Как и защо противопоставянето работи за съдебната власт и държавността
Днес при полагането на клетва на новите членове на Висшия съдебен съвет един бивш кандидат за президент се обърна към тях с думите, че доверието в съдебната система трябва да бъде върнато, всички прокурори, съдии и следователи трябва да се чувстват представени в този съдебен съвет. А противопоставянето не само че не работи в интерес на съдебната власт и държавността, а напротив, дори пречи. "Споровете извън смислените дискусии, често с елемент на лични нападки, са неразбираеми за голяма част от обществото." Въпросният бивш кандидат и сегашен министър на правосъдието каза още: "Не забравяйте, че една от най-важните задачи пред всеки Висш съдебен съвет е да защитава независимостта на съдебната власт и да работи за интересите на обществото."
Изказването е издържано напълно в духа на идеята на управниците за това
как трябва да се работи във всичко, що е държавно
Във всичко, което се ръководи от "умелите" ръце на управляващите. А всъщност и това е най-популярният начин на работа в нашата държава. Независимо дали става дума за министерства, огромни компании или някоя книжарница. Начин на управление, който без съмнение е една сериозна част от социалистическото ни наследство. Начинът на ръководене на войници – едни марионетки, които трябва да изпълняват всяка дадена им заповед, дори тя да бъде: "Тичай от тук до другото дърво" или "На бегом и който тръгне последен, е палячо. Аз съм зад вас!".
А репликата, че противопоставянето не работи за съдебната власт и държавността, най-вероятно значи: Трябва да поддържаме добър имидж, защото много критики се струпаха върху правосъдната система напоследък. Затова, каквото и да стане, трайте си. По-добре си затваряйте очите, сега не ни трябват повече скандали. Преклонената глава сабя не я сече. Ако говорите много, отивате на кино. Ние ви назначихме, така че имайте елементарно уважение. Най-важно е да се усмихваме пред хората, каквото и да сме направили.
Стабилност ни трябва, не разправии
Да, Цецка Цачева говори за "споровете извън смислените дискусии", за "лични нападки" и прочие. Което по същество е вярно, но не и на практика. Защото в една държава, в която болшинството медии са подчинени, всичко може да бъде отразено като смислена дискусия или като безсмислена нападка. В последните месеци се нагледахме на подобни случаи. Да кажем, един от хората, който не спира аргументирано да критикува съдебната система отвътре, Лозан Панов, се превърна във враг на народа. Неговите смислени аргументи се превърнаха от медии в безсмислени нападки. Той беше превърнат в своего рода вътрешен предател. А на всичко отгоре компанията "Мерцедес" отнесе критики за "дефектите" по автомобила, с който пътуваше, които биха могли да му причинят сериозна телесна повреда или дори биха могли да доведат до фатален край.
В България битува мнението, че не трябва да критикуваш работодателя си за нищо на света
Дори когато той прави откровени гафове, които могат да доведат до пълен крах на предприятието. Затова и толкова много служители нямат лично отношение към работата си. И как биха могли да имат, когато всеки път, щом сигнализират за някаква нередност, това се възприема като атака срещу институцията, подронване на престижа на компанията, нелепа форма на бунтарство спрямо управлението?
До някаква степен този проблем идва още от училищната система, където на учениците все още се гледа масово като на празни кутии, в които трябва да бъде налято съдържанието на "образованието". Затова, да кажем, в часовете по литература, вместо учениците да бъдат учени как да бъдат читатели и как по-добре да аргументират своите собствени мисли по повод литературните произведения, включени в учебната програма, те биват принуждавани да помнят наизуст чужди анализи и да ги възпроизвеждат.
Противно на масовото убеждение, че в България няма достатъчно работни места, големите компании от години се оплакват, че няма достатъчно кадри за ръководни позиции - мениджъри, директори и прочие. Което също е пряко следствие от практиката на това да се подчиняваш безропотно, без дори да имаш шанса да кажеш една-две думи, които да произлизат от твоя опит.
Практиката показва тъкмо обратното. Критиката често е следствие именно на личното отношение, което работникът има към работата. Мениджърът на едно предприятие не би трябвало да е длъжен да познава в дребни детайли всеки елемент от фирмата, която управлява, тъй като това е излишен разход на енергия. А и си има хора за тази работа. За съжаление обаче много често мениджърите "спускат" решения за детайли от работата на служителите си. Бъркат се в тънкости от работния процес, които не познават. И така, вместо да направят работата по-лесна за служителите си и да им помагат, влошават техния работен процес. Защото излизат с аргумента: "Аз съм ти шеф, давам ти заплатата, така че ще правиш това, което ти кажа." И след това казват на служителя да прави едни неща, за които той много добре знае, че няма да проработят. Но, както вече казахме, осмели ли се последният да каже нещо, рискува да загуби работата си.
А така е и със съдебната система и държавата, с образователната система, здравеопазването и въобще с всичко. Големите управници "спускат" отгоре едни решения, които не са съобразени с работната среда. По-малките управници ги изпълняват, защото просто нямат избор. И междувременно говорят как спуснатите мерки няма да са ефективни, защото не са били взети предвид редица фактори, за които тези "горе" просто няма как да знаят. По-малките управници на свой ред безропотно изпълняват спуснатото и пак говорят срещу това, което нареждат на служителите, които също така говорят срещу "новите мерки", но ги изпълняват.
По този начин
нещата никога няма да се оправят
Така функционира само демокрацията, която е фасадна. Демокрацията, която се възползва от демократичната система на избор, но която е бетонирана срещу мнението на мнозинството. Демокрацията, в която управниците не са част от стадото (ако ми бъде простена тази аналогия), а са кучета пазачи, пъдари или обикновени хищници.
Ако днешното време може да ни научи на нещо, то е, че системите на управление и на мениджмънт действат най-добре, когато са гъвкави и имат възможността да се променят във всеки момент, за да се напаснат към динамичната среда на съвременния живот. Блокбастърите са толкова успешни, защото те биват прожектирани пред предварителна публика, която е възможно най-представителна. Тоест публика, в която са включени възможно най-много различни обществени прослойки. След това на публиката се дават анкетни карти, които те попълват. Ако 80% от публиката не харесва края на филма, той се сменя.
В България обаче се произвежда безумно огромно количество от политически блокбастъри, без подобни практики да бъдат осъществени. След това се правят шумни кампании как това е "най-великият филм, който някога сме гледали и който някога изобщо ще гледаме". И в 99% от случаите филмът се оказва някаква балканска мешавица от боза, ракия и неизчерпаеми количества претенция за предварително заложен успех. А ако някой вдигне ръка в залата и каже, че филмът не струва, той бива обявен за враг на народа.
Затова изказването на Цецка Цачева е дълбоко погрешно. Не друго, а тъкмо възможно най-голямото противопоставяне би могло да доведе до еволюция в съдебната система и държавността. Еволюция, от която имаме отчаяна нужда. Еволюция, която върви със скоростта на костенурка, въпреки че има всички условия има скоростта поне на заек. Еволюция, която ще се осъществи само ако свикнем да се вслушваме в чуждата или нашата критика, без да я приемаме за поредната нападка. Еволюция, която предстои. И рано или късно ще стане.
А ако има истинска демокрация, тогава всички наистина ще бъдат представени в съдебния съвет. Включително и несъгласните и бунтуващите се. И това ще е за добро.