Еманюел Макрон: Как да вдъхнем живот на ЕС, който предава богу дух и върти на празни обороти
"Не ляво – дясно, а реформа!", декларира в книгата си "Революция. Битката за Франция" Еманюел Макрон. В нея той излага визията си за Франция и Европа като баланс между двата основни лозунга на дясното и лявото – икономически либерализъм и социална защита.
В стила ѝ веднага си личи, че Макрон е завършил философия в Сорбоната и е сред първенците на елитното Висше училище по администрация (ENA).
Тепърва ще се види дали ще реализира обещанията си да вдъхне нов живот на "склерозиралите" френски структури, да реформира правосъдието, образованието, данъчната система и кодекса на труда, да оптимизира администрацията, да опрости системата на пенсионното осигуряване, да изземе от работодателите и синдикатите управлението на осигуровките срещу безработица и да го прехвърли към държавата, да опрости нормативната основа на икономическата активност и да даде повече свобода на компаниите.
На 24 август френският президент пристига на кратко посещение в България и то се свързва в значителна степен с призива му всяка страна от Европейския съюз да започне дебат за неговото бъдеще и своето място в съюза. В самото навечерие на визитата издателство "Слънце" разпространява от 18 август на български емблематичната книга на Еманюел Макрон и любезно предостави на "Дневник" откъс от нея (акцентите в текста са на редакцията):
ДА ПОСТАВИМ ЕВРОПА НА НОВИ ОСНОВИ
За да бъдем господари на съдбата си, имаме нужда от Европа.
От толкова години вече нашите политици ни внушават, че Европа е проблем, че тя е виновна за всички злини.
Трябва ли тук да припомням, че Европа сме ние? Ние, които географското ни положение и историята са поставили в центъра ѝ. Ние, които изградихме и избрахме. Ние, които гласуваме за нейните представители. Нека го кажем направо: да се избере президент на републиката, означава да се избере този, които от името на Франция ще заседава в Европейския съвет.
Когато гледам огромния свят, сигурен съм в две неща: това, което ни обединява в Европа, е по-силно от онова, което ни разделя, и че ако не го разберем, шансовете гласът ни да натежи в разговорите с Китай или Съединените щати, са минимални.
Всъщност чии наследници сме ние?
В историята на политическите конструкции Европа като структура е млада. Тя е само на шейсет и пет години, но изглежда вече изтощена.
С течение на десетилетията проектът на бащите основатели затъна в процедури. Загуби се сред договорите. Обърка се поради липса на визия.
Проектът се основаваше на едно тройно обещание: обещание за мир, за просперитет и за свобода. Проект, дълбоко френски по дух.
Европейската конструкция е рожба на мира, тя го стабилизира. В продължение на десетилетия тя превърна мечтата за мир в реалност за милиони европейци. И то до такава степен, че някои от нас повярваха, че е дошъл краят на конфликтите, забравяйки каква е била истинската история на континента. Защото европейската мечта винаги е била мечта за империя и за военен съюз. От времето на Цезар, Карл Велики, Наполеон, та чак до драмата с хитлеризма. Никога не трябва да забравяме, че на европейския континент войната е нашето минало и може да стане и наше бъдеще, ако не изградим една свободна Европа. За пръв път успяхме да създадем съюз на континента по мирен и демократичен път. Нашата европейска мечта придоби непозната дотогава форма на нехегемонна конструкция, създадена, за да може близки народи най-накрая да живеят в мир след трагедиите на две войни или поне дотолкова, доколкото е възможно след моралната травма, която нанесоха: геноцида над евреите, масовите убийства, дори предателството по отношение на западноевропейския идеал.
След това Европа на просперитета – това е другото първоначално обещание. Съсипаната от войната Европа не можеше да си представи общ проект, който да няма за цел нейното икономическо възстановяване. Въпреки кризата тя съумя да изгради икономически и социален модел, който няма равен на себе си в света.
И накрая и Европа на свободата и на първо място на свободата на придвижване както на хора, така и на блага... Шенген, програмата "Еразмус", еврото, премахването на преградите – от банковите такси до цените на роуминга при телефонните разговори – са конкретен израз на Европа на мобилността.
На европейците днес им се струва, че тези три основополагащи обещания сега са предадени.
Обещанието за мир е неустойчиво. Сирийската, либийската или украинската криза, големите миграционни потоци – нещо невиждано от шейсет години насам, и най-вече повтарящите се терористични атаки на наша земя ни отвориха очите: нишката на историята не е прекъсната. Не сме загърбили войната и конфликтите.
Изменихме и на обещанието за просперитет. Европа си остава потънала в лепкав несигурен растеж. Самият аз, откакто съм осъзнал света ставащото в него, слушам да се говори за криза. А и днес в еврозоната всеки пети младеж е безработен. При това положение какво желание за приобщаване може да предизвика Европа сред младите поколения? Европа съумя спешно да се справи, когато еврото беше застрашено. Но трябва да отбележим, че призивът за строги икономии не може да бъде проект за бъдещето, както и ограничаването на дефицитите не може да е политическа цел.
И накрая: обещанието за свобода загуби силата си. Свободата на придвижване по-специално всеки ден се поставя под въпрос. Това става поради икономически и интеграционни причини, породени от миграционните потоци. Също и заради основания за сигурност поради заплахата от тероризъм. Или погледнато в по-широк план, защото упоритата безработица и задълбочаването на неравенствата водят до отхвърляне на отварянето към света и до изкушението да се затворим в собствените си граници.
Тези три обещания не бива да се поставят под съмнение. Те все така представляват един прекрасен проект. Но той не би могъл да се осъществи, ако се затворим в себе си.
Какво се случи?
Европейският съюз се изтощи по вина на всички ни. Сега навсякъде се долавя безсилието на идеите методите му. Това е цялостна система, която предава богу дух и върти на празни обороти. Заседанията на върха, в които участват държавните и правителствените ръководители, се превърнаха в карикатура: заседават при заключени врати, повтарят великите принципи, променят по някоя дума в поредната декларация, за да не копират другата от предишното им заседание. Това е система, откъсната от света и от реалността. Какво ми споделиха земеделските стопани от Бретан, с които се срещнах през последните месеци? Те не ми казаха, че са против Европа или против общата селскостопанска политика, която е толкова важна за нас. Но ми обясниха, че са срещу доведените до крайност правила, срещу дребнавата бюрократщина, срещу безпочвения интервенционизъм.
Създателите на европейския проект вярваха, че политиката ще следва икономиката и че от единния пазар и общата валута може да се роди и обща европейска държава. След половин век реалността заличи тази илюзия. Политическа Европа така и не се появи. Европа дори стана по-слаба в резултат на колективната ни вина.
Най-напред, защото самите ние искахме да я отслабим. Държавните и правителствените ръководители правеха всичко възможно в продължение на години, за да сложат начело на Европейския съюз слаби водачи.
Те решиха да създадат комисия от двайсет и осем комисари. Това я прави нефункционална и, разбира се, ще трябва организацията на комисията да се преразгледа, за да се върне тя към истинската колегиалност и ефективност от времето на Жак Делор.
Европейският съюз постепенно изостави визията си, подменяйки я с процедури, и обърка своята цел – Европейски съюз – с техническите, монетарните, юридическите, институционните начини за постигането ѝ. Накрая един тежък оловен похлупак захлупи въпроса, и не само него: за нас стана рефлекс да виним Европа за всичките си проблеми, но да се замисляме за ролята на комисията или за множащите се директиви, означаваше да се показваме като лоши европейци.
Що се отнася до французите, разривът стана през 2005 година. Тогава чрез референдум стигнахме до констатацията, че тази Европа може би вече не е нашата. Тя беше станала прекалено, изключително либерална, отдалечена от нашите ценности. И практически се бе превърнала дори в заплаха по отношение на традиционните за страната ни печалби от селското стопанство, или с оглед на новите предизвикателства в лицето на емиграцията.
Тези негативни чувства се засилиха след референдума през 2005 година, защото защитниците на Европа отговориха на травматизиращото "не" с бягство от дебати и от обмяна на идеи. Гръцката монетарна криза разкри подобен дефицит, при който, прикривайки се зад обявения апокалипсис и договаряната скрита мизерия, европейските политически елити се отказаха от необходимата дискусия.
Европа се изтощи от липсата на отговорност. Самите ние, французите, много често всъщност считахме, че в крайна сметка, за да защитим добре националния си интерес, трябва да пренебрегнем европейските правила, в чието изработване самите ние бяхме вложили усилия. Освен това и липсата на действен контрол на европейските политики ни направи по-уязвими. Показателно е, че не се състоя нито един истински политически дебат – нямаше подходящи инстанции, където да се обсъдят решенията, благодарение на които чрез общата валута беше допуснато някои държави като Гърция, Италия, Испания, Португалия, но също и самите ние, да живеят над финансовите си възможности с риск да настъпи катастрофа. Изборът на европейски ръководители, навиците на техните администрации, пролиферацията (в случая увеличаване, умножаване на закони и разпоредби - бел. ред.) на правила, недостатъчно ясният принцип на субсидиране трябва постоянно да се подлагат на критичен анализ. Само че европейските институции днес не са в състояние да го направят.
Освен това те в много голяма степен са неспособни ефективно да защитават ценностите – отвъд икономиката – на които се основава Европейският съюз. Никой не бива да си мисли, че хуманизмът няма особено значение. Винаги съм подкрепял усилията на гръцкото правителство да запази мястото си в европейската валутна система. Но останах изненадан, че в нито един момент на преговарящите от името на Европейския съюз дори не им хрумна да припомнят на гръцките власти, че трябва да се съобразяват с европейските правила, които те видимо бяха пренебрегнали през последните години, и по-специално свързаните с правото на убежище. Някои неотдавнашни решения на унгарското правителство застрашиха принципите, на които се основава Европа, и не станаха предмет дори на една десета от съвещанията на високо равнище, към които презглава хукват всички, когато парите на данъкоплатците или финансовото здраве на банките изглеждат застрашени. Не би трябвало да приемаме подобен вид съглашателство.
И накрая - Европейският съюз отслабва сам себе си, когато допуска собствената си дезинтеграция заради своя конформизъм, лишен от визия. Какво да кажем за договора от февруари 2016 година, който предлагаше Европа на тепсия на Великобритания, отстъпвайки пред нейния шантаж?
Поради всичките тези причини за мен отиващото към своя край десетилетие в това отношение е загубен десетгодишен период.
Brexit впрочем е името на тази криза и симптом за изтощението, белязало Европа. Но да се надяваме също така – и в това е отговорността ни на реформатори, – че е и начало на абсолютно необходимото преосноваване на Европейския съюз.
Brexit не е егоистичен акт. Никога не трябва да обвиняваме когото и да било, че е гласувал неправилно – това няма никакъв смисъл. Разбира се, би било по-лесно "народът да се разпусне", както казваше Бертолт Брехт, вместо да гледаме проблемите право в лицето. Аз предпочитам втората опция.
Brexit е израз на необходимостта от защита. Той е отражение на отхвърлянето на един обществен модел, който самите британски ръководители защитаваха. На общество, което проповядваше отвореност към света, без да се интересува от деструктивните процеси – индустриални, икономически, социални, – които това отваряне задължително отприщва, когато настъпва много бързо. Той е израз и на слабостите на политическата класа, която в лицето на Ев-ропа намери своята изкупителна жертва, преди да обясни, че напускането на Европейския съюз ще бъде бедствие. Прояви се в един публичен дебат, водещ към катастрофа заради арогантността на експертите, съчетана с лъжата на демагозите.
В този смисъл Brexit не е британска криза, а европейска. Той е тревожен сигнал към всички държави – членки на съюза, към всички онези, които отказват да видят негативните ефекти от глобализацията. Защото нашите общества до едно са разделени на две почти равни части между привържениците на отварянето към света и защитниците на затварянето. Германските регионални избори, местните избори в Италия, президентските в Австрия, полските и унгарските изборни криволици и разбира се, надигането у нас, във Франция, на Националния фронт – всичките тези гласувания насочват към една и съща фрактура.
Следователно трябва да се върнем към идеите за Европейския съюз в самото начало, към изходната точка.
Как да му вдъхнем живот? Как да водим такава политика в условията на нарастващ скептицизъм?
Необходимо е да възстановим желанието да съществува единна Европа. Това е проект за мир, за помирение, за развитие. Няма нищо по-трудно от това да се дефинира проект, който бързо да придобие еднакви очертания в мислите на всички.
За тази цел не трябва да прилагаме определен технически подход, нито сложни и бюрократични решения, а да създадем истински политически проект. Европейските държави, за които той не се свежда само до създаването на общ пазар, очертава пространство с определена представа за човека, за свободна предприемаческа дейност, за прогрес и социална справедливост, трябва отново да се заемат с този проект и съответно да се организират. Такава е философията, пренесена през годините от Жак Делор. На Франция се пада да прояви инициатива и да работи заедно с Германия, Италия и някои други страни, за да изправи на крака нашата Европа.
Този европейски проект трябва да се изгради на базата на три основополагащи понятия: суверенитет, стремеж към бъдещето и демокрация.
Да започнем с диагнозата: днес разделението е между привържениците на отварянето към света и защитниците на затварянето. Като реформатори и поддръжници на прогреса ние трябва да се приобщим към идеята за отворено към света общество и изборът ни да е в полза на Европа.
Да си прогресивно мислещ днес означава, че отношението ни към света не предвижда изолация. Означава да разберем, че ще загубим много повече, отколкото ще спечелим, ако се затворим само в собствените си проблеми. Означава също да убедим останалите, че отварянето към света е приемливо само ако е съпътствано от защитни механизми. За да може то да е от полза за всеки и за всички държави – членки на съюза.
Впрочем ние смесихме понятията суверенност с национализъм. Твърдя, че истинските защитници на суверенността са проевропейски настроени; Европа е нашият шанс да постигнем пълен суверенитет.
За какво по-точно говорим?
Нека се върнем към смисъла на думите, за да изясним същността на идеите. Суверенитет означава населението да може на собствената си територия свободно да упражнява своя колективен избор. Да си суверенен значи да можеш да действаш по ефикасен начин.
В сблъсъка с големите предизвикателства на днешния ден би било просто илюзия, грешка да предлагаме да поставим всичко на нови основи, но на национално равнище. Изправяйки се лице в лице срещу нахлуващите мигрантски потоци, срещу заплахата от международния тероризъм, срещу промените на климата и рисковете при преминанането към цифровизация, срещу американската или китайската икономическа мощ, най-подходящото равнище, на което трябва да действаме, е единна Европа.
Може ли някой наистина да вярва, че ще успеем самостоятелно да се справим с мигрантските потоци, нахлуващи от Северна Африка или от Близкия изток? Или че ще съумеем да наложим регулация на големите северноамерикански електронни платформи? Че сами ще намерим решение на предизвикателствата, породени от затоплянето на климата? Или че всеки самостоятелно ще успее да договори равнопоставени търговски споразумения със Съединените щати или с Китай? През следващите години в тези различни области трябва да вървим напред заедно с другите двайсет и шест държави – членки на Европейския съюз.
Да се спрем за момент на миграционните потоци. По тази доминираща над всичко останало тема и сблъсквайки се с все по-глобални заплахи, трябва да увеличим мащаба на европейската намеса. Идеята, която някои предлагат и според която истинската защита се изразява във връщане към националните граници, е изцяло фантазьорска. Можем ли да си представим, че отново ще разгърнем военни сили по границите? Или че ще затворим границите си с Германия, Белгия, Испания или Италия? Искаме ли го наистина? Още по-вече, че терористите, които атакуваха през последните месеци нашата страна, бяха французи и живееха във Франция и в Белгия.
По този въпрос ние в Европа имаме изцяло свързани интереси. Но трябва да активизираме дейността си и да водим истинска политика от името на двайсет и осемте, а утре – на двайсет и седемте държави. Това предполага да инвестираме реална обща сила за охрана на бреговете и границите и в действаща система за общ за всички документ за самоличност. Защото сега всеки, който пристигне на остров Лесбос или в Лампедуза, може да стъпи и на наша земя. Впрочем днес силата, която се нарича Фронтекс, може да се намеси само по молба на държавата и използвайки твърде ограничени средства, а сътрудничеството между нашите национални служби е незадоволително.
Въпросът за границите е от основно значение.
Така че трябва да бъде разглеждан на достатъчно високо равнище. Наложително е да намерим съответстващ отговор на въпроса по какъв начин да защитим общите граници на Европейския съюз.
Ефикасността на тази единна политика за сигурност предполага също да координираме действията си по отношение на трети страни. И на първо място по отношение на конфликтните зони и държавите, от които тръгват мигрантските потоци. Когато става дума за мигранти, Европейският съюз трябва да разработи стриктна политика спрямо изходните страни. Грешка на Съюза е, че той нямаше подобна политика още преди да се разрази кризата. Освен това е необходим координиран политически подход в помощ на развитието на тези държави, за да могат самостоятелно да се справят с мигрантските потоци, които нахлуват по-специално от съседната им конфликтна зона в Сирия. И тук допуснахме грешка, когато много милиони бегълци се оказаха в нашите страни.
Европа беше помолена настоятелно от ООН, без да се направи нищо и без никакво предупреждение. И на последно място, ясно е, че в идващите месеци ще трябва да се върнем отново към темата за сътрудничеството с Великобритания по отношение на емиграцията. Сегашният финансов принос на Великобритания няма да е достатъчен; Франция не може сама да носи бремето на бежанските лагери. Освен финансовото участие, наложително е Великобритания да се съгласи да решава заедно с Европейския съюз бежанския проблем по границите на Съюза.
По тези въпроси единна Европа е подходящото равнище за защита на нашия суверенитет.
Да вземем друг пример, вече от областта на търговията. Европа на суверенитета означава Европа, която регулира свободната търговия и придава цивилизован облик на глобализацията. Когато бях министър, започнах тази борба, защитавайки нашата металургична промишленост от нелоялната конкуренция. Бранех я, понякога сам, по отношение на договора с Канада, по-специално, с убеждението, че търговската политика трябва да се решава на европейско равнище, защото ние сме по-силни, когато сме заедно.
Каква защита може да си осигури Франция сама срещу Китай? Какъв изгоден търговски договор би могла да сключи самостоятелно една или друга страна с нашите мощни партньори? Но абсолютно необходима контратежест на такава общоевропейска компетентност при сключването на договори за свободна търговия е предварителното и по-активно партньорство от страна на гражданите, на Европейския и на националните парламенти; наличието на по-голяма прозрачност; а също и най-вече въвеждането на по-ефикасни защитни механизми срещу нелоялните практики. Аз съм за засилване на антидъмпинговите мерки, които трябва да се вземат по-бързо и да са по-мощни, както е в САЩ. Трябва също така да въведем на европейско равнище контрол над чуждестранните инвестиции в стратегическите сектори, за да защитим една индустрия, която е от основно значение за нашия суверенитет, или за да гарантираме европейски контрол над ключови технологии.
Такъв Европейски съюз, ако решим да го има ако се нагърбим с последиците от решението, ни дава възможност да имаме свое място и наши справедливи защитни механизми в процеса на глобализацията. На тази база трябва да го преосновем отново.
На второ място, ще изградим Европейския съюз със стремеж към бъдещето. Това означава с обща амбиция за движение напред.
Днес Европейският съюз и особено еврозоната са в колапс поради липсата на амбиция. А и защото сме опустошени от съмнения, последица от преживените кризи. Така че имаме нужда от нова амбиция, от инвестиционна политика на европейско равнище.
В това отношение ту тук, ту там се чуват гласове, че еврото е грешка. Това обаче означава, че много бързо забравяме ползата от тази валута, която ни предпазва от колебанията на валутните курсове, стимулира обмена в рамките на еврозоната и ни осигурява възможност за финансиране при исторически изгодни условия. Но пък трябва да признаем, че недоизграждането на еврозоната беше грешка.
Днес еврото отслабва заради увеличаващите се разлики в ползващите го икономики и заради липсата на устрем, както и на публични и частни инвестиции. Във вчерашния ден поради отсъствието на истинска политическа насока еврото в крайна сметка задълбочи разликите между икономиките на еврозоната, вместо да ги сближи. Изправяйки се пред безпрецедентна криза, най-тежко засегнатите икономики рухнаха и държавите им навлязоха в дългова криза. Днес, тъй като няма централизирана политическа ориента-ция, ще е необходимо време, за да се резорбират натрупаните дисбаланси въпреки политиката на безпрецедентни икономии в много страни в Европа. Макар че цялата зона би трябвало да се активизира икономически чрез инвестиции, които са абсолютно необходими за нейния растеж, все така продължават да доминират изключителни бюджетни рестрикции. Централната европейска банка направи максимално възможното от пет години насам и без нейната решителна намеса щяхме несъмнено да бъдем в рецесия.
Това, което предлагам, е да изработим бюджет на еврозоната, който ще финансира общите инвестиции, ще подпомогне най-изоставащите региони и ще намери отговор на кризите. Имаме средства да го направим, защото нямаме солидарна задлъжнялост на равнището на еврозоната.
За тази цел някой трябва да поеме отговорност: необходим е министър на финансите на еврозоната. Той би трябвало да определя приоритетите на бюджета и да съдейства на държавите, които правят реформи, за да ги улесни. Той ще се отчита пред парламента на еврозоната, съставен от всички членове на европарламента, най-малко един път месечно, за да се гарантира истински демократичен контрол.
Същевременно ще трябва заедно да вземем решение и да преразгледаме съществуващите правила, за да разработим по-подходяща икономическа политика. Еврозоната все още не е достигнала инвестиционните равнища от времето преди кризата, а никой икономически блок не може по такъв начин да жертва своето бъдеще. Наложително е максимално бързо да се въведе в практиката на европейско равнище много по-мощен инвестиционен план в сравнение със сегашния план "Юнкер", тоест новият план трябва да предвижда субсидии, а не главно отпускане на заеми или гаранции. Той трябва да финансира необходимите инвестиции за цифровизацията, за обновяемите енергийни източници, интерконекторните връзки и техниките за съхранение на енергията, за образованието, професионалната подготовка и изследователската дейност. Всички бъдещи инвестиции, съставляващи този план, трябва да бъдат извън целите на дълга и дефицита, заложени в Пакта за стабилност и растеж.
По този въпрос Франция има огромна отговорност. Ако искаме да убедим нашите германски партньори да вървим напред по този път, абсолютно задължително е да пристъпим към реформи. Днес Германия изчаква, блокирайки някои от европейските проекти поради недоверие към нас. Ние я предадохме на два пъти. Първо през 2003-2004 година, ангажирайки се да направим основни реформи, които само германците предприеха. Също и през 2007 година, когато едностранно преустановихме спазването на сроковете за ограничаване на обществените разходи, с които се бяхме ангажирали заедно. След това отново, печелейки време през 2013 година, като не действахме достатъчно активно. Ето защо днес Германия увеличава своя бюджетен излишък, което не е добре нито за нея, нито за Европа. Никога не бива да забравяме, че има място за френско лидерство в Европа, но то предполага да бъдем за пример.
Следователно правилният начин да вървим напред ми се струва елементарен. През лятото на 2017 година трябва да представим стратегия за реформи, предвиждаща модернизация на страната, и петгодишен план за намаляване на текущите разходи и да ги въведем в практиката незабавно. В замяна ще настояваме германците да приложат страната си действителни бюджетни стимули за икономически растеж. Необходимо е те да движат напред заедно с нас идеята за общ бюджет на еврозоната, а от друга страна, и за общо съгласие да бъдат направени бъдещи инвестиции в държавите от еврозоната.
Ако искаме да изградим мощна икономическа сила, в която солидарността да е съчетана с отговорност, са нужни реформи на ниво държави, като същевременно е абсолютно наложително някои страни – членки на еврозоната, да отидат още по-далеч. Те трябва да си определят десетгодишен срок, за да постигнат конвергенция във фискалната, социалната и енергийната област. Това ще бъде сърцето на еврозоната, без което тя ще се разпадне.
Само че за целта се изисква действително политическо решение, което трябва да бъде взето през следващите две години. В основата на европейското сърце ще бъде сближаването на тези страни около общ бюджет на еврозоната и общ инвестиционен капацитет, който много бързо може да бъде въведен в действие. Двете години, които предстоят, са решаващи за Европа и еврозоната. Ако не се вземат тези решения, малко вероятно е Европейският съюз да продължи да съществува още дълго време, до такава степен е разкъсван днес от разнопосочни интереси и е отслабен от национализма. След края на тези две години ще има среща с френския народ. Защото, ако се провалим, ще бъде абсолютно задължително да поемем отговорност за всички последици за нас и нашите партньори. Битката за Европа е една от най-същностните за президента. Тя е условието за нашия суверенитет. И за да постигнем успех, трябва да убедим днес нашите европейски партньори. По този път ще вървя в много тесен контакт с Германия и Италия по-специално.
Що се отнася до Европейския съюз, той си остава най-подходящ като структура. Със своите двайсет и седем страни членки съюзът ще формира един по-широк кръг, който си остава политическо и икономическо пространство с общ пазар мощни регулаторни механизми. А и пространство на конкуренция и единна търговска политика спрямо другите големи сили в областта на цифровизацията и енергетиката, което ще може да налага там своя регулация.
Ако искаме да напреднем по въпросите на отбраната и сигурността, трябва с по-голяма яснота да вървим напред по отношение на Шенгенската зона и да подхождаме по-амбициозно към практическото осъществяване на неотдавна приетото решение за създаването на сили за охрана на морските и сухопътните граници на евросъюза. Необходимо е заедно да решаваме каква да бъде политиката ни, засягаща нашите общи граници, да имаме амбициозен подход, водещ към сътрудничество и в областта на разузнаването и предоставянето на статут на закрила.
Така че е наложително Европейският съюз и занапред да продължи да развива своя капацитет на регулиращ и защитаващ фактор. Защото сега той е на критичната си граница. В подобен подход няма нищо несъвместимо с наложителната конвергенция в рамките на еврозоната.
И на последно място, това начинание не може да се осъществи, ако не поставим демокрацията в центъра на нашите действия. Нека не оставяме монопола за силата на народа и идеите на демокрацията на демагозите и екстремистите. Да не превръщаме Европа в синдик, който управлява в условията на криза и се стреми всеки ден да разширява вътрешния си правилник, защото съседите вече си нямат доверие. Да не се затваряме в догмите, които пречат на легитимните стремежи на нашите съграждани.
Трябва да отделим достатъчно време за дебати и да възстановим доверието помежду си. Именно такъв обширен дебат предлагам да започне догодина в ключов политически момент, какъвто са френските, германските и холандските избори.
Предлагам след края на изборите в Германия през есента на 2017 година в целия Европейски съюз да започне обсъждането на демократични спогодби. В продължение на шест до десет месеца във всяка държава съобразно предоставените възможности, позволяващи на правителствата и на обществата да направят избор, да бъде организиран европейски дебат за съдържането на дейността на Съюза, за неговите политики и за приоритетите, които трябва да има.
Въз основа на тези разисквания европейските правителства ще изработят кратка пътна карта, свързана с няколко общи за всички предизвикателства и с прецизно уточнени дейности, очертавайки приоритетите в работата на съюза и сроковете за тяхното осъществяване през следващите пет или десет години. Всяка държава след това ще ратифицира политически този "Проект за Европа" съобразно своята демократична традиция. В страните, които ще организират референдум, трябва да има и съпътстваща го кампания, за да бъде дебатът наистина демократичен и с европейски мащаб.
Така Европейският съюз ще придобие нова легитимност. На демократичния дебат ще му бъде вдъхнат нов живот. Народите няма да бъдат държани настрани. Но при условие че още в самото начало ще вземем решение да преразгледаме съществуващите процедури по начина, който предлагат Марио Монти и Силви Гулар, за да може да постигнем успех: когато една държава членка гласува срещу нов проект, това да не ѝ дава право с вота си да блокира гласовете и на останалите за осъществяването му. Тя просто няма да се присъедини към него. Разбира се, Европа ще стане по-диференцирана, но тя вече е такава. Но пък ще върви напред, вместо да жъне неуспехи един след друг.
Поставянето на евросъюза на нови основи няма да стане за един ден. Ще отнеме години. Трябва да му върнем дългосрочния смисъл и да изградим визия за бъдещето. Но когато нещата изискват време, тогава е още по-спешно да започнем да действаме веднага.