Дългата поредица провали и новите политически проекти
В последните седмици на 2016 година трескаво се заговори за нови политически проекти. От една страна заради идващите предсрочни парламентарни избори. От друга, защото има реална нужда и търсене на ново представителство. Моментът е подходящ да направим разбор по няколко въпроса:
Защо в България има толкова много нови проекти, които толкова често се провалят?
Какво ново се появява на политическия пазар?
Струва ли си да гледаме към новите проекти, за да представляват самите нас?
По същество в последните точно 15 години
не минава политически цикъл
без решаващо място в политическия живот да бъде заето от някакъв вид нов проект
Първо беше НДСВ на Симеон Сакскобурготски. Движението му успя да постигне грандиозни стратегически успехи като присъединяването на България към НАТО и Европейския съюз. По време на мандата му възприятието за битовата корупция беше най-ниско от падането на социалистическите режими та до днес. И въпреки това на гласуващия човек му отне само два политически цикъла, за да прати Сакскобурготски обратно по "Цариградско". Провалът му беше в това, че обеща мигновен икономически подем, който по-скоро не се състоя, а в последвалото правителство на Тройната коалиция, създаде усещането за корупция по високите етажи на властта в чудовищни размери.
Последва Бойко Борисов. Като по учебниците по политология, точно обратното на предишния проект – не цар, ами обикновен типаж; не корумпиран, ами борец против корупцията; не обещаващ почти нищо, ами оставящ делата му да говорят вместо него. Борисов се оказа и впечатляващо гъвкав политик. Започна като честния народен борец с корупцията. Видя, че няма да я докара далеч така, и бързо се префасонира на великия строител – нещо средно между Мусолини и средно-статистическия поствоенен комунист в Европа. Строителството започна леко да омръзва на хората и Борисов пак смени образа на умерения балансьор, баща на нацията и бранител на стабилността. Както всеки средно образован човек може да предположи, с всеки следващ образ, Борисов си купуваше време, но губеше от харизмата си.
И двата големи нови проекти дотук бяха еднолични. Царят беше НДСВ и ГЕРБ е Бойко Борисов.
На последните парламентарни избори ролята на "нов проект" беше поета от Реформаторския блок. Приятни типове предимно от центъра на София, които поради разнообразни причини поотделно не успяваха да влязат в парламента, а понякога дори и да хванат субсидия. Нещо, което щом певецът на мръсни песни Светльо Витков може да направи, би се предполагало, че някакви добре образовани, със силни контакти в страната, по Европа и света, които са били, я, еврокомисари, я премиери, я министри, биха направили с лекота. Оказа се, че не могат сами.
Но светът е голям и помощта дебнеше отвсякъде. И така на мястото на техния здрав политически разум, се намесиха протестите от 2013-та година. Протестите бяха готини и предимно спонтанни, което значеше, че не могат сами да си създадат партия. Затова техен представител станаха тия приятните типове от центъра, които едновременно видяха, че ако се явят заедно на избори, стават почти сигурни депутати, и че всъщност имат за какво да се борят. Ако не бяха протестите пак щяха да влязат в парламента, просто защото в България има едни избиратели, на които Борисов им е противен, но искат да гласуват за десни партии. Но протестите дадоха на РБ и смисъл за съществуване, и солиден бонус гласове.
Тук е хубаво да не се лъжем – в РБ имаше всякакви партии и хора – Радан Кънев и мнозинството около ДСБ, което се припозна като естествен представител на протеста; Меглена Кунева и нейното ДБГ, която не разбира много от протести, но много я харесват в Европа; СДС-арите, които заради политическото си дълголетие все още държат определен брой гласове; хората около Корман Исмаилов, чиято битка е с монопола на ДПС сред българските турци; земеделците, които носят малък вот, но притежават местни структури и известен управленски потенциал; и най-вече Гражданския съвет, който изпълняваше двойната роля да дава легитимност на цялата схема и заедно с това да я пази от това да забрави от къде идват гласовете й (протестите) и да се фокусира единствено върху управленските позиции, които може да окупира (вицепремиер на Нищото, например).
И накрая схемата се счупи
Поставени пред избора дали реформаторите да продължат да представляват духа на протестите от 2013-та г., или да стоят в управлението, повечето избраха второто. И въпреки че медиите постоянно разказват историята на изненадващо разпадащия се блок, всъщност развитието на събитията беше не най-доброто, но безспорно най-очакваното. От началото беше ясно, че РБ е проект на Радан Кънев и голямата част от хората в Гражданския съвет. Другите партийни лидери и партии си имаха и все още имат различни цели и приоритети.
И така:
Броим три политически проекта и три провала
Във всичките случаи генералната причина беше една – проектите не искаха, не можеха, или и двете, да изпълнят обещанията си. Царят не създаде "българското икономическо чудо". Борисов не пребори корупцията по високите етажи на властта. Реформаторите не направиха България нормална европейска страна с върховенство на закона, игра по правилата и преборена корупция.
Така стигаме до настоящето, в което са обявени поне два нови политически проекта с потенциал, и има още няколко, които дори и не чисто нови, досега не са имали възможността демонстративно да се провалят.
Първо, Радановите хора обещават широко дясноцентристко обединение, в което всички десни и все още вярващи в началните ценности на Реформаторския блок са добре дошли.
Второ, около опиталия се да се бори с корупцията бивш правосъден министър Христо Иванов, се създава друг проект, който явно цели да е нещо средно между issue party (партия с един централен въпрос) и група за натиск.
Трето, да не забравяме, че и в център-лявото има новости – Движението на Татяна Дончева, "Нормалната държава" на Георги Кадиев и някакви симпатични, да не кажа "твърде симпатични" либерални типове от центъра на София, наричащи се ДЕОС и колебаещи се между това да са класически либерали, либертарианци или зелени, но правещи го искрено и от сърце.
Положителното е, че политическата еволюция си казва думата.
Новите проекти стъпват на основа,
каквато предишните провали нямаха
На практика всичките (с изключение от части на ДЕОС) могат да се похвалят с конкретен политически опит, гарантиращ поне частично за желание да се борят с дадени проблеми. Неоспоримо е, че Радан Кънев остана верен на протеста. Че Христо Иванов искаше да реформира съдебната система и да се бори с корупцията. Че Дончева и Кадиев не си мълчаха за ненормалностите в БСП.
Отрицателното е, че нито един от новите проекти няма потенциала да създаде такава вълна и да достигне до такава повратна точка (tipping point), каквато направиха първо Симеон Сакскобурготски, а след това Бойко Борисов. Но оттогава светът се промени и то много. По всичко личи, че навсякъде по земното кълбо, обществата се раздробиха на общности. Общности, които имат много общо вътре себе си и почти нищо общо помежду си. И това има много ясно въздействие върху политическия живот –
времето на one man party-ите е безвъвзратно приключило.
Нов Цар или Бойко Борисов България няма да има
Това, което този път се търси, е съвсем различно. Търсят се хора, които да могат наистина да се борят с определени обществени проблеми, но и умеят да си говорят с гражданите и политическите представители, които не са част от тяхната си малка общност. Към тези две характеристики можем да гледаме, ако не сме решили кой а ни представлява на идващите след няколко месеца парламентарни избори. Тежестта на доказване, както стана модерно да се казва, пада върху самите нови политически проекти.