Да закрием ли министерството на идентичността
Това, че културата служела за укрепване на националната идентичност, взе да се превръща в общо място. Ще кажеш, върнали сме се в 19 век, когато Масимо д’Азельо казва: "направихме Италия, остава сега да направим и италианци". Идентичността, значи, няма собствено битие и рискува да се разпадне, ако не я подпираме непрекъснато с дейности.
Нещо повече, културата има още по-специфична задача: да буди гордости, а това ни връща още един век назад при Паисий. И както ни връща, така ни изстрелва на челото на постмодерния свят, където културните ценности се съдят не със старите мерки на усилието, тълкуването, помненето, а чисто математически: еди-колко си долара, зрителя, клика.
Тази иначе световна тенденция у нас е доведена до край, културата се мисли
като един вид спортно състезание
където ще победим и ще ни признаят. В "Гинес", в ЮНЕСКО, в механата, където ви играят кукери. Забелязахте ли: огромен интерес към "Сляпата Вайша" и Григор Димитров преди съответните класирания, а като не спечелиха - мигновено забравихме и аниматора, и спортиста. Представете си го преведено в пример от нашата младост: "Спасителят в ръжта" не получава Нобелова награда и, чао, хвърлям го в коша.
Това свеждане на културните политики до състезание, разбира се, превръща самото занимание до евтина имитация, защото ресурсите на държавицата не са големи. Да построиш за 5 милиона бутафорна крепост, която в Шотландия струва стотици, да снимаш исторически филм със средства, които в Холивуд се предвиждат за освежителните напитки на продукцията – това е самото определение на кич: евтина имитация.
Разбира се, има такъв тип култура, която служи за белязане на етнически особености.
В някои племена се татуират
други разказват как предците са създали света от плюнка, трети раздрусват звънци и хлопатари; целта е да се разграничат от съседното племе и укрепят идентичността си. Която, разбира се, е по-висша от тази на съседите, защото тотемът на крокодила е, разбира се, по-силен от тотема на маймуната.
В традицията, която сме наследили – от Месопотамия до модерната епоха – културата е нещо повече: тя е насочена към универсални ценности, към красивото, доброто, истината. Скокът тук, разбира се, е християнството, което надскача племената и общностите, за да издигне идеята за човека - модерната епоха пък надгражда това с акцента върху свободата и креативността на този човек.
Културните политики в развития свят днес вървят именно в тази посока: от една страна, универсалното, от друга, индивидуално. Едната посока, разбира се, е
подкрепата на върхови постижения
чрез стипендии, награди, събития – основният принцип тук е много тесният филтър при подбора, който да доведе до истинска конкуренция на талантите. У нас по традиция предпочитат да раздават пари на калпак, за да не се сърди никой. Резултатът е едно такова усредняване, противопоказно на всичко върхово. Сама високата култура няма да оцелее, за това трябва политика, и то тази политика трябва да е много селективна.
Другата посока, това е
подкрепата на пазара за култура
Не директната издръжка, а подпомагане на това производство, което се смята за важно. По-ниско ДДС за книги, представяне на сгради за представления и изложби, облекчения за инвестиции в новите медии и културни индустрии. Разни форми.
Но все пак става дума за пазар, не за държавна издръжка. Защото принципът, въведен от г-н Рашидов, парите следват зрителя – където на всеки купил билет за театъра се връчва една солидна сума държавни пари, всъщност доведе до опошляване на вкуса. Нямам нищо против театрите да са пълни и да забавляват хората с леки жанрове. Нека държавата да ги подпомага със сграда или специален режим на осигуровки за артистите, какъвто има по света, но нека все пак това е първо индустрия, която печели, после да има и помощ, която улеснява достъпа до култура, но не я произвежда.
Третата форма на културна политика, това е
работата с общностите
В училища, в клубове, в общински звена гражданите трябва да се въвличат в правене на култура, която да ги обогатява и разширява хоризонтите им. Говорим не само за детето, което се записва на цигулка, но за кръжоци по фотография, дискусионни форуми, за читателски клубове, за ролеви игри, за научна популяризация, какво ли не.
Целта е гражданинът, млад или стар, да се извади от затъпяващото всекидневие, да му даде възможност да се индивидуализира през някакво лично негово нещо, а и не на последно място – да общува с други хора.
За жалост у нас тази гражданска култура обикновено се обръща на народни танци, т.е. пак охрана на племенната идентичност. Но дали пък някаква по-активна политика не би могла да разнообрази предлагането? Ако огромната част от парите на министерството не отиваха за щатове на доживотни творци, дали нямаше да има възможност някакви групи хора да измислят и правят неща, без да плащат наеми? Родителите ще ме разберат – огледайте се само къде бихте могли да запишете детето си на някакъв кръжок и колко ще ви струва това. Един тримесечен курс в София по фотография може да струва 400 лева и много от нас решават, че по-добре да оставят децата да се разхождат с пластмасовите бутилки бира из парка.
Има хора, които казват, че изобщо не ни е нужно Министерство на културата и цялата работа може да се направлява от независими центрове. Аз тук съм по-малко радикален: казвам, че не ни е нужно министерството на националната идентичност. А когато се разберем какво точно очакваме от културната политика, институционалните форми ще дойдат от само себе си.
Бел. "Дневник" - Припомняме видеото от рубриката "С две думи" за част от ефектите от управлението на Вежди Рашидов: