100 дни Тръмп
На 29 април 2017 година се навършват първите 100 дни от официалното встъпване на Тръмп в длъжност на 20 януари. 100-те дни са изпитана мярка за формиране на образа на едно ново управление. На 100-тния ден бъдещият мандат се смята за приблизителна проекция на този първи период. В САЩ през този период се изграждат четири основни измерения за преценка на президентския мандат: личният стил, който новият президент разписва върху самата институция, формирането на администрацията, която е аналог на министерски съвет, отношенията на президента с Конгреса и външно-политическата ориентация.
Какво може да се каже за 100-те дни на Тръмп?
Личният му стил остава скандален, какъвто беше в цялата кампания. Необичайно, в много случаи напълно неприемливо е комуникацията на президента да се разгъва като картечни обстрел през "Туитър". Срастването на Белия дом с частните имоти на президента, необразованото говорене, кресливите отношения с журналисти, забраната за достъп до Белия дом на основни медии, демонстративно грубите отношения с жени, от канцлера Меркел до собствената му съпруга, клановото заселване на Белия дом и какво ли не още дават безпрецедентен образ на президент. Всичките му предшественици имат странности и отклонения. При Тръмп обаче бруталните маниери надхвърлят всичко, което американците са видели досега.
Но и това не би било проблем, ако персоната Тръмп разиграва произволни роли без това да пречи на институцията Тръмп. Но не е така. Тръмп продължава да изпълнява роля, подходяща за кампанията, сякаш изборите предстоят. И показва с цялото си държание, че му е по-приятно да се бори за поста, а не да упражнява правомощията на същия пост. Тази тенденция потвърждава, че Тръмп преживява себе си като виртуално-телевизионен президент, някой, който играе президент в сериал или риалити шоу.
Доколкото все пак управлява, а не е свободен артист, Тръмп пренася в държавната власт стила на глава на семейна фирма.
Администрацията на Тръмп се формира бавно и мъчително, с упорити опити на демократите в Сената да блокират основни назначения, особено на Главен прокурор и Секретар по образованието (както и номинацията за нов съдия във Върховния съд). Особеното, обаче, на тази администрация не са толкова постовете, които минават през санкция на Сената. Някои от тях са приемливи и сравнително традиционни републикански фигури. По-интересните моменти са свързани с формирането на вътрешен кръг от съветници и стратези, чието назначаване е лично право на президента. Така в най-близкия кръг попадат два типа лица и тъкмо те в най-голяма степен дават профила на екипа му.
Едната група са самото семейство на Тръмп, на първо място голямата му дъщеря и зет му. Постепенно те бяха натоварени с отговорности, които предполагат значителен опит в политически, правни и административни дела. Това фантастично изстрелване във висините прилича на легендата за американската мечта, но в него няма много здрав разум. То стана и повод традиционни консерватори като Кисинджър да иронизират Джаред Кушнер, който трябва да реорганизира федералната административна, да развие програма за технологични иновации, да разреши Израелско-палестинския конфликт, да бъде ad hoc посланик на президента в Ирак, Китай, навсякъде.
Разумен човек не би приел подобна "работа". Затова попитан за необикновена му кариера Кисинджър простичко каза, че момчето е учило в Харвард и има широко образование, а после се е занимавало с бизнес-администрация, та може би тези две неща ще му помогнат да лети по-близо до слънцето (двусмислена аналогия с изгарящия Икар). Или, по думите на Кенет Уолт: тази група задачи не може да бъде изпълнена от никого.
Семейно-клановият кадрови стил се допълва от маниера да се назначават случайни лица без особен опит, по лично хрумване, случайно харесване и лобиране на спонсори. Тук попада т. нар. главен стратег Стивън Банън, една опасна за всяка овластена администрация фигура. Стив Банън е вече в остър конфликт със семейното крило и едва ли ще го надживее, най-вероятно ще бъде отстранен в близките месеци. Но самото привличане на митолог-апокалиптик, който е убеден, че предстои нова световна война, дори я чака с нетърпение, е по-характерно за една Русия (от Победоносцев до Дугин и множество други). Назначаването на Банън също показва, че Тръмп не е излязъл от кампанията си, в която изричаше фантазии за катастрофалния упадък на Америка.
Сега в близкия му екип има лице, което проповядва същото, но не самоцелно и артистично, а систематически, настоятелно, вписано в особена космологическа схема, доста чужда на прагматичния американски стил в управлението. Вярно е, че Дж. У. Буш имаше сходен кръг от неоконсерватори, но те бяха умерени и скучни в сравнение с новия консервативен ясновидец.
В общи линии при този тип изграждане на екип и администрация има два кръга: единият е вътрешен, доверен, като в семейна фирма, другият е институционално предвиденият, с назначения, които изискват сенатско одобрение. Тръмп има повече доверие на семейно-фирмения и изглежда доста мнителен към външния. По тази причина, например, съветникът-зет става по-съществена фигура от самия държавен секретар, Рекс Тилърсън, който изглежда объркан и сведен до административна функция; нещо крайно необичайно в американската традиция.
Отношенията с Конгреса на САЩ са най-значителен критерий за успех на всеки президент в сферата на вътрешните политики. В отношенията с Конгреса най-силно личи доколко новият президент се развива като солидна институция, а не като кандидат в кампания.
Тръмп има много лоша равносметка за 100-те си дни отношения с Конгреса. Повечето му големи инициативи, които преминават през законодателното тяло, са неуспешни. При номинациите, дори на видимо неподходящи лица (като Секретаря по образование), Сенатът го подкрепя, но не поради съгласие с него, а по силата на собствената си политическа логика (която той положително не схваща напълно). Но в конкретни законодателни инициативи конгресната подкрепа, по един недотам шумен, а по-скоро безмълвен начин, отсъства. Това невинаги се разбира, защото по вътрешни канали президентската администрация получава сигнали, че даден проект няма да бъде подкрепен и не го внася. С други думи, трябва да се отчитат както внесени и отхвърлени проекти, така и проекти, които изобщо не са потеглили към законодателното тяло.
Ако преценката се направи по този начин, първите 100 дни на Тръмп са пълен провал. Още повече предвид факта, че самият Тръмп заявява многократно в кампанията и в периода на предаване на властта, че има амбициозен план от десетина фундаментални проекта за първите 100 дни. Нито едно от намеренията за законодателна промяна не е осъществено: данъчните облекчения за средната класа, подобряване на енергетика и инфраструктура, закон за нелегалната имиграцията, актове срещу корупцията и федералната администрация, федерална образователна реформа, законодателно решаване на въпроси за сигурност на общинско ниво и други едри реформаторски намерения. Най-сериозен и шумен засега е знаковият провал с отмяната на здравното осигуряване на Обама.
Към законодателните неудачи трябва да се добавят и инициативи в правомощията на самия президент, т. нар. изпълнителни заповеди (укази, декрети). Изграждането на стена между САЩ и Мексико се оказва непопулярна дори сред републиканците в Конгреса и най-вероятно ще отпадне. Агресивните декрети срещу имигрантите бяха на два пъти отменени от американски съдилища и са най-драстичният провал на президентско законодателство.
Тази категория политики има мащаби на разгром за новия президент. По изчисления на някои тинк танкове той е успял да изпълни седем намерения и се е провалил в шейсет и четири. Тук се крие и най-сериозният риск за бъдещо отстраняване на президента. Успешен импийчмънт е малко вероятен към момента. Но продължаващи провали в законодателните политики и разстроени отношения с Конгреса (доминиран от собствената му партия) имат следствия далеч отвъд срив на собствения рейтинг, в което Тръмп с настоящите 35% одобрение е рекордьор откакто има проучвания. Те могат да предизвикат срив на Републиканската партия и преминаване в опозиция през 2018 година. Ако подобно развитие се прецени като дължимо на самия Тръмп, партията му трудно ще прости загубата.
Във външната си политика Тръмп отсъства напълно в смисъла на стратегия, план линия, платформа, както и да го наречем. Това е любопитен момент, защото той има множество тълкувания е не е непременно негативен. На първо място повечето закани, може би всички, от кампанията му, бяха изличени в първите 100 дни. Русия е изненадана и разочарована, Тръмп вече й се вижда по-опасен от Ким Чен Ун. Ракетите срещу сирийската база, друга изненада, показаха, че оттеглянето на САЩ между двата океана по доктрината от 19 век, няма да се сбъдне. Атаката в Афганистан с демонстрация на свръх-мощна конвенционална бомба съвсем не изглежда да е проява на незаинтересованост към глобални процеси и потвърждава намерението за преследване на ИДИЛ отвъд Близкия изток. НАТО изведнъж се оказа на мястото си, съвсем не е станала излишна. ЕС изведнъж стана търговски приоритет на САЩ. И т.н.
Най-интересната страна на онова, което изглежда като външна политика, защото се практикува "навън", е непредвидимостта на Тръмп.
Той категорично измести Путин от ролята на непредсказуем авантюрист, банализира го някак и вече е преценяван извън САЩ като разбойник, от когото всичко може да се очаква. Но тази стилистика на произвола е малко подвеждаща. Тръмп се доближава до консервативна политика във външните дела, каквато би водила една традиционна републиканска администрация. Той решително се отдалечава от плахия си предшественик в това отношение. И обратно на заканите от кампанията се оказва проектиран глобално още в първите 100 дни. Можем да предположим, че това е политика на международно ангажиране, която Конгресът, доминиран от републиканците, би водил и без самият Тръмп да е президент.
В заключение може да се каже, че засега "експериментът Тръмп", който САЩ си позволиха да направят с политическата си система, действа като мащабен стрес-тест за институциите. Той показва, че при определени нива на стабилност на институционалната мрежа, кой е най-могъщият човек на Земята може и да няма значението, което популярно съпровожда драматичния израз.
Това състояние на нещата устройва Тръмп. Първите 100 дни показват, че той не се интересува от управлението на федерацията в прекия смисъл. Изглежда, че няма да излезе от кампанията по избирането си и ще се вълнува повече от своята популярност и от лоялността на вътрешния кръг лица.
Текстът е от поредицата "Факторът Тръмп". В нея четете анализи за действията и ефектите от тях на президента на САЩ. Тя се води от Стефан Попов от "РискМонитор".
