Бъдещето на България: между Шенген и Ватерло
"Ако в нощта на 17 срещу 18 юни 1815 г. не беше валяло дъжд, съдбата на 19 век щеше да изглежда другояче", пише Виктор Юго в "Клетниците" за провала на Наполеон при Ватерло. С тази загубена битка и абдикацията му започва реставрацията на абсолютната монархия на Бурбоните, свалени от Френската революция през 1789 г.
Точно два века по-късно, през 1989 г., пада тоталитарният режим в България и се ражда надеждата, че свободата и демокрацията ще помогнат на българите да преодолеят своето изоставане спрямо богатия Запад. След първите седем "якобински" години страната ни започна бързо развитие, когато си постави ясна цел – членство в Европейския съюз. Но с постигането й започна голямото лутане и политическо безвремие. Така следващата ни цел - Шенген, се оказа непостижима, a вместо това чрез инженирана носталгия започна реставрация на практики от комунизма. И както при Ватерло два века по-рано, през 1815 г., последният опит да се пресече тази реставрация на стария ред - радикална съдебна реформа чрез промяна на конституцията - завърши с провал. Ако на 9 декември 2015 г. над 200 народни представители не се бяха отметнали от постигнатото по-рано съгласие за реформа,
дали съдбата на България през 21 век нямаше да бъде по-различна?
Всъщност разстоянието между Шенген и Ватерло е по-малко от 300 км, но за България може да станат начало и край на надеждите ни да влезем в европейската първа класа. Дотук се стигна, защото политиците ни удобно забравиха, че влязохме в ЕС, без да изпълняваме най-важния копенхагенски критерий за членство – върховенството на правото. Няколко режисирани акции срещу организираната престъпност изпълниха целта си да убедят скептиците в Европа, че България ще направи съдебна реформи. И ни приеха заедно с Румъния, но с механизъм за наблюдение. Тогава едва ли някой в ЕС е мислил, че този тригодишен механизъм ще продължи над десетилетие, без да се появят основания за неговото отменяне. И към днешна дата - въпреки десетките доклади, нови органи за борба с корупцията, заклинания за преборването й - няма осъден нито един политик, а хората по високите етажи на властта се чувстват недосегаеми.
Сега по конгреси, пресконференции и медии пак се сипят заклинания за двойните стандарти в ЕС, които ни държат извън Шенген въпреки изпълнените технически критерии. Домашната политическа мисъл отказва да разбере значението на доверието за общата европейска сигурност и
да признае връзката между Шенген и съдебната реформа
Затова пък вместо реформа започна реставрация на авторитарните практики на комунистическия режим. Усилията за по-нататъшна интеграция в Европейския съюз бяха подменени с приказки за стабилност и фокус върху еврофондовете като консумация на членството. Така България изгуби посока, а политиката стана просто бизнес. Но пагубният удар от това политическо живуркане се стоварва върху държавните институции, вече изцяло подчинени не на правила, а на договорки. Този процес започна с неформално нарушение на законите около сагата с КТБ, но постепенно еволюира до формалната им промяна, за да паснат на някаква моментна договорка. И така до следващата договорка, докато бяха изцяло изпразнени от дух и морал. Вместо еволюция на пародийните институции постепенно пародиите се институционализираха.
И така без върховенство на правото вече нямаме либерална демокрация. Лека-полека изчезват и свободата на словото, и правата на човека.
Вместо разделение на властите - разделението е на "интереси" между властите
И докато при либералната демокрация решава "ние, народът", то при т.нар. суверенна демокрация управлява "аз, държавата". В България наблюдаваме интересен хибрид между двете: по форма демокрацията е уж либерална, но по съдържание е по-скоро "суверенна". Често наричаме този хибрид фасадна демокрация. Нещо като Източен Запад. Тя е внос "първо направление" от Изток, а само членството в ЕС и НАТО все още държи фасадата на "суверенната" демокрация да не падне. Уж суверенът избира представителите си във властта, но на практика ги назначават политиците. А след това с медии, моркови и тук-там с "тояга" карат суверена да гласува за тях. За съжаление тази фасадна демокрация няма алтернатива без помощ от медиите, а достъпът до тях е контролиран. И не се вижда как системата може да се отпуши.
Без върховенсто на правото е под съмение и работещата пазарна икономика
- друг оснoвен критерий от Копенхаген. Не може да се правят инвестиции без минимална сигурност за тяхната възвращаемост. Неправомерните административно-силови актове на публичните власти и слабата защита на частната собственост от съдебната система правят политическия риск непоносим и обезсмислящ каквато и да било инвестиционна дейност. След като България изгуби инвестиционния си кредитен рейтинг при правителството на Орешарски, последва драстичен спад на чуждите инвестиции, компенсиран частично единствено от усвояването (колко точна дума!) на еврофондовете. Техният фундаментален смисъл за политиците дори стана акцент на българското европредседателство: запазването на кохезионните фондове.
Промяна в България може да има, но тя зависи от няколко ключови фактора
На първо място, геополитическият. Изходът от противоборството между Русия и Запада ще определи посоката на нашето развитие. Инстинктът за самосъхранение на нашите политици сменя позициите им дори в рамките на един ден в опит за "баланс" между големите сили сякаш за да не останат "капо" при следващото раздаване на картите. Това е причината за общото чувство за липса на посока на развитие на държавата. На второ място е навлизането на технологиите в публичната сфера. Става въпрос не толкова за електроното правителство, чието въвеждане в момента е висш наивитет, а за електронното гласуване. То има потенциал на game changer в посока честни избори и масово участие на българите в чужбина, но може да позволи тотална подмяна на вота при сегашното ниво на държавност. На трето място, макар и в по-далечна перспектива, е чисто поколенческата смяна на сегашните политици с по-образовани хора с друго мислене и без баласта на миналото.
В цялата история на Третата българска държава няма по-успешен от периода между 1997 и 2007 г.: близо пет пъти ръст на БВП в щатски долари. А той беше успешен, защото българските политици бяха впрегнати с голям натиск отвън да приведат държавата в годност за Европейския съюз. Няма как да се повтори този период без същите системни усилия за постигането на следващата голяма цел - България да стане част от ядрото на Европа – еврозоната. Смисълът е не просто целта, а движението към целта.
Шенген е първата крачка и без нея е безсмислено да мечтаем. Това е непосредствената задача на българската държава в момента. Само така може да се върне изгубеното усещане за цел и посока, усещане за държавност. За тази крачка България явно има нужда от лидери, за които принципите са над личните интереси. Готови за битки вместо за безпринципни сделки за оставане във властта. Не консенсусни заради лично оцеляване, а с кауза в политиката.
Без такива лидери вместо към Шенген България ще продължи към Ватерло.