Много се шуми по случая с Калиакра. Много мнения се изказват. Много врагове на народа излиза, че пъплели около този казус. Поне ако вярваме на това, което се пише из медии. Както все по-често напоследък, един от основните врагове на народа се оказват еколозите, които уж се нареждали челните редици на борбата срещу икономическото развитие. Те са описвани като еко фундаменталисти. Като зелени талибани, които са готови да пожертват всяка потенциална инфраструктура или възможност за строеж, водени от своите подмолни и безспорно прозападни възгледи (в които прозира духът на Сатаната или по-точно на Сорос).

Какво от това, че вечер, когато седне пред ракийката и салатката и по радиото пуснат "Хубава си, моя горо", на средностатистическия българин му става мило и драго. Че и някоя сълза може да пусне, защото знае как нелегалната сеч беснее из горите на скърбящата родина.

А стане ли дума за строежи по морето и планините, традиционно започват да се правят пищни сравнения. Пирин се издига редом до Алпите. Красивото, но скромно Черноморие се мери с плажните ивици на Гърция и Турция, което е до голяма степен смехотворно. Просто мащабите са различни... Планините ни са уникални, но не са Алпите. А България е на едно море, напук на всички популярни националистически тениски, които прокламират невъзможното връщане на безвъзвратно отишлото си минало.

Заинтересованите от потенциалните строежи и икономическо развитие лица така и не могат да проумеят, че огромна част от критиките и недоволството към тяхното "облагородяване" на все по-малко девствената българска земя, идват от загрижени граждани, които сериозно се притесняват плажната ни ивица да не стане като един гигантски Слънчев бряг. Да не се превърне в зона за алкохолен туризъм, в която чуждестранни младежи да си устройват различни по мащаб вакханалии. Не, твърдят, нямало да стане така. Но кой може да даде подобна гаранция в държава, в която политиците днес твърдят едно, а утре със същата енергия се впускат да защитават тъкмо обратното?

А масовата липса на памет не помага положението да стане по-розово.

Народът може би не е толкова обществено ангажиран, колкото ни се иска, но със сигурност не спи. На него отдавна му е ясно, че що се отнася до "развитие на туризма", визията на българския бизнес и нашите любими управници е: всичко що е природа с бетон да залива. Огромна част от плажната ни ивица вече е бетонирана. Това ли трябва да е съдбата и на малкото останали по-диви места? Трябва ли любителите на различния туризъм масово да се спасяват към Гърция през лятото, което така или иначе се очертава като повсеместна тенденция. Българинът да побегне в чужбина, докато чуждият турист беснее над бащиното огнище...

За "Натура 2000" се говори от години. Още от казуса с Иракли и масовите протести, които доведоха до създаването на партията "Зелените". Още от спорния лифт към Седемте езера, които именно след неговото построяване са застрашени от прекалено големия туристически поток. Още от казусите, свързани с Банско и с Витоша. Да вземем само случая с Иракли. Колко пъти през годините заплахата за застрояването на плажа се появяваше, въпреки привидно спечелената преди това битка? Колко пъти трябва да се повтарят едни и същи неща, а управниците с добре заучен маниер да се усмихват, да кимат и да повтарят как ще решат проблема, за да разберем след няколко месеца, че всичко, което им е било казано им е влязло през едното ухо само за да излезе през другото?

И каква е тази повсеместна изненада от възможните глоби от страна на Европейския съюз? Нима една шепа народ, която периодично бива оплювана, не тръби от години, че санкции рано или късно ще има? Нима това не е само един от многобройните случаи? Ами какво правим с Несебър, презастрояването и възможността градът да излезе от списъка на ЮНЕСКО?

Какво правим с всички натрупали се казуси? Нищо! Говорим си, както сме свикнали. Усмихваме се. Надяваме се, че ще ни отмине тази чаша. И безотговорно правим това, което ни душа иска. Само дето май сме заменили душата с вездесъщия портфейл, джоб, банкова сметка. Работим с всички валути. Ако трябва може да обърнем доларите или еврата дори в суджуци. Важното е келепир да има!

Наложилата се формула е тази на преливането от пусто в празно. Подреждането на красиви думи в красиви изречения, зад които няма никакво желание за каквито и да било действия. За българите е ясно – те отдавна не вярват на думите на политиците, но правилата са такива, че говорене трябва да има. Защото трябва да се създава илюзия за политика, колкото и бутафорна и аматьорска да е тя. С ЕС е друго. За тях са предназначени десетки усмивки и ласкави фрази, малко от които имат нещо общо с действителността. Протягаме ръце към еврофондовете. Забележете само на колко места в България има пътища, градинки, сгради и какви ли не обекти, за които са използвани европейски пари. В същото време напълно безотговорно забравяме да спазваме ангажименти като тези, свързани с "Натура 2000". А когато ни кажат в очите, че санкции ще има, се правим на изненадани и вдигаме шум до небесата.

Интересно е докога ли можем да кретаме по този начин? Колко време още ЕС може да търпи некоректното ни поведение? Няма ли най-сетне да издърпат ушите на политиците ни така, че да се засрамят поне малко и някъде в черната бездна на техните мътни съзнания да светне крушката с надпис: "Не трябва да правя така!" Най-вероятно не. Всички помним какво стана с мерцедеса на Лозан Панов и как прокуратурата обвини фирмата производител за разхлабения болт. Знаем и какви са обичайните реакции на българските политици, след като ЕС ни дръпне едно конско за затлачилата се съдебна реформа или за нещо друго: няма нищо страшно, всъщност ЕС забелязва, че се движим в правилната посока, просто ни обръща внимание, че трябва да сме по-бързи.

Подписаните споразумения трябва да се спазват, вместо да се чудим само как да минем по тънката лайстна. Толкова време се движим именно по нея и резултатът всички го виждаме: една държава, в която решенията се вземат въз основа на шуробаджанащина, спонтанност и в търсене на по-малкото съпротивление. Без каквато и да е визия в дългосрочен план. Дано само по-скоро разберем, че така не става. Защото за да имаме бъдеще, трябва да работим върху настоящето си и да не забравяме миналото. И политическото говорене да е равно на политическите действия. Ако думите и обещанията продължават да бъдат балони, те рано или късно ще се спукат. За което ще плащаме всички. А не само тези, които са ги надули.