Русия трябва да избере между модернизация и агресия

На живо
Заседанието на Народното събрание

Русия трябва да избере между модернизация и агресия

Лидерът на СССР Михаил Горбачов и президентът на САЩ Роналд Рейгън се срещат за пръв път, Женева 1985.
Reuters
Лидерът на СССР Михаил Горбачов и президентът на САЩ Роналд Рейгън се срещат за пръв път, Женева 1985.
Даниел Фрайд е бивш американски високопоставен дипломат. Служил е по времето на администрациите на президентите Бил Клинтън, Джордж У. Буш и Барак Обама. От 1997 до 2000 година е посланик на САЩ в Полша. От 2005 до 2009 година е заместник-министър на външните работи за Европа.
"Историята не се повтаря, но се римува". Последната размяна на удари между Русия и САЩ за броя на персонала в посолствата им напомня на експулсирането на множество дипломати от САЩ и СССР през 1986. Не са много хората, които си спомнят детайлите на тези борби от времето на Рейгън. Но много си спомнят, че 80-те години на ХХ век свършиха зле за Съветския съюз.
И това е важното: Москва, както сега, така и тогава, върви по мрачен път на конфронтация със САЩ и агресия другаде по света. Както за лидерите на СССР, така и за царете реакционери, външната конфронтация съвпада със – а може би и е компенсация за – стагнация у дома.
Тактиките на Путин, като демонизацията на САЩ в официалните руски медии, изглеждат преписани от студената война. Руското хакерство и дезинформация напомнят на съветските "активни мероприятия" от 80-те. Руската война с ниска интензивност в Украйна е различна от съветската инвазия в Афганистан (най-малкото, като начало, украинците се сражават за европейско бъдеще), но и двете агресии задействат съпротива както на място, така и от Запад.
Лидерите на Русия могат да се опитват да убедят своя народ, както и самите себе си, че възможността им да тормозят съседите си, да репресират несъгласните и да размахват юмрук на САЩ демонстрира сила. Но, също както в средата на 80-те години, това няма да свърши работа.
Въпреки надеждите на съветския режим тогава и на путиновия сега, Западът не е пред разпад. Антиевропейската, проруска френска националистка, която Путин подкрепяше, загуби болезнено изборите във Франция през пролетта. Каквото и сделка Путин да е търсел или е мислел, че ще има с Тръмп, силата на американските институции и дългосрочните американски интереси за това да успяват определени ценности – включително върховенство на закона, човешки права, демокрация, и просперитета, до който те водят – вероятно ще се окаже по-голяма, което няма да е от полза за Путин. Нито агресията му навън, нито репресиите у дома ще поправят икономиката на Русия, която е в застой, все още зависима от износа на нефт, газ и други суровини, нито политическата система, основана на потресаваща корупция, организирана от върха.
Повторение на застоя?
Руснаците вече възприемат (и критикуват) началото и средата на 80-те години като период на застой. Но след няколко години на висок растеж (т.е. високи цени на горивата), Русия изглежда се е запътила към подобна съдба.
Може би като резултат от това, също както в средата на 80-те, някои разумни руснаци може би виждат, а дори и заявяват публично, че страната им не може да продължава така; че Русия трябва да се модернизира; и че за да се случи това, Русия се нуждае от повече, а не по-малко, върховенство на закона у дома и повече, не по-малко, достъп до чужд капитал и технологии. Следователно Русия се нуждае от по-конструктивни отношения със Запада, включително САЩ. Руснаците, които са на това мнение, са прави. Опитът показва, че Русия трябва да избере между модернизация и агресия.
Хората, които се занимават с Русия в Държавния департамент и Съвета за национална сигурност [на САЩ] анализират руските мерки за намаляване на персонала на посолството и консулствата и вероятно обмислят дали има смисъл от ответни мерки. Професионалистите могат да премислят различните възможности, както аз и колегите ми в Съветското бюро [на Държавния департамент] направихме през 80-те. Надявам се техните препоръки да бъдат последвани.
Но в крайна сметка най-важен не е отговорът на непосредствените провокации. Нашият отговор през 1986г. на изтеглянето на всички съветски служители в посолството в Москва не беше толкова важен. Важно беше, че администрацията на президента Роналд Рейгън разбра природата на Съветския съюз и разви политики, които да се справят с него – политики, които (прилагани от професионалистите от измислената и омразна "дълбока държава") сработиха.
Разумни политики спрямо Русия биха били възпирането на руската агресия и подпомагането на други да ѝ се съпротивляват; установяването на сфери за потециално сътрудничество [с Москва], без големи очаквания и без Русия да бъде награждавана за сътрудничество в сфери, в които би трябвало да има общ интерес; стабилизирането на отношенията където е възможно, включително с поддържането на диалог – и цивилен, и военен; и търсенето на по-добри бъдещи отношения с една по-добра Русия.
Има и друга възможна Русия
Ние работим с тази Русия, която съществува. Но нека помним, че путиновата Русия не е единствената възможна Русия. Знаем предимствата от запазването на контакти с руското общество, включително с демократично мислещи дисиденти, които може не винаги да останат в сянка, както и с реформаторско настроени потенциални бъдещи лидери.
Опитът от 80-те години подсказва и подходящи тактики за днес. Сега, както и тогава, те включват запазване на спокойствие, особено в контекста на опитите на Русия да всява страх и да сплашва. Сега, както и тогава, те включват и търпение: руснаците могат да видят слабост в нетърпеливостта (като настойчивото молене за някакво сътрудничество, каквото и да е то).
И въпреки, че Тръмп заяви, че не харесва закона за новите санкции, който подписа в сряда, той дава на администрацията му нови възможности да поддържа натиска върху Путин, за да се разреши конфликтът в Украйна съгласно Минското споразумение, и да повиши цената, която Русия трябва д аплати за нейната намеса в американския изборен процес от миналата година. (Аз бях координатора за санкции на Държавния департамент в администрацията на Обама, имах пръст в сегашните санкции срещу Русия и съм привърженик на новия закон.) Когато Русия поеме по друг път – както тя ще направи, ако се вярва на историята – Америка трябва да е готова да реагира.
Междувременно, Европа се доказа като способен партньор спрямо Русия. Америка и Европа заедно наложиха санкции, за да противостоят на руската агресия в Украйна. Европейските народи участват във възпирането на руската агресия към членките на НАТО чрез изпращането на сили в балтийските държави, редом с американски сили в Полша и на други места в Централна Европа. Новият закон за санкциите наистина включва неща, които могат да застрашат тази солидарност с Европа, но няколко късни поправки намалиха тази възможност, а администрацията може да направи така, че законът да доведе до своите цели - натиск върху Русия, а не разрив с Европа.
Когато си имат работа с Русия, също както през Студената война, американците трябва да помнят кои са: лидери на свободния свят, привърженици на демокрацията и върховенството на закона. Нашите ценности ни дават сила. Правили сме немалко грешки, и нашите институции отново се изпитват у дома. Но все още в нашата природа сме нация, построена върху ценности, започвайки с нашата всеотдайност на принципа, че всички хора са създадени равни. Силата на тази американска традиция дава на Америка нейния глобален статут. Ако използваме този спомен и тези ценности, когато си имаме работа с най-новото ни руско предизвикателство, заедно с нашите демократични съюзници в Европа и отвъд, ще успеем.