Роби на ефира
Малко са българските телевизионни предавания, които влияят върху всекидневната ни култура толкова, колкото "Господари на ефира". Може да се спори дали това влияние е напълно заслужено или не, но не могат да се отрекат две неща: първо, че предаването печели много от хапливия, но непросташки хумор, с който иронизира т.нар. български елит; и второ, че освен да забавлява, то изпълнява и функцията на социален регулатор между редовия българин с редови проблем и най-различни държавни институции, които злоупотребяват със своите правомощия или, обратно – не ги изпълняват.
Разбира се, "Господари на ефира" е вносен продукт – нещо измислено за продажба на глобалния телевизионен пазар. Да, но успехът на предаването в България не е без отношение и към спецификите на мястото. Да не забравяме къде живеем – в страна, чийто икономически, политически, а и медиен елит всячески се държи като не-елит; в страна, чието население масово не одобрява работата на държавните институции и постоянно живее с усещане, че търпи несправедливост; и най-вече – в страна, в която оправията обикновено идва отвън и отгоре от някой реален или престорен господар.
Което и превърна шоуто
от обикновен телевизионен факт в социален феномен
Все по-често можете да чуете как някой, чието чувство на справедливост е накърнено, казва заклинателно, че ще "извика господарите". Именно ще ги извика – както се вика добрият господар, божеството-закрилник или популярния супер герой от рода на Батман. Викането на "господарите" действа като мит, в който усещането ни за безпомощност се трансформира с лекота в надежда, че неуредицата ще се нареди. Спешна справедлива помощ – това е по същество днешният обществен статут на телевизионното предаване.
Но някъде тук започват и проблемите. Понеже са натоварени с големи обществени очаквания, "господарите" започнаха все по-често да смесват ролята на регулатори с ролята на съдници, проповядващи морал и въздаващи справедливост. Разбирате какво имам предвид.
Когато действаш като неофициален обществен регулатор,
от теб не се очаква да издаваш присъди
а да помогнеш за задействането на решение, което по някакви неоснователни причини се бави. Тук вече е ясно кое е правилно и кое не; ясно е какво трябва да се направи, само дето то не се прави. Когато обаче си в ролята на обвинител или съдник, тази яснота не е предварително дадена, тя трябва да се създаде, при това внимателно.
Да, медиите имат и тази функция – да питат и в някои особени случаи да обвиняват. Но преди да обвинят и да кажат, че този е прав, а онзи не е, те, първо, трябва да спазват определени правила на разследване – между които правила най-важното е самият процес на разследване да не наврежда на никого; второ, да са финансово независими и да не получават никаква финансова изгода от своите разследвания; и трето, да не са анонимни и безотговорни, но да понасят отговорност, в това число и съдебна, ако са манипулирали истината или прибързано са оповестили неверни факти, с които са предизвиквали определен вид действия.
И сега идва моментът да се напомнят неща съвсем очевидни и банални, които обаче сме много склонни да забравяме. На първо място, "Господари на ефира" не е разследващо предаване – повтарям, не е документално разследващо предаване, – а развлекателен телевизионен продукт. От него се очаква не да разследва сериозни социални теми, не да действа като публично обвинение, не да произнася присъди, а да разсмива зрителите.
И, да, смехът може да бъде велик инструмент на справедливостта
стига да се използва с правилната мяра и в случаи, в които може да се използва – като случаите, когато неправдата все още не е сторена, или пък е сторена, но е безболезнена.
На второ място, "Господари на ефира" не е независим обществен проект, а търговски продукт. Тук етиката – колкото и тя да е най-правата и най-добрата – е подчинена на логиката на пазара и очакванията на зрителите. Дори и да искат, "господарите" не могат да си позволят да бъдат обективни или да вземат страна, различна от онази, която ние очакваме и искаме, защото ги гледаме не поради нуждата от истина, а поради желанието да канализираме в приятна емоция някои неприятни чувства. "Господарите" трябва да правят от катрана мед, а не от меда – катран.
Затова и когато гонят скандалното и сензационното, те печелят зрителска аудитория, но я печелят с цената на това, че задоволяват най-робското у зрителя – желанието му да залепи око на ключалката, за да види какво прави неговият господар в спалнята. И като види какво прави – да хихика. Защото само до това водят скандалът и сензацията – до масово хихикане. Което хихикане би могло да е и съвсем безобидно, ако не беше и вредно. През него, през робското хихикане, че видиш ли, някой важен и сериозен човек се излага, енергията за съпротива и правене на друг живот се превръща в подчинение.
Точно в това е вредата от т.нар. жълти медии – че като слугуват на зрителя и неговите най-първични недоволства, те превръщат реално зрителя в по-голям слуга. Затова и в несвободните страни има множество хихикащи хора, но няма хора, които се смеят от сърце.
Докато смехът, абсолютната противоположност на робското хихикане, е и свобода.
Но смехът е и особен вид бърза истина
А казването на истината, в крайна сметка, е и поемане на отговорност. Отговорност пред хора, които ти се доверяват.
Оттук и идващото на трето и последно място. Екипът на "господарите" може и да е съставен от големи професионалисти в своята област, само че тези професионалисти няма как да бъдат държани отговорни нито за това, което предаването представя като истина или неистина, нито за по-голямата вреда, която то нанася на зрителя, като активира робското в неговото съзнание – желанието му да се забавлява с кирливите ризи на някого, пред когото в следващ момент ще се подчинява.
Така че, ако искат да забавляват зрителя, "господарите" не трябва да съдят, а да разсмиват – смехът, ако е истински смях, е достатъчно основание за истина и невинност. Ако пък искат да разследват, да обвиняват и да съдят – разбира се, да съдят метафорично, а не буквално – то тогава трябва да си създадат трите условия за това: да спазват стандартите на разследващата журналистика, да станат финансово независими и реално отговорни за действията си.
А що се отнася до нашумелия казус със свещеника хомосексуалист – Марк Аврелий, един истински господар и дори император, казвал следното: "Горчива краставица — остави я. Трънак по пътя, заобиколи го. Достатъчно е."