Тъпата 1956-та година
Говорила съм с Кристо защо и как си е тръгнал от България.
Тръгва сам, навършил едва 21 години. С палто, взето на заем от брат му Анани и студентска карта в джоба. Когато отпътува, все още не е човекът, готов да емигрира, но ми е споделял:
" Знаех вътре в себе си, че никога няма да се върна обратно. Нямах никакъв багаж, не носих нищо с мен, не притежавах нищо в България".
Категорично ми потвърди, че тогава не е изказал това предчувствие дори пред майка си, дори пред братята си. Преди да поеме към неизвестното, цял месец рисува в любимата махала над Габрово. Тя дори не е отбелязана на картата, но до ден днешен е отбелязана в сърцето му. Студентът Христо Явашев има чичо в Прага. Това е формалният повод да му бъде разрешено заминаването.
Христо е рядък пример за човек, които от малък знае какво иска от живота.
Той иска да рисува, да бъде творец
Прави го съзнателно, старателно, влага ежедневни усилия. Като ученик посещава курсове по рисуване в Габрово, в Пловдив. Помни имената на първите си учители. Най-вече на преподавателя Попов. Явява се на изпитите за Академията изключително подготвен. Приемат го, въпреки факта, че баща му е затворен за цяла година, несправедливо е обвинен в "саботаж" и унищожаване на социалистическа продукция.
От влизането в Художествената Академия в София през 1953 г., до заминаването си три години по-късно, Христо с усърдие изпълнява всички задачи. Усъвършенства до виртуозност рисуването от натура. Той цени това обучение. Не го отминават и правенето на агитационни материали, и пропагандните лекции.
Цялото обучение държи Христо и колегите му здраво в коловозите на реализма. Състудентката му Ива Хаджиева ми е разказвала как през първи курс те, буквално препускайки, преминали през цялата история на изкуството. Според учебната програма в социалистическа България, тя свършвала до импресионизма. Другите територии били забранени. Не само не се преподава нищо различно, но не трябвало и да се вижда. Изкуството извън програмата е квалифицирано като упадъчно, буржоазно, "формално". Студентите знаят, че в библиотеката е пълно с книги и репродукции. Те обаче не са достъпни, не могат дори да ги разгледат. Втори и трети курс на следването е изцяло посветен на руското и съветско изкуство, а четвъртата година само на българското.
Когато съм питала Кристо за ученето му до трети курс, той лаконично е отговарял:
"Учихме най-различни неща, дори анатомия. Правехме дисекция на човешко тяло, но всичко беше много старомодно, като арт училище от 19 век".
Двадесет и една годишният Христо едва ли е знаел до край
от колко "тъпа" държава си е тръгнал
Защото когато младият Явашев пристига в София, мъчителният процес за подчиняване на будните духове на нацията вече е дал резултати. В началото на 50-те новите управляващи са сложили здрава ръка върху художествения живот.
Веднага след 9 септември изтъкнати художници и много карикатуристи са арестувани и изпратени в трудово изправителни "селища". Други, по среднощни часове са викани "за сведения", разпитвани, заплашвани, съблазнявани да сътрудничат на властта. Големият карикатурист Райко Алексиев, е изтезаван до неузнаваемост и умира кратко след разпита. Творческите сдружения на художниците са разформировани и се създава ново колективно тяло, оформено според идейно-партийна принадлежност. И тъй като "новите" нямат точна концепция как точно изглежда "правоверната" живопис, започва възхвала на съветския модел и всяване на пълзящ страх от всичко, което изглежда различно.
За властта различното е враг. Всички художествени течения, развивани от творците преди 1944-та са обявени за "формализъм" и "буржоазни". Най-страшното клеймо за художниците е, че са изпаднали под "западното влияние". Не е лесно да се опише какво точно става в духовния живот по това време. Някои творци започват истински да вярват в идеите на комунистите и прегръщат наложените с лозунги методи, опитват се да адаптират творчеството си. В дните, когато много столични семействата са принудени да живеят в една стая от бившите си домове, за да се настанят в жилищата им новодошлите партизани, на най-преданите партийни художници се отпускат ателиета.
Има творци, които не са пожелали да предадат свободата на вдъхновението си, започнали все по-малко да творят, изпаднали във вътрешна емиграция. Други виждат възможност с покорство си да извоюват власт и привилегии, да раздават оценки над колегите си. Но
да не пееш в хора на властта, също е опасно
Системата на доноси, подслушване и докладване измества някогашните интелектуалните разговори. Страхът трайно се настанява и сред интелигенцията, хората, от които се очаква да са най-свободни.
Един случай много ясно показва до какви поражения довеждат всички тези порядки. Художникът Александър Жендов, който е симпатизирал и съдействал на властта, започва да прозира как посредствеността все по-гордо шества и размахва пръст в творческите среди. С типичен интелектуалски идеализъм, още през 1950 г. Жендов пише писмо до партийния ръководител Вълко Червенков. Посланието му дълги години напред е един от най-секретните документи в държавата.
Ето какво страшно нещо пише в писмото: "Въпреки идейно политическата помощ, въпреки увеличената материална подкрепа (удвоени контрактации и команадировки, откупки и ателиета и пр.), продукцията на художествения сектор у нас пред последните две години е паднала с повече от 50%! Тематиката, тая основна задача, поставена пред художниците от нашата прогресивна общественост, не отбелязва за това време никакво развитие, а художественото майсторство (тук вече не мога да се въздържа от преценка!), е под нивото на всички общи изложби от две десетилетия насам. Нужно ли е да подчертавам, др. Червенков, че нито един сектор от нашия стопански, политически и културен живот не е отбелязал такива катастрофални показатели".
След като писмото достига до адресата си, Жендов е изключен от творческите съюзи, разгромен в официалната преса, заклеймен и изолиран . Следва изхвърляне от Художествената Академия на уважаваните професори и творци Кирил Цонев и Иван Ненов...
В какво се е превърнала Академията, две години преди в нея да отиде да учи студентът Христо Явашев, свидетелстват и писма на любимия скулптор на България Иван Лазаров. За разлика от други, той не участва стремглаво във високо платените градежи на нови монументи. На 3 март 1951г. пише до новоназначения ректор на висшето училище, Крум Кюлявков: "Другарю Кюлявков, ти забрави, или не се сещаше, че дохождаш в един институт учебен, а не в казарма Ти се вслуша в доносничеството на студентите, вместо да се погрижиш да се стегне това нещастно поколение, да може да ползва младите си сили. "
Наред с рисуването, студентите постоянно учат, че: "Истинска свобода за художника може да съществува само в Съветския съюз и народнодемократичните страни... Голямата правдивост и дълбочина на съветските художници се дължи преди всичко на туй, че тези художници се ръководят в своята творческа практика от великите идеи на марксизма-ленинизма " /Райнов, Б. "Естетика"с.214, с.216/.
Христо не успява да повярва в това. От малък, той не говори много. По-скоро действа.
През 1956-та тръгва по своя път към свободата
Ето какво пише на брат си Анани в първото писмо от там:
"Мили Анани, вече повече от месец, откакто съм в Прага. Мило мое братче, страшно съм неспокоен. Ти разбираш, че аз нищо не мога да понеса повече в обратна посока. Ти няма да ми се сърдиш. Мисли и ще разбереш защо не мога. Аз нищо вече не мога да понеса друго. Нямам нужда да се срещам с хора, които четири години не ме разбираха, хора, които са егоисти, които ме мачкаха и ми втълпяваха, че както те казват, се прави изкуство. Неща, които са подла лъжа, глупости и цинични, за да бъдат изкуство."
Не съм адвокат на Кристо. С авторитета си, той няма нужда от това. Журналист съм повече от 20 години и негодувам когато неистини се тиражират с вироглава убеденост. Следя работата му отблизо и съм разговаряла с него за бягството му. Знам, че когато днес дава определение за онази България, която е напуснал като 21- годишния младеж,
той говори за държавата и за системата
Не за хората, нито за родните места. Не е ли това родината? Защото ако Родината е Държавата, то всички, които недоволстваме, че улиците не са чисти, че хората са намусени, че въздухът е мръсен, че има нечестно забогатели – наричаме по много пъти на ден България "тъпа". Дори да е на ум.
Кристо е смел. Казва това, което мисли. Прави това, което иска. Има силата дори да се откаже от проект, в който е инвестирал време, усилия и средства. Така, както се отказа от "Над реката" след избора на новия американски президент.
Вероятно не всеки харесва силата и смелостта му. Вероятно затова от 56-та година до сега все внушават, че той не харесва България.