Много от събитията през изтеклата година сякаш идват да покажат, че трайно пребиваваме в "страната на митовете". Ала не на старогръцките митове или "сказанията" на братя Грим, освен може би в детството или в сънищата си.

и ако потърсим разликата с древни времена, тя е по-скоро следната: старите митове са търсели да обяснят случващото се, докато скалъпените съвременни "митове", наричани в мрежата "фейкове", определено се стремят да го подменят, умишлено разминавайки се с фактите. Има впрочем и "фото-фейкове", целящи откровено да размият реалността, която е на път да се превърне в история. Съвременното митотворчество, дума да няма, е интересна тема, както и причините за него. И те, в най-общ вид, се побират в следната амплитуда от обяснения: когато няма идея за бъдеще, а настоящето се обезцветява, да не кажа помръква, всички започват да гледат единствено назад, да спорят и да се боят със страховете от миналото, което се превръща в единственото време на техния живот, свързващо ги с дедите им.

Не предполага ли това кратка теория на "митотворчеството", приложима и към днешните реалности?

От известно време насам размишлявам над нея и ето изводите, до които стигнах:

– Митовете враждуват с историята, доколкото я предхождат във времето;

– В тях обаче не съществува опозицията истина-неистина, докато историята е принудена да се съобразява с фактите;

– Митовете са подвластни на гибел; историята обаче не умира; тя свидетелства за смъртта на митовете и ги колекционира, дори като "приказки";

– Кажем ли: "това е мит", искаме да кажем, че нещо е несериозно; "Това е история" обаче предполага, че нещата са сериозни, често болезнено сериозни, както настоява в едно свое есе Ели Визел;

– Ние (поне като правило) твърдим, че се придържаме към фактите; затова историята се корени в миналото, и то в "проверимото", а не в "невероятното" (митично) минало, тъй като само така си гарантира бъдещето; митът обаче оставя друга "диря" (устна, писмена или дигитална); той съществува само в езика или чрез езика (Пол Валери);

– Митовете и историята не се изключват напълно; в историята има митове, както и в митовете – история. Ала историята може да ги надскочи и коригира; митовете обаче са си самодостатъчни; те могат да са разрушителни или съзидателни, но не се нуждаят от историята, по-скоро се конкурират с нея и искат да я заличат;

– Историята изисква дистанция; само според марксистката идеология тя е точна наука със свои "научни закони", затова левите идеолози все настояват, че са наясно с Историята (знаем колко кръв се проля в ХХ в. поради тази причина); митовете обаче са "страст"; те живеят край нас и чрез нас, често създавайки ни проблеми;

Толкоз с теорията. Нека сега обърнем поглед не към някой "фейк", а към един класически сблъсък между мит и история, актуализиран с вчерашна дата.

***

Поводът е последното заседание на правителството за 2016 г., на което, за обща изненада, то определи датата 21 февруари за "ден на оказване на признателност към лицата, съпротивлявали се срещу нацизма в България". Казвам за обща изненада, защото очакванията в края на един мандат винаги са свързани с назначения или раздаването на пари, а не с миналото и паметта за него. Както и да е, искам да кажа, че който и да е подсказал това решение на вносителя – военния министър Николай Ненчев – на практика зашлеви звучен шамар на БСП, и то от тази страна, където бившите комунисти най ги боли – тъмните петна по тяхното "антифашистко минало". Не че сега това е най-голямата болка на г-жа Корнелия Нинова, заета стръвно да следи новоизбрания президент Румен Радев да не той би да кривне от тънката "червена линия", зададена му преди изборите и най-вече по отношение на служебното правителство. Ала все пак е неприятно.

За онези, които не са наясно с какво датата 21 февруари (преди 75 години) "обръща" комунистическите митове за антифашисткото минало, няколко кратки пояснения. На въпросния 21 февруари 1941 г. в дома на Никола Мушанов се събират политици, истински "антинацисти", загрижени за съдбата на България и несъгласни тя да се присъедини към оста Рим-Берлин-Токио, което става малко по-късно – на 1 март 1941 г. Всъщност водачите на "старите" (и разпуснати след 19 май 1934 г. партии – демократи, радикалдемократи, земеделци и социалдемократи) – излизат с "декларация за пълен неутралитет на България". Мушанов се среща още същия ден с министър-председателя Богдан Филов и три часа го разубеждава да не влизаме в Тристранния пакт, сетне отнася декларация в двореца и я връчва на царя. Без отговор.

А комунистите? БКП не "играят", тъй като са "от другата страна". След 23 август 1939 г., тоест от сключването на Договора за ненападение между СССР и Германия, известен повече като "Пакта Молотов-Рибентроп", БКП забравя "антифашистката си ориентация". И то напълно. Нейни врагове стават "упадъчните западните демокрации" (Великобритания и САЩ), които Хитлер пък заклеймява като "плутокрации". Сталин набързо свива перките на Георги Димитров (справка – Дневникът на "лъва от Лайпциг"). Коминтернът също забравя за "антифашизма", та да не дразни "германските партайгеносе". Стига се дори дотам комунистите в България да разпространяват листовки "за" Тристранния пакт – пак с оглед на "дружбата" между "г-н Сталин и г-н Хитлер". Има и такива прелюбопитни документи.

Тъй че

С оглед на достойнството на България. А по отношение на БКП всичко е ясно – те стават "антифашисти" чак на 22 юни 1941 г., когато Хитлер обявява война на СССР. В този смисъл датата 21 февруари 1941 г. е безспорно важна с оглед на помръкването на глобалния "комунистическия мит за антифашизма", който продължава да ни се поднася в претоплен вид.

Историята е такава, каквато е. Фактите са си факти. Тъй че "сталинизмът" не изпира автоматично съвестите на конюнктурните "борци с нацизма", изповядващи сходна тоталитарна идеология.

А пък самият Никола Мушанов, бивш министър-председател (1931-1934), определено заслужава признание. Струва си да си спомнят за него повече хора, не само пътуващите по едноименния булевард в София, отвеждащ от "Житница" до "Овча купел". Поради много причини. Включително и заради най-добрия закон в България за народната просвета от 1910 г., наричан навремето Мушановия закон.

По отношение на "съпротивата срещу нацизма", заслугите му са безспорни. Още през 1937 г. в една публикувана анкета по повод на расизма и антисемитизма, той заявява следното: На нацията ни е чужд антисемитизмът Българският народ е демократичен и по природа чужд на ксенофобията.

обявили се срещу Закона за защита на нацията и въвеждането на антиеврейското законодателство (януари 1941), каквито се броят на пръсти в Европа. И за да не останете с впечатление, че е бил "демократ" само в опозиция, но не и на власт, привеждам тези негови думи от речта му като министър-председател в отговор на Тронното слово през 1931 г.:

Какво достойнство лъха от тези думи. На 19 май 1934 г. правителството на Никола Мушанов е свалено обаче с военен преврат от "лигарите" на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които твърдят, че армията е дошла да спасява България. Отзвук от личната му горчива равносметка, откриваме в посмъртно публикуваните му "Спомени. Дневник" (София, 1992): Ония що парализираха демокрацията чрез беззакония и терор и унищожиха народната мощ, те станаха спасители. Кимон Георгиев и Дамян Велчев спасяваха демокрацията!

И най-скръбното за него е, че след 9 септември 1944 г. му е съдено пак да се изправи срещу същите лица, този път съюзници с комунистите (вече "антифашисти"!), които с помощта на съветските щикове започват да се разправят с такива като него, със социалдемократите и земеделците.

Мушанов е нееднократно задържан и арестуван, "въдворен" е на местожителство най-напред в Търново. Тези гонения той пестеливо отбелязва в дневника си: Третиран съм като поданик без граждански права, като човек излишен, който е попаднал по недоразумение отнякъде в България, която не е негово отечество и чужда за него земя Мълвата, че който общува с мене, отива на концентрационен лагер, се разнесе навред. След 1949 г. е въдворен повторно в с. Заград, Тутраканско. На 19 юни 1951 г. е пак арестуван и умира в ареста на Държавна сигурност при неизяснени обстоятелства.

Такива са фактите от историята на един живот, разпръсващи кресливото "антифашистко митотворчество" на БСП. Обратното на историята е забравата.