Всеки ден е ден на избор
С качването в автобуса се оказвам в конфликтна ситуация. На предната врата един дядо се тресе от нерви и крещи на някого:
- Ще видиш ти хулиган с хулиган! Никакво възпитание нямате!
Още преди да се огледам, вниманието ми е привлечено от отговора:
- Я да млъкваш, тъп дъртак, че като ти вкарам един!
Един ученик с огромни бели слушалки на ушите е вдигнал крака си на седалката. Прегърбен е, изглежда се изживява като рапър или нещо от сорта.
- Аре да го наритаме, копеле! Ще се побъркам, ей! – приглася му втори ученик и се движи неспокойно на мястото си, сякаш ей сега ще скочи на дядото.
Трети ученик седи и мълчи в тяхната компания, но и той изглежда ядосан.
Дядото и учениците се заяждат, а
пътниците мълчат
Става ми жал за дядото. Учениците изглеждат като разярени животни. Знам, че най-вероятно нищо няма да се случи, но ми е лесно да си представя как му скачат на бой. Още по-лесно ми е да си представя, че и в тази ситуация хората от автобуса ще продължат да мълчат. Ще гледат през прозореца. Или ще се чувстват неловко, но нищо няма да направят. А после, разбира се, ще са шокирани от ситуацията и ще я разказват на приятелите си. Може и някой статус във "Фейсбук" да напишат.
Целият треперя от напрежение
- Момчета, да знаете, че ако се биете, ще съм на страната на дядото! Окей?
Не, аз не съм някакъв герой. Още по-малко мога да се бия. Не знам как става тази работа. Веднъж ми се наложи да се защитавам срещу неонацисти и хич не ми се получи. Напротив, разбиха ми носа във фоайето на зала "Христо Ботев" пред една тълпа от зяпачи, които пиеха бира и нищо не направиха. Просто ми е омръзнало да ставам свидетел на насилие, независимо дали то е вербално или физическо. Да става каквото ще!
Учениците млъкват за момент. На следващата спирка дядото слиза. После те продължават да си говорят ядосано. Разбирам, че цялата работа е станала, защото ученикът със слушалките пуши електронна цигара.
- Ще пуша, където си поискам – мърмори ученикът.
Хората в автобуса очевидно са възмутени, поне така гледат.
Някои дори цъкат с език, но нищо не казват
Свили са се в черупките си и това е! Нищо ново. А момчетата вече си говорят за цици, алкохол и за трева.
Утре същите тези могат наистина да скочат на бой на някой възрастен човек. И какво ще стане? Ще има ли кой да се застъпи за него? Или да скочат на някое момче и отново да четем в новините за насилието сред младите хора. Наскоро бяхме страшно възмутени от случая с Георги, който беше наръган в Борисовата градина и умря. Нали се оказа, че съучениците му са познали неговия убиец и са си мълчали.
Не ни ли е прекалено лесно да се шокираме в подобни ситуации и да съдим това, което не са направили другите. А ние какво правим? Не мълчим ли прекалено често?
Не си ли затваряме очите?
Да, може да не сме свидетели на убийство. Но какво да кажем за вербалната агресия? За това да удрят шамар на човека пред теб и ти да си продължиш по пътя, вярвайки, че някой друг ще направи нещо по въпроса? За всички тези уж дребни произшествия, в които не искаме да се намесваме. И оставяме другите да се оправят сами.
Ако искаме да живеем в истинска демокрация, трябва да свикнем да си я правим. Това значи да не мълчим, да се намесваме в подобни ситуации. Да осъзнаем, че сме общество и всички сме част от него. Когато една част не е добре, това се отразява на всички. Всички носим отговорност за това, което се случва около нас. Но сме свикнали да я прехвърляме на институциите, на властта. На всички останали, но не и сами да я поемаме.
Ето, идват избори. Някои ще отидат до урните, други ще си останат вкъщи. Най-вероятно после почти всички ще се оплакват. Защо се е случило така? Защо ни управляват по този начин? И всички останали приказки, които си ги говорим вече толкова години.
Но истината е, че ние правим своя избор всеки ден. С всяко свое действие. С всяко свое изказване или премълчаване. Но някак забравяме това. Добре е да си го спомним. И да избираме в какъв свят искаме да живеем.
Всеки ден.