Миналия път протестната вълна започна с изборите за Думата през декември 2011 г., продължи до самите президентски избори през март 2012 г., помрачи встъпването в длъжност на Путин (6 май) и продължи, постепенно затихвайки, цяло лято. В това време Навални беше само една от многото публични фигури на протеста, и то не главната.

Много по-важна роля играеха левите, а и голям кръг журналисти, писатели и хуманитарната интелигенция. Общият знаменател на движението беше темата за честните избори, т.е. борбата за представителство. Протестът на практика не достигна до регионите. Дори в Петербург числеността на протестната акция не беше голяма - само в Москва акциите имаха масов характер.

Ако гледаме на ситуацията, сравнявайки я със световната практика на такива протести, то максимумът, който можеха да получат протестиращите, беше нови избори в парламента. Да си представим, че Кремъл беше избрал друга стратегия и беше тръгнал към протестиращите. Резултатът би бил демонтаж на старата партийна система, който се осъществява от началото на 90-те години., и да се формира парламент с по-високо ниво на представителство.

Нищо не заплашваше системата - протестиращите едва ли биха получили на открити, свободни избори над 10-12%. Както отбелязаха тогава много анализатори, на първите свободни избори партията на властта би получила 30-35%, не по-малко. Комунистите биха съхранили ядрото на електората си. Възможно би било на свободните избори в парламента да влязат десните (в руския смисъл това са монархическите неоимпериалисти), но само в случай че Никита Михалков или например Игор Гиркин биха могли да образуват нова партия с обединителни идеи. Иначе казано, максималният резултат би бил поява на нова партия "на свободния електорат на големите градове" и нейно представителство в парламента.

Разбира се, тези първи свободни избори биха стимулирали реалната политизация и по-нататъшното борба за представителство в парламента и дискусията за това каква партийна система съответства на съвременна Русия. Така към изборите за дума през 2016 г. Москва би могла да се отличи с известни резултати в областта на създаването на съвременната система на представителство. Хипотетично към този момент беше нужно да се започне процес на нова сегментация на партийното поле и преодоляване на наследството на 90-те години.

Кремъл обаче пропусна тази възможност. Вместо това, както е известно, беше избран сценарият на полицейския отговор, т.е. репресии върху участниците в "московския протест" и създаване на мерки, пазещи от протестиращи и в бъдеще. Фундаменталният отговор на "колективния Путин" на протеста през 2011-2012 г.: няма да има никакво реално представителство, нито модернизация на партийната система, Кремъл при никакви обстоятелства няма сам да внедрява елементи на парламентарна република и няма да даде да се премине от неформално, сенчесто, съсловно-корпоративно представителство към политическо. Въпреки че историята знае много примери, в които олигархията се съгласява на това, че освен нея най-големите политически действащи лица се оказват и лидерите на реалните партии, в нашия случай отговорът на управляващата върхушка беше еднозначен: "не".

Какво ще се случи в резултат на това сега, след пет години? Атмосферата, в която се откриват щабове на Навални в региона, ясно показва - пропуснатият преход към реформа на партийно-политическото представителство - води към формат "Народен фронт". Навални се обръща към многомилионни аудитории с помощта на мрежите. Всички елементи, които "работят" при него, добре се разпознават в историята на народните фронтове на различни страни.

Антикорупцията (изобличаването на управляващата върхушка), опирането на правото, либералният национализъм (всичко в много "по-лайт" версия, но при предизвикващо отклика на младите в различни региони, които изграждат в себе си нов патриотизъм, несвързан с лоялността към управляващата върхушка), отказ от идеологическа самоидентификация - всичко това ясно показва накъде се движат нещата. Пропуснатият от Кремъл шанс за трети мандат на Путин вече изключва възможността за всякаква друга конфигурация освен дихотомия на "народния фронт против върхушката". По-просто казано, Навални се движи към прибалийския вариант от времената на Горбачов - "Саюдис" (обществено-политическа организация в Литва, ръководила процеса на отделяне от Съветския съюз - бел. ред.). Само една крачка отделя Навални от това - включване в движението на популярни дейци на националната култура, чиято привързаност към "руския патриотизъм" не извиква никакво съмнение у аудиторията.

Разбира се, че Кремъл добре се е подготвил за полицейския отговор на така наречената "оранжева революция" и ще се опитва веднага с помощта на телевизията и събрания на целия партиен актив в региона да убеди по-голямата част от населението, че Навални е "оранжист" (според терминологията на Кремъл това означава разрушител на Русия на страната на Запада). Но вече се чувства, че тези контингенти от населението няма да "купят" тази идея от Кремъл. Опитът да се припише на Навални статус на "либерал за износ" не се получава.