел. При тези условия Тел Авив е уверен в своето превъзходство и че ще може да защити своята сигурност.

В същото време руските надежди се базират върху погрешна хипотеза. А тя е, че сирийската революция е била изкуствено поддържана и че следователно може да бъде овладяна и победена. Москва също така е убедена, че джихадистките движения в Сирия са резултат на външна намеса и на усилията на режима в подриване интегритета на съпротивата. Вярно е, че редица сили вътре в страната и извън нея се опитаха да се възползват от джихадистите за своите егоистични цели, но това не означава, че сирийската революция е изцяло контролирана и изчерпана.

Дори подобна хипотеза да е вярна, периодът на жестоко противопоставяне на етно-конфесионална основа ще представлява достатъчна пречка да възстановяването на стария режим. Освен това Русия смесва краткосрочните постижения с дългосрочната перспектива на режима.

Цената на тази погрешна преценка е по-нататъшни изпитания и за Сирия, и за региона.