Роби на ефира

Роби на ефира

Роби на ефира
Малко са българските телевизионни предавания, които влияят върху всекидневната ни култура толкова, колкото "Господари на ефира". Може да се спори дали това влияние е напълно заслужено или не, но не могат да се отрекат две неща: първо, че предаването печели много от хапливия, но непросташки хумор, с който иронизира т.нар. български елит; и второ, че освен да забавлява, то изпълнява и функцията на социален регулатор между редовия българин с редови проблем и най-различни държавни институции, които злоупотребяват със своите правомощия или, обратно – не ги изпълняват.
Разбира се, "Господари на ефира" е вносен продукт – нещо измислено за продажба на глобалния телевизионен пазар. Да, но успехът на предаването в България не е без отношение и към спецификите на мястото. Да не забравяме къде живеем – в страна, чийто икономически, политически, а и медиен елит всячески се държи като не-елит; в страна, чието население масово не одобрява работата на държавните институции и постоянно живее с усещане, че търпи несправедливост; и най-вече – в страна, в която оправията обикновено идва отвън и отгоре от някой реален или престорен господар.
Което и превърна шоуто
от обикновен телевизионен факт в социален феномен
Все по-често можете да чуете как някой, чието чувство на справедливост е накърнено, казва заклинателно, че ще "извика господарите". Именно ще ги извика – както се вика добрият господар, божеството-закрилник или популярния супер герой от рода на Батман. Викането на "господарите" действа като мит, в който усещането ни за безпомощност се трансформира с лекота в надежда, че неуредицата ще се нареди. Спешна справедлива помощ – това е по същество днешният обществен статут на телевизионното предаване.
Но някъде тук започват и проблемите. Понеже са натоварени с големи обществени очаквания, "господарите" започнаха все по-често да смесват ролята на регулатори с ролята на съдници, проповядващи морал и въздаващи справедливост. Разбирате какво имам предвид.
Когато действаш като неофициален обществен регулатор,
от теб не се очаква да издаваш присъди
а да помогнеш за задействането на решение, което по някакви неоснователни причини се бави. Тук вече е ясно кое е правилно и кое не; ясно е какво трябва да се направи, само дето то не се прави. Когато обаче си в ролята на обвинител или съдник, тази яснота не е предварително дадена, тя трябва да се създаде, при това внимателно.
Да, медиите имат и тази функция – да питат и в някои особени случаи да обвиняват. Но преди да обвинят и да кажат, че този е прав, а онзи не е, те, първо, трябва да спазват определени правила на разследване – между които правила най-важното е самият процес на разследване да не наврежда на никого; второ, да са финансово независими и да не получават никаква финансова изгода от своите разследвания; и трето, да не са анонимни и безотговорни, но да понасят отговорност, в това число и съдебна, ако са манипулирали истината или прибързано са оповестили неверни факти, с които са предизвиквали определен вид действия.
И сега идва моментът да се напомнят неща съвсем очевидни и банални, които обаче сме много склонни да забравяме. На първо място, "Господари на ефира" не е разследващо предаване – повтарям, не е документално разследващо предаване, – а развлекателен телевизионен продукт. От него се очаква не да разследва сериозни социални теми, не да действа като публично обвинение, не да произнася присъди, а да разсмива зрителите.
И, да, смехът може да бъде велик инструмент на справедливостта
стига да се използва с правилната мяра и в случаи, в които може да се използва – като случаите, когато неправдата все още не е сторена, или пък е сторена, но е безболезнена.
На второ място, "Господари на ефира" не е независим обществен проект, а търговски продукт. Тук етиката – колкото и тя да е най-правата и най-добрата – е подчинена на логиката на пазара и очакванията на зрителите. Дори и да искат, "господарите" не могат да си позволят да бъдат обективни или да вземат страна, различна от онази, която ние очакваме и искаме, защото ги гледаме не поради нуждата от истина, а поради желанието да канализираме в приятна емоция някои неприятни чувства. "Господарите" трябва да правят от катрана мед, а не от меда – катран.
Затова и когато гонят скандалното и сензационното, те печелят зрителска аудитория, но я печелят с цената на това, че задоволяват най-робското у зрителя – желанието му да залепи око на ключалката, за да види какво прави неговият господар в спалнята. И като види какво прави – да хихика. Защото само до това водят скандалът и сензацията – до масово хихикане. Което хихикане би могло да е и съвсем безобидно, ако не беше и вредно. През него, през робското хихикане, че видиш ли, някой важен и сериозен човек се излага, енергията за съпротива и правене на друг живот се превръща в подчинение.
Точно в това е вредата от т.нар. жълти медии – че като слугуват на зрителя и неговите най-първични недоволства, те превръщат реално зрителя в по-голям слуга. Затова и в несвободните страни има множество хихикащи хора, но няма хора, които се смеят от сърце.
Докато смехът, абсолютната противоположност на робското хихикане, е и свобода.
Но смехът е и особен вид бърза истина
А казването на истината, в крайна сметка, е и поемане на отговорност. Отговорност пред хора, които ти се доверяват.
Оттук и идващото на трето и последно място. Екипът на "господарите" може и да е съставен от големи професионалисти в своята област, само че тези професионалисти няма как да бъдат държани отговорни нито за това, което предаването представя като истина или неистина, нито за по-голямата вреда, която то нанася на зрителя, като активира робското в неговото съзнание – желанието му да се забавлява с кирливите ризи на някого, пред когото в следващ момент ще се подчинява.
Така че, ако искат да забавляват зрителя, "господарите" не трябва да съдят, а да разсмиват – смехът, ако е истински смях, е достатъчно основание за истина и невинност. Ако пък искат да разследват, да обвиняват и да съдят – разбира се, да съдят метафорично, а не буквално – то тогава трябва да си създадат трите условия за това: да спазват стандартите на разследващата журналистика, да станат финансово независими и реално отговорни за действията си.
А що се отнася до нашумелия казус със свещеника хомосексуалист – Марк Аврелий, един истински господар и дори император, казвал следното: "Горчива краставица — остави я. Трънак по пътя, заобиколи го. Достатъчно е."

Д-р Георги Гочев (роден 1981 г.) е главен асистент в департамент "Средиземноморски и източни изследвания" на НБУ. Работи в областите на античната и съвременната литература, античната икономическа и политическа теория, съвременната обществена среда. Превежда от старогръцки. Сред преводите му се отличават тези на Аристотеловата "Икономика" и Платоновите диалози "Пир", "Закони" и "Държавата". Автор е в "Дневник" от 2013 г. От юли 2020 г. е избран за декан на Факултета за базово образование в НБУ.