Зад маската на народовластието
Данните за обществените нагласи от всички социологически анализи от последните 4-5 години показват, че по-голямата част от българите с лекота са готови да отстъпят извоюваните с толкова усилия основни ценности – на граждански права и свободи, на словото, на правовия ред, на демокрацията... в името на "националния егоизъм" на "сигурността", на "силната ръка", която да даде на "народа" хем справедливост, хем пари вън от всяко право и спазване на правилата.
Зад всичко това стоят внушените страх и омраза към бежанците, мигрантите, циганите, турците, евреите, западняците, различните. Стои завистта на неграмотния простак, желанието за мъст на некадърния неудачник, омразата и нетърпимостта към всички успели и щастливи хора просто защото те са се реализирали в живота, а той може само да се вайка колко е беден и нещастен...
"Широките народни маси"
Те трагично не разбират, че градят не затвор, в който да вкарат "другите", "различните", "враговете", а концлагер за собствените си изтерзани души. Но те и не подозират, че ще бъдат не надзиратели, а затворници в градения от самите тях реален концлагер. И няма да накажат със своята омраза "лошите", "незаконно обогатилите се", "олигарсите" и "мафиотите", а самите себе си. Наивно вярват, че ако се харесат на новите "силни", ще бъдат изключени от списъка на "лошите". А пък може би тайно се надяват, че във фарсовото повторение на "граби награбеното" може да пооткраднат и нещичко за себе си.
Тези страшни прогнози се осъществяват пред очите ни – не бурно и "революционно" както през февруари 2013 г., а в уж спокойната предизборна обстановка от зимата на 2016-2017 г.
Страшното е, че напълно легитимното недоволство е насочено не към тези, които са причинили това ужасно състояние на общественото съзнание, а точно в тяхна полза и интерес!
Преди
Ако по време на първата революционна вълна от 1989-1990 г. милиони възкръснали от нищото граждани поискаха демокрация и свобода и бяха покъртени от разкритията за комунистическите престъпления, днес на това се гледа с безразличие и даже досада – защо да се ровим в миналото.
Ако по време на втората революционна вълна от 1996-1997 г. гражданите въстанаха срещу икономическата катастрофа, до която доведе България неокомунистическото управление след 1989 г., днес те отричат свободата и демокрацията, забравят, че заплатите и пенсиите им вече не са 5-8 долара на месец, до каквито ги докара посткомунизмът през февруари 1997 г., а средно заплатите са над 300 долара, а пенсиите – средно 150 долара. Да – с право хората са недоволни, защото ако не беше грабежът на националното богатство от проруската олигархия с нейните грандиозни енергийни корупционни проекти, банкови фалити и жестоката олигархична експлоатация, би било напълно възможно средните заплати и пенсии да бъдат двойно и дори тройно по-големи.
Сега
В днешната кризисна ситуация огромното мнозинство от хората са съгласни с твърдението "Ако съдът не осъжда престъпниците, държавата трябва да намери друг начин да ги вкара в затвора". Така те, без да знаят това, всъщност искат концлагерната комунистическо-фашистка система да възкръсне. А това не може да означава нищо друго, освен че досегашният ни "преход" е на път безславно да се провали...
Отчайващата липса на демократични нагласи и все по-силната илюзорна вяра в държавници, които използват авторитарни и агресивни методи на управление, без съмнение е наследство не на относително свободните години крехка демокрация, както удобно ни убеждават от олигархичните медии самозваните главатари на фашизирания неокомунизъм, а точно обратно – на ограничената свобода и фалшивата представа за "народовластие" и на всекидневната пропаганда на насилие, завист и омраза в повечето от уж "свободните" ни медии.
Защото народовластието не означава съгласие с всичко, което народът иска.
Олигархичните медии не случайно насочиха народното недоволство към искане за "пряка демокрация", за пряко народоизлияние като чудодейно решение на всички политически и обществени проблеми. Но дори в този случай демокрация не е силово налагане на волята на мнозинството. "Демокрацията не може да е цел – тя може да бъде средство. Цел може да бъде само свободата" – пише в "Пътят към робството" Фридрих фон Хайек.
Комунистическото наследство
Ние още не можем нито да преодолеем, нито дори да осмислим, че живеем в ситуация на посткомунизъм, а не на истинска демокрация и на свободно и справедливо/правово общество. Комунистическото наследство още ни тегли към дъното. То ни отчужди от идеите и практиките на нормалната, на гражданската демокрация и ни тласка към популистката егоистична демокрация, но само в угода на неграмотно политическо мнозинство, обслужва прекрасно едно много тясно, но властващо и плячкосващо олигархично малцинство.
Комунизмът се срути икономически и политически, но ни завеща своя манталитет, своята сатанинска омраза и своя човеконенавистен светоглед. И макар правата на човека, демокрацията, разделението на властите и върховенството на закона да бяха обявени за висши ценности, те не бяха интериоризирани, не бяха възприети по убеждение от мнозинството българи.
"Предателството на елитите"
За някои това е обяснението. На Запад може би е точно така и изборите в много западни страни вече го потвърждават. Но всъщност при нашата "демокрация", колкото и да се е самоназначил, в известна степен политическият елит е като избирателя, колкото и той да е многолик.
Всъщност "суверенът" не е осъзнал тези ценности, защото не ги е изстрадал, а ги е получил в повечето случаи наготово, благодарение на усилията на едно малко и за съжаление все по-стесняващо се активно гражданско малцинство. Това малцинство все по-рядко се допуска до централните медии, командвани от посткомунистическата олигархия. Затова и на практика тези ценности нямаха видимо почти никаква стойност за неочаквано получилите свободата си бивши социалистически поданици.
Българите обичат свободата, но чакат да им я донесат в къщи на тепсия. Това прозрение на Апостола още е в сила и докато не го разберем, все ще сме си такива, каквито не искаме да бъдем.
Компромисите
Така "народът" днес е едновременно и жертва, и виновен за това, че допусна компромис с престъпното комунистическо наследство. В какво се състои той?
Първият - да не бъде търсена отговорност за престъпленията на комунизма. Делата срещу Тодор Живков и висшата комунистическа номенклатура бяха провалени и се оказа, че виновни за престъпленията на комунистическия режим няма. Няма нито един осъден за концлагерите, за икономическата катастрофа, до която доведе страната ни "реалният социализъм", за националното предателство "16-а съветска република", за "възродителния процес".
Ако за тези престъпления срещу българския народ имаше дела, завършили с присъди, не само комунистите, но и гласуващите по инерция за тях бедни духом щяха да разберат, че винаги има възмездие за престъпленията, че не могат да бъдат смятани за нормални такива деяния, дори ако са обосновани с "висши национални съображения".
Вторият - да няма лустрация. Забраната определен кръг от висшата и средна номенклатура да заема публични длъжности за някакъв ограничен срок несъмнено щеше да има огромен нравствен ефект. Това щеше да има и дисциплиниращ - има виновни за престъпленията на миналото, самата съпричастност към престъпна система носи, макар и морална, вина.
Плахият опит за частична лустрация бе публично остракиран от посткомунистическите пропагандни централи, собственост на тези, които трябваше да бъдат всъщност лустрирани. Всичко с времето се размаза и замъгли и за това вина имат и представителите на народа в "демократичната ни уж опозиция" на комунизма.
Третият пагубен компромис и негласен сговор между властващи комунисти и опозиционни демократи (те си размениха шест пъти местата за 27 години) бе за досиетата. Те се отвориха "след дъжд качулка" - когато хората вече се бяха уморили от лъжи и от това вече почти нямаше практически смисъл.
Само че се отварят така, че да не стане ясно кой какво е вършил и кой е бил доброволно "сладкопойна чучулига на властта" и кой е бил принуден да подписва декларация за сътрудничество без никакви практически последици и вреди за ближните му. А и защо бе забравено удобно за ролята на вербовчиците, къде остана възмездието за тяхната "народополезна" дейност?
Четвъртият пагубен компромис бе за продължаването на стария комунистически консенсус - "Ние ви лъжем, че ви работим, вие ни лъжете, че ни плащате!", в нова, още по-цинична и взаимно уличаваща форма – "Вие (елитът) ни лъжете, че работите за нас и че ни плащате, а ние (народът) ви лъжем, че ни се работи за тези заплати тук".
Петият пагубен елемент е трайната ни зависимост след 2001 г. от руския олигархичен интерес, който разглежда България като "троянски кон в Европа", като територия, която спокойно може да продължава да се дои с помощта на своята колониална администрация, съставена от "петата колона" на този бандитски интерес.
В заключение
Политическата неграмотност, съзнателно внедряваното невежество (защото прост народ се управлява по-лесно!), подменените демократични ценности могат да обърнат самия народ против единственото му завоевание по време на посткомунистическия преход – да мисли свободно и демократично да избира своите представители. И макар този избор с времето да ставаше все по-неинформиран, все по-популистки и все по-манипулируем, той заедно с останалите свободи остана единственото, което сега олигархията се опитва да му отнеме.
И това може да стане поради невежеството и с помощта на усилията на тези, които иначе биха воювали против олигархия, а сега вървят по нейната свирка.