Войната, в която преди 50 години Израел разгроми арабите
Войната, която Израел започна на 5 юни 1967 г. срещу три съседни арабски държави, продължи 6 дни и доведе до разгром на арабите. Победата на Тел Авив доведе до големи човешки и материални жертви, както и до окупирането на обширни територии на въпросните арабски държави и до обезкървяване на военния им потенциал. За арабите тази война завинаги ще остане с името "НАКСА", т.е. поражението.
Причините за войната
Те са както преки, така и косвени:
а/Косвените причини. Израел бе стигнал до извода, че провалът на т.нар. Синайска операция - тройната инвазия от 1956 г. на Великобритания, Франция и Израел срещу Египет, е довела до заплаха за сигурността му. Тази заплаха се открояваше и на трите фронта: превъоръжаването на египетската армия, действията на Сирия срещу израелските заселници, както и активността на Йордания в Западния бряг.
Сред косвените мотиви бяха и решенията на арабската среща на върха от 1964 г. за отклоняване течението на река Йордан към Сирия и Ливан, както и основаването на Организацията за освобождение на Палестина през 1965 г.
б/ Преки причини. Това са преди всичко важните решения, взети в средата на май 1967 г., сред които бе исканите на Египет за изтегляне силите на ООН от Синайския полуостров, началото на съсредоточаването на египетски войски в същия и затварянето от Египет на 22 май с.г. на Тиранския пролив, който позволява достъпа на Израел до Червено море. Последният акт бе разчетен от Тел Авив като декларация на обявяване на война от страна на Кайро.
Вследствие на тези действия Израел пристъпи към непосредствената подготовка на войната срещу арабските си съседи. В началото на юни съветска делегация предупреди Египет, че Израел е съсредоточил своята 11-та дивизия на границите със Сирия. Това на свой ред даде повод Египет да обяви, че ще окаже подкрепа на Сирия.
И така се стигна до веригата от стъпки, довели до войната.
Съотношението на силите
Различните оценки, които се разминават в някои детайли, категорично заключават, че арабските армии на трите фронта са надвишавали по численост и бойна сила арсенала на израелската армия. Същевременно в тях се отбелязва, че основното предимство на Израел се е заключавало в по-добрата подготовка на неговата войска, въоръжена със западно оръжие (произведено в САЩ, Великобритания и Франция. Става дума за уменията за боравене с въпросното оръжие, наличието на достатъчни резервни части и снаряжение, както и превъзходството на Цахал по отношение на организацията, професионализма и командирските умения на офицерския състав. От своя страна, арабските армии, с изключение на йорданската, бяха въоръжени със съветско оръжие.
а/ Започването на военните действия. Израел започва атаката си в 8:45 минути сутринта на 5 юни, съпроводена с тричасови въздушни бомбардировки срещу египетските позиции в Синайския полустров, делтата на Нил, Кайро и долината на реката. В отговор на нападението йорданската авиация започва да бомбардира летището до Кфар Саркан, а сирийската авиация атакува петролната рафинери в Хайфа и базата Маджидо. От своя страна иракските ВВС бомбардираха град Натания на брега на Средиземно море.
Израел отвръща като разширява периметъра на бомбардировките, атакувайки и редица йордански летища, сред които ал-Муфрак и Аман, унищожавайки 22 изтребители, 5 транспортни самолета и два хеликоптера. Тел Авив атакува и Сирия, бомбардирайки ал-Дамир и Дамаск и разрушавайки десетки бойни самолети, както и иракска база на ВВС. Според израелски източници, по такъв начин още през първите часове на войната са били унищожени 416 изтребителя на арабските армии, докато самият Израел е загубил едва 26 изтребителя.
Войната приключва вечерта на 10 юни, а в четири и половина часа на 11 юни е приета резолюция №236 на Съвета за сигурност, която наложи забрана за използване на сила след 10 юни с.г.
Това бе категорична победа за Израе с важни военни, политически и икономически измерения.
Арабите загубиха големи територии, както и човешка и военна сила. Човешките загуби не се свеждат единствено до убитите на бойното поле.
Между 300 и 400 хиляди араби трябваше да изоставят домовете си, намиращи се на Западния бряг и сектора Газа, както и в градовете по Суецкия канал – Порт Саид, Исмаилия и Суец. Така възникна нов палестински бежански поток, който се присъедини към онези, които бяха принудени да напуснат родината си след първото поражение на арабите през 1948 г. Освен това, около 100 хиляди жители на Голанските възвишения бяха принудени да избягат от домовете си и да се приютят във вътрешните територии на Сирия. Нанесено бе и психологическо порежение на арабите, които изгубиха вярата в своята военна мощ и боен дух. Същевременно победата на Тел Авив затвърди славата на Цахал на непобедима армия.
б/Териториалните загуби В резултат на загубата бяха окупирани големи арабски територии, повечето от които и до днес все още не са възстановени на арабските съседи на Израел. Губещи се оказаха Палестина и Сирия, докато Египет, въпреки че си възстанови Синайския полуостров, дълго време нямаше суверенитет над него.
Израел се разшири с 69 347 квадратни километра. За сравнение, завзетите от Тел Авив територии в резултат на войната от 1948 г. бяха около 20 700 квадратни километра. Така териториалното разширяване на израелската държава състави три-четвърти и половина нейната територия към 4 юни 1967 г. Това позволи укрепването на военностратегическата диспозиция на Израел, като му позволи за пръв път от основаването на тази държава да включи в отбранителната си система естстествени географски форпостове като Голанските възвишения, река Йордан и Суецкия канал.
Същото е валидно и за йорданския фронт – Израел окупира Западния бряг, включително Източен Ерусалим с площ 5878 квадратни километра, като по такъв начин границата на Израел с Йордания бе съкратена от 650 на 480 км, в които влизаха и 83.5 км. граница по протежение на Мъртво море. На сирийския фронт Израел окупира 1158 квадратни километра от общо 1860 квадратни километра, съставящи цялата площ на Голанските възвишения. Последните имаха особено голяма стратегическа стойност за Тел Авив, тъй като позволяват надеждна защита срещу атака от равнинните части на вътрешна Сирия.
Всичките тези военностратегически придобивки от юнската война доведоха до нарушаване баланса на силите в трайното противопоставяне между Израел и арабските страни.
Войната доведе до смъртта на 20 хиляди арабски войници и на 800 израелци, както и до ликвидирането на 70-80% от арабския военен потенциал, участвал във военните стълкновения. Същевременно Израел загуби едва 2-5% от своята военна мощ, според израелски оценки.
Палестинските бежанци от Западния бряг и сектора Газа достигнаха 300 000 души, като повечето от тях се приютиха в Йордания. Цели села бяха изтрити от лицето на земята, отпаднаха пречките за колонизирането от страна на Израел на Ерусалим и Западния бряг, които оттогава се намират под окупацията на Тел Авив.
Изтеглянето от Газа
И до днес Израел продължава да окупира големи части от Западния бряг, като същевременно анексира Източен Ерусалим и Голанските възвишения. На практика в резултат на войната Йордания бе лишена от контрола върху Западния бряг. През ноември 1967 г. Съветът за сигурност на ООН прие резолюция 242, в която се призовава Израел да се изтегли от окупираните през юни с.г. територии.
През 1982 г. Израел се изтегли изцяло от Синайския полуостров по силата на мирното египетско-израелско споразумение. Същевременно секторът Газа остана под израелска военна окупация. Едва впоследствие тогавашният израелски премиер Ариел Шарон разпореди изтеглянето на армията от сектора Газа, с което Израел се освободи от негобите и разгодите по поддържането на окупацията на територии, чиято територия обхваща 360 квадратни километра и чието население възлиза на милион и половина палестинци.
Вследствие решението за едностранно изтегляне на Израел от Газа бяха ликвидирани и 22-те израелски заселнически селища на територията на тази ивица. Израел разреши на палестинците да построят международно летище и морски порт, както и друга инфраструктура.
Вместо да създадат основите на една съвременна държава и да инвестират в подобряване жизнения стандарт на палестинците чрез предоставяне работа на хилядите безработни, палестинските власти под ръководството на покойния лидер на Фатах Ясер Арафат нарушиха споразуменията от Осло, като се обърнаха към Иран с молба за оръжие. В отговор Техеран изпрати кораб, натоварен с оръжие, който бе заловен от Израел още преди да достигне до палестинския бряг. Прибягвайки до ответна репресия, израелските власти разрушиха международното летище и пристанището на Газа и държаха палестинския лидер в течение на няколко месеца заложник в своя дворец.
Според официална статистика на палестинските власти, Израел понастоящем окупира 78% от палестинските територии, възлизащи на 27 000 квадратни километра. Така палестинците трябва да се задоволят с оставащите 15% от своята родина.
През 2014 г. броят на палестинците, обитаващи Западния бряг, състави 599 хиляди души.
Според второто споразумение от Осло, подписано от палестинските представители и от Израел през 1995 г., Западният бряг се поделя на три зони – (а), (b) и (c). Първата съставя 22% от Западния бряг и остава под управлението на палестинските власти, които гарантират нейната сигурност и администрация. Втората зона също включва 22% от територията и аадминистративно е подчинена на палестинските власти, докато Израел е отговорен за поддържане на реда, а третата, включваща 61% от Западния бряг и изцяло администрирана и охранявана от Израел. Това предполага, че Тел Авив дава разрешение за предприемането на различните проекти по развитието на тази зона.
Така, въпреки частичния реванш на арабите във войната от 1973 г., деструктивните последици от Шестдневната война формират и днешната реалност в региона.
Поражението на арабите
По такъв начин Шестдневната война се очертава като голямата катастрофа за арабските страни с трайни военни и демографски измерения. Без да извлекат нужните поуки, арабските лидери продължаваха през всичките години, последвали Мадридския мирен договор от 1991 г., да заблуждават своите народи за реалните причини за катастрофата, поддържайки у тях лъжовните надежди за освобождението на Палестина и на другите окупирани територии. Нещо повече – някои безразсъдни лидери дори призовават към ликвидирането на еврейската държава.
По такъв начин те спестяват на народа си истината, че променената ситуация в международен план изисква реализъм и приемането на компромисни решения, които биха гарантирали на палестинския народ правото на мирно съжителство с Израел.
Допълнителен аргумент е че според неотдавнашно проучване на общественото мнение, над 55% от арабите, които живеят в Израел, се гордеят с израелското си гражданство и с привилегии, от които са лишени техните сънародници не само в арабските държави, в които са се приютили, но и в териториите под контрола на различните палестински организации. Такава е ситуацията в Газа, намираща се под контрола на ислямистката организация "Хамас", която продължава да не признава съществуванието на Израел. По такъв начин се препятства на реализирането на договора от Осло, основаващ се върху принципа "земя срещу мир", т.е. възстановяване границата преди 5 юни 1967 г. срещу признаване от арабите на легалното съществувание на Израел.